Как Западът изгуби вярата си – Част 1

September 1, 2023September 1, 2023 theeditor167ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Трансформацията на Западна Европа: От езичество и магьосничество към християнство

Западна Европа има богата и сложна история, която включва периоди на идолопоклонничество, езичество и магьосничество. Много от тези практики са включвали ритуали и вярвания, които биха могли да се считат за шокиращи или морално неприемливи според днешните стандарти.

Нека си припомним този исторически път и ролята на християнството в трансформацията на западно-европейските култури.

Поклонение на идоли, езичество и магьосничество
Предхристиянската история на Западна Европа е белязана от широк спектър от религиозни и духовни практики. Те включват поклонение на различни богове и богини, ритуали, извършвани в свещени горички, и почитане на идоли.

Ето няколко примера за такива култове и някои аспекти на техните практики:

Друиди:
Друидите били жреческа класа сред келтските народи в Европа. Те практикували духовност, основана на природата, като се покланяли на различни божества и духове. Извършвали са ритуали в свещени горички и са били известни с познанията си по билкарство, астрономия и гадаене.
Северната религия (скандинавска митология):
Нордската религия, практикувана от викингите и други германски племена, включвала поклонение на богове като Один, Тор и Фрея. За успокояване на боговете и търсене на тяхното благоволение се правели кръвни жертвоприношения, включително на животни, а понякога и на хора.
Келтски политеизъм:
Келтските племена в Европа имали политеистична система от вярвания с пантеон от божества. Ритуалите включвали жертвоприношения на боговете, свещени извори и природни образувания. Съобщава се и за човешки жертвоприношения, но те са по-слабо документирани.
Митраизъм:
Митраизмът е мистерийна религия, която се разпространява в Римската империя и достига до части от Европа. Нейните практики включвали ритуали за посвещаване, общи трапези и поклонение на Митра, който често бил изобразяван как убива бик, символизиращ космическото значение.
Култ към Кибела:
Кибела е анатолийска богиня, чийто култ се разпространява в Рим и други части на Европа. Нейният култ включвал екстатични ритуали, включително самокастрация от някои от почитателите ѝ от мъжки пол, известни като “гали”.
Древното германско езичество:
Германските племена са имали различни езически традиции, като ритуалите са били насочени към природните духове, предците и богове като Воден (Один) и Тунор (Тор). Жертвоприношенията на животни, гадаенето и свещените горички са били част от техните практики.
Гръко-римски култове:
Различни гръко-римски култове, като например култът към Дионис, са включвали екстатични ритуали, консумация на вино и фокус върху личната трансформация. Мистерийните религии като Елевзинските мистерии обещавали на посветените достъп до тайно знание и по-добър живот след смъртта.

Магьосничество в Средните векове

Магьосничеството, често свързано с езическите традиции, се свързвало с практики, смятани за свръхестествени, като гадаене, билкарство и заклинания.

Книгата The Witch-Cult in Western Europe (Магьосническия култ в Западна Европа), писана през 1920 година от Маргарет Алис Мъри, британско-индийски египтолог, археолог, антрополог, историк и фолклорист, родена в Индия, е един съвременен преглед на корените на магьосническия култ в Европа. (Директен даунлоуд от нашия сървър: https://apostolos.bg/crm/asset/3:the-witch-cult-in-western-europe-by-margaret-alice-murray)

Там се описва култа на магьосниците към сатана:

“За тях този така наречен (от християните) дявол е бил бог, явен и въплътен; те са му се кланяли на колене, отправяли са към него молитвите си, благодарили са му като на дарител на храна и на жизнени потребности, посвещавали са му децата си…”

Въпреки, че магьосничеството в било народен култ, високопоставени личности също са участвали в сатанински култове.

Например по време на романтичната си връзка с Луи XIV известната Мадам дьо Монтеспан е наричана от някои “истинската кралица на Франция” поради широкото ѝ влияние в двора по това време.

Има доказателства, че Етиен Гибор, известен френски сатанист, бивш католически свещенник, е извършвал сатанински ритуали за мадамата, включително жертвоприношения на деца.

Това е описано в книгата “География на магьосничеството”, писана през 1927 г. (The geography of witchcraft, https://archive.org/details/dli.ministry.13414)

“Върху олтара беше разстлана дълга черна кадифена пелерина, върху която кралската особа легна в състояние на съвършена голота. Бяха запалени шест черни свещи, свещенослужителят се облече в ризница, бродирана с езотерични знаци, изковани в сребро, златната патена и потир бяха поставени върху голия корем на живия олтар […] Всички мълчаха, с изключение на тихия монотонен ромон на богохулната литургия […] Една асистентка се промъкна напред, носейки на ръце бебе – момченце. Детето беше вдигнато над олтара, беше му прерязана шията, задушавайки плача му докато топлите капки кръв падаха в чашата и се стичаха върху бялата фигура под нея. Трупът беше предаден на La Voisin (висша френска магьосница), която го хвърли безчувствено в пригодена за целта пещ, която светеше с бяла жар в своята свирепост.”

Историците днес отбелязват значителното въздействие на християнското покръстване върху цивилизоването на региона, което води до дълбоки промени в социалните, моралните и културните норми.

Питър Браун, историк:

“Пристигането на християнството в Западна Европа бележи дълбока промяна в моралния и културния пейзаж. То отправя предизвикателство към господстващия светоглед, като набляга на изначалната ценност на всеки човек, насърчавайки ценностите на любовта, милосърдието и прошката.”

Родни Старк, социолог:

“Християнството въведе морална рамка, която се стреми да премахне практики като човешките жертвоприношения, детеубийствата и ритуалното насилие, които са били обичайни в езическите общества. То насърчава чувството за общност, състрадание и отговорност.”

Кристофър Даусън, историк:
Християнизацията на Западна Европа довежда до обединяваща сила, която надхвърля племенните и регионалните разделения. Манастирите и църквите се превръщат в центрове на обучение, култура и благотворителност, допринасяйки за интелектуалното и социалното развитие на региона.”

Ален дьо Беноа, философ:

“Християнизацията на Европа оказва дълбоко въздействие върху нейното изкуство и литература, оформяйки нов разказ, който набляга на добродетелта, спасението и християнския мироглед. Тази трансформация издига културния и интелектуалния живот на континента.”

Пристигането на християнството в Западна Европа въвежда морална и етична рамка, която спомага за цивилизоването на региона по различни начини:

Морални ценности: Християнските учения наблягат на любовта, състраданието и присъщата стойност на всяко човешко същество, като оспорват практиките, които обезценяват живота и насърчават насилието.
Социално сближаване: Създаването на църкви и манастири насърчава чувството за общност и единство, като осигурява подкрепа за маргинализираните и насърчава социалното сближаване.
Културен разцвет: Християнизацията на Европа води до запазване и разпространение на знанието, като насърчава интелектуалното и културното развитие чрез институции като манастирските училища и скрипториите.
Етично законодателство: Християнската етика оказва влияние върху развитието на законите и управлението, което води до по-хуманни и справедливи правни системи.

Обръщането на Западна Европа от езически практики, идолопоклонничество и магьосничество към християнството е процес на трансформация, който дълбоко оформя културната, моралната и социалната структура на региона.

Историците признават цивилизационното влияние на християнството, което е довело до морална революция и е допринесло за развитието на една по-състрадателна, обединена и културно богата Западна Европа. Въпреки че историческият път е сложен и многостранен, влиянието на християнството върху трансформацията на региона е неоспоримо.

Защо обаче Западна Европа и западния свят като цяло изоставят християнските си корени днес? Това ще научим в следващия материал от поредицата “Как Западът изгуби вярата си”.

Георги Бакалов

Учението на Исус за развода по ‘всякаква причина’

August 22, 2023August 24, 2023 theeditor167ВАШИЯТ КОМЕНТАР

От Преп. Д-р. Дейвид Инстоун-Бруър*

В началото на 60-те години на миналия век британското правителството поискало от Англиканската църква препоръки относно нов закон за разводите. Новозаветното учение било обобщено от Хю Монтефиоре (британски учен и епископ в Англиканската църква), но то било сведено само до статута на добавка и на практика пренебрегнато в основния текст на доклада. Монтефиоре представил традиционното тълкуване, според което Исус разрешава развод единствено на основание прелюбодейство, а Павел – на основание напускане на брачния партньор, но нито Исус нито Павел са разрешили развод поради пренебрегване или малтретиране, а повторен брак е невъзможен, докато предишният партньор не е починал.

Комитетът по законопроекта решил, че такова разбиране за брака е непрактично за едно светско общество и, че трябва да представи нещо съвсем различно. Така те въвели понятието “непоправими различия”, което не се основава на “основания” за развод, а само на “доказателства”, които показват, че бракът се е разпаднал.

Докладът бил приложен към Закона за реформата на развода от 1969 г., който на практика въведе развод без вина. През същата година в щата Калифорния е въведен закон за развод без вина, създавайки модел, който оттогава се разпространява и в останалите щати в САЩ.

Разводът без вина дава възможност на всеки от партньорите да се разведе с другия против волята му, дори когато другия не е направил нищо, което да навреди на брака. Въпреки че тези нови закони се опитвали да избегнат узаконяването на развод по желание, общият резултат все пак се оказва именно това.

Християнски тълкувания Християните са се опитали да запазят концепцията за това до развод да се стига само ако има сериозно основание (напр. изневяра, бел. прев.), защото това схващане е централно за библейското учение. Така уреден законът за разводите дава на наранения партньор правото да реши дали да се разведе или да прости. По този начин може да бъде избегната ситуацията да се даде развод против волята на онеправдания брачен партньор.

Съществуват три основни тълкувания на основанията за развод в Писанието:

“Традиционното” тълкуване, представено от Монтефиоре, е (с някои изменения) възгледът на католическата, англиканската и повечето други утвърдени църкви и може да се каже, че представлява “обикновеното тълкуване” на текста.
Според [западните] богослови Исус не е искал да допусне никакъв развод или повторен брак и той (или може би Матей като автор на Евангелието на Матей) е допуснал изключение по причина прелюбодейство само защото еврейското общество е налагало развод след прелюбодейство. Този радикален обрат на старозаветното учение е част от новата етика на Исус за идеалното царство, което християните трябва да живеят.
Други пък твърдят, че Библията допуска развод при изоставяне, пренебрегване и насилие, които дават правото за повторен брак. Но тези твърдения звучат сякаш слабо свързани с Писанието, за да получат широко признание. Въпреки това новите изследвания на кумранските текстове, гръко-римската литература и ранните еврейски традиции показват, че именно това тълкуване съвпада с начина, по който новозаветните писания биха били разбрани от първите им читатели.

Промени в правния език

Когато еврейските или гръко-римските граждани от първи век са чели или чували думите на Исус и Павел, в тяхното съзнанието е имало много понятия, правни термини и презумпции, които не са актуални днес за нас. Трябва да разберем начина им на мислене, за да разберем текста така, както биха го разбрали те. Това ни дава и възможно най-добрия шанс да разберем какво са искали да предадат авторите чрез думите си, като се предполага, че основната им аудитория са били техните съвременници, а не читателите от XXI век.

Това, което прави развода толкова податлив на неразбиране, са промените в правото и правната терминология. Например днес повечето хора разбират правните термини “плащания на издръжка” и “абсолютен декрет” (британско правно понятие означаващо легален край на брака), но са забравили например какво е “съ-отговорен”. Този правен термин за трето лице в случай на изневяра е бил част от ежедневния език преди няколко десетилетия, когато изневярата все още се е разглеждала в съда и когато вестниците са съобщавали подробности за известните съдебни процеси на първите си страници. Може би след няколко десетилетия законът ще се промени и “плащанията за издръжка” ще звучат за неюристите като нещо, свързано с ремонт на къща. Юдейската правна терминология за развода се променя много по-драстично в средата на първи век и това води до пълно неразбиране на учението на Исус още през втори век.

Новата мода – развод за “Всякаква причина”

Няколко десетилетия преди служението на Исус, нова форма на развод, наречена “по всякаква причина”, е въведена от юристи (специлисти по юдейския закон) от фарисейската партия на Хилел. Тази нова формула на интепретация последователите на равина Хилел основават на фраза във Второзаконие 24:1, където разводът е разрешен “по причина за нечистота”. Терминът “нечистота” (буквално “голота” – на иврит עֶרְוָה “ерва̀”) е бил разбиран от всички равини като отнасящ се до прелюбодеяние. [Повечето български преводи на Библията превеждат грешно тази дума като “грозота”. Някои превеждат като “лошота” или “нещо противно” – бел. прев.]

Школата на Хилел решила, че терминът “по причина” е отделен термин. Равините от школата на Хилел започнали да твърдят, че тази дума обозначава отделен вид развод, който се основава на “причина”, която може да бъде всякаква причина – от изгоряло ястие до набръчкана кожа. Започнали да наричат този развод по “всякаква причина”, тъй като той можел да се основава на каквото и да било. Не било необходимо да се представят каквито и да било доказателства в съда – мъжът просто е трябвало да предаде удостоверение за развод и бракът е бил прекратен.

Други равини (като например последователите на равина Шамай, конкуренти на Хилел) твърдяли, че т. нар. фраза “по причина на нечистота” не се отнася до два вида развод (прелюбодеяние и “всякаква причина”). За тях фразата като едно цяло означала “нищо друго освен нечистота”. Повечето хора обаче предпочитали тълкуването на Хилелитите, защото то осигурявало лесни разводи и никакви неудобни съдебни заседания. Филон Александрийски посочва причината за развод известна по онова време като “всяка причина” като единственото основание за еврейски развод, а Йосиф Флавий го посочва като вида развод, който сам той е използвал. Всъщност до средата на I век в юдаизма дори не се споменава за друг вид развод, а след разрушаването на Йерусалим през 70 г. от н.е., когато юдейското право става централизирано и много по-еднообразно, това става и единственият възможен вид развод.

Четири библейски основания за развод Преди да стане популярен разводът по “всякаква причина”, в юдаизма е имало три основания за развод, основани на Стария завет:

Прелюбодейство (основано на Второзаконие 24:1)
Пренебрегване на храната, облеклото или любовта (основано на Изход 21:10 и следващите). [Когато мъжът не осигурява на жената храна, облекло или сексуална интимност – бел. прев.]. Тези три основания са били признати от всички фракции в юдаизма и са позволявали развод както на жените, така и на мъжете. Те се основават на Мойсеевия закон, според който съпругата-робиня може да бъде освободена от брака си, ако съпругът ѝ я пренебрегва, и равините приемат, че щом бившата робиня има тези права, то и пренебрегнатата свободна съпруга или пренебрегнатият съпруг също имат такива права.
Равините внимателно определили колко пари трябва да осигурява мъжът на жената за закупуване на храна и дрехи и колко работа трябва да полага жената. Равините дори определили колко често двойките трябва да правят секс, което варирало в зависимост от професията на мъжа – те позволявали по-дълги периоди на въздържание за търговците (които отивали в командировка) и за равините (т.е. за самите тях).

На практика те са разделяли тези три основания на две, които днес бихме могли да наречем емоционална и материална подкрепа, и Павел вероятно е намеквал за тях (и за Изх.21.10), когато е напомнял на коринтяните, че дължат на съпрузите си както физическа любов (1Кор.7.3-5), така и материална подкрепа (1Кор.7.33-34). Равините посочват различни препоръки при наличието на тези два вида пренебрегване на брака, като и двата водят в крайна сметка до развод, ако сгрешилият партньор не промени поведението си. Те не са посочили насилието като основание за развод, тъй като тя би се считала за най-тежката форма на пренебрегване. Насилието вече било посочено като голям грях в ранни еврейски брачни свидетелства, където са били в основата на брачните клетви.

Питането към Исус за развод по “всяка причина”

Всички тези видове разводи изпадат в забвение няколко десетилетия преди 70 г. от н.е., защото всички предпочитат да се развеждат с новия и лесен за използване развод “по всякаква причина”. Въпреки че концепцията за трите брачни задължения продължавала да се вижда в намерни от онова време брачни свидетелства, терминът “Развод по всякаква причина” изчезнал напълно, защото дори юристите го наричали просто “развод”.

И дойдоха при него Фарисеите да го изкушават, и казваха му: Простено ли е на человек да напусне жената си по всякаква причина? (Библията, Цариградски превод от 1871

По време на служението на Исус дебатът за развода по “всякаква причина” все още бушувал, затова го попитали за мнението му: “Смяташ ли, че е законно мъж да се разведе с жена си по ‘всякаква причина‘” (Мат.19.3). Исус явно се е интересувал повече от това да говори за брака, отколкото за развода, затова започва своето изложение подчертавайки, че бракът трябва да бъде моногамен и доживотен (ст. 4-6). А когато го попитали защо Мойсей е заповядал развод за прелюбодейство, той отговори, че Мойсей просто го е разрешил, и то само в случаите на упорито неразкаяние (“коравосърдечие”, ст. 7-8).

В крайна сметка Исус отговаря на въпроса им за развода по “всякаква причина”, като цитира позицията на школата на Шамай , че фразата “причина за нещо неприлично” означава всъщност “нищо друго освен нещо неприлично” [или както беше обяснено по-горе, думата за неприлично буквално означава голота, разбирано от равините като “прелюбодеяние”). Оказва се, че Исус, който не е бил последовател на равина Шамай, защото не е бил съгласен с тях по много други въпроси, всъщност е казал, че тълкуването на фразата “причина за неприличие” по този начин е правилно.

Исус отхвърлил развода по “всякаква причина” като небиблейско изобретение, така че всеки, който се е развел, използвайки това тълкуване (което включвало почти всеки разведен в Израел), е имал невалиден развод. Той подчертава това по възможно най-драматичен начин, казвайки всъщност, че всеки, който се е оженил повторно след такъв развод, сега прелюбодейства, тъй като предишният му брак все още не е прекратен.

Краткият текст по темата, (който се налага да е кратък поради краткия формат на Евангелията), затруднява допълнително пълното разбиране на темата от нас, които живеем в 21-ви век. Евангелието на Марк (Мк.10.2-12) пък дори не включва хилелитските и шамаитските позиции: “по “всякаква причина” и “нищо друго освен неприличие”. Но читателят от първи век мислено би имал предвид тези фрази по подразибране. Както напимер в днешно време знаем, че става дума за “алкохолни напитки” ако някой зададе въпроса “Позволено ли е на 16-годишно дете да пие?”.

А версията на Лука (Лк.16.18) пък е толкова съкратена, че се губи всеки смисъл, освен ако не знаем предварително, че почти всички разводи в Израел по онова време са били от категория “Всякаква причина”. Тоест, всеки, който се е оженил повторно по такава причина, можело да се каже, че прелюбодейства.

Матей ни е предоставил малко по-пълен разказ, защото по времето, когато е писал, дебатът вече е бил отслабващ и хората са имали нужда да си припомнят проблемите. Но дори разказът на Матей е объркващ за съвременните преводачи, които почти всички са смятали, че Исус е бил попитан за развода по принцип, а не за конкретния вид развод познат тогава като “по всякаква причина” – един от видовете развод в Израел по онова време.

Основания за развод в Новия Завет
Кои основания за развод са били приемливи според Исус? Този въпрос никога не му е бил задаван така директно и той не ни го казва, макар че от отговора му на въпроса за развода по “всякаква причина” вече знаем, че е позволявал развод при прелюбодейство. Следователно при липсата на други доказателства трябва да приемем, че той е приемал и другите три старозаветни основания за развод, както и всички останали евреи.

Има много аспекти на учението на Исус, за които нямаме данни – например той никога не е утвърждавал монотеизма или не е осъждал неща като изнасилването – но това не е било необходимо да се изяснява на аудитория, която вече се е съгласявала или осъждала дадени неща.

Когато Исус не е бил съгласен, той не се е притеснявал да го каже. Например, запитан за развода по “всякаква причина”, Исус се възползвал от възможността да посочи няколко въпроса, по които не бил съгласен с другите евреи, включително полигамията (всички евреи, с изключение на сектата в Кумран, допускали полигамията), незадължителния развод при прелюбодейство (който повечето евреи смятали за задължителен) и незадължителния брак (който всички евреи смятали за задължителен).

За щастие Павел не е толкова мълчалив, колкото Исус, защото му се налага да напомня на своята отчасти езическа аудитория за задълженията в брака, както беше споменато по-горе.

Пътят напред за Църквата
Проблемът за съвременната църква, живееща в условията на развод по желание, е как да направим актуално отново учението, че до развод може да се прибегне само когато има конкретни библейски основания за това.

Един от начините може би е да се акцентува отново върху брачните клетви в традиционните християнски сватбени служби, в които се говори за четирите библейски основания за развод – изневярата и трите вида пренебрежение за които говорихме по-горе. Брачните клетви “да обичам, да почитам и да пазя” се основават на древните еврейски клетви, цитирани в Ефесяни 5.28-29, където Христос “обича… храни и обгрижва” или, по-буквално, “обича, храни и поддържа на топло” своята невеста.

В Стария завет се говори за брака като за “договор” и брачните обети се разглеждат като клаузи в този договор. Ако единият от партньорите наруши брачните си обети, другият има право, както при всеки бизнес договор, или да обяви договора за нарушен или да прости на разкаялия се партньор. По този начин правото за решението какво да се предприеме спрямо брака, се дава на онеправдания партньор.

Превод от английски: Георги Бакалов

За автора: Преподобният д-р Дейвид Инстоун-Брюър е Почетен научен сътрудник по равинистика и Нов завет в Тиндейл Хаус, Кеймбридж, Великобритания

Член е на:
Британска асоциация за еврейски изследвания (BAJS)
Дружество за библейска литература (SBL – сега и тогава)
Комитет за превод на Библията (CBT – преводачи на NIV и tNIV)

Източник: https://2×1.io/fIhK48

Допълнителна информация по темата

Адамс, “Бракът, разводът и повторният брак в Библията” (Филипсбърг, Ню Джърси: Presbyterian and Reformed Publishing Co, 1980 г.).

Материал за изучаване на Библията в църквата с няколко интересни идеи.

Дейвид Аткинсън, Да имаш и да държиш: Брачният завет и дисциплината на развода (Лондон: Colins, 1979 г.).

Академично преразглеждане на богословието на брака.

Уилям А. Хет и Гордън Д. Уенъм, Исус и разводът (Лондон: Hodder & Stoughton, 1984 г.).

Академичен труд с добри обобщения на други гледни точки.

David Instone-Brewer, Divorce and Remarriage in the Bible (Grand Rapids: Eerdmans, 2002).

Академичен труд, базиран на нов еврейски справочен материал.

David Instone-Brewer, Divorce and Remarriage in the Church (Carlisle: Paternoster, 2003).

Пастирски заключения, основани на най-новите академични открития.

Craig S. Keener, Paul, women & wives: marriage and women’s ministry in the letters of Paul (Peabody, Mass.: Hendrickson Publishers, 1992).

Академичен труд, основан на най-новия гръко-римски материал.

Уилям Ф. Лък, Развод и повторен брак: (San Francisco, Harper and Row, 1987).

Преразглеждане с много оригинални идеи.

Християнският хебраизъм и Мартин Лутер

August 5, 2023August 5, 2023 theeditor167ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Християнският хебраизъм е аспект на ренесансовия хуманизъм.

През втората половина на 16 век библейски учени, теолози, юристи, лекари, астрономи, философи и учители в латинските училища започват да се стремят да научат иврит, за да четат Стария завет на оригиналния му език и да заимстват и адаптират идеи и литературни форми от постбиблейските еврейски текстове, за да отговорят на християнските културни и религиозни нужди.

Въпреки че някои средновековни християнски учени като Николай от Лира и Раймонд Мартин използват широко иврит в своите трудове, едва в началото на XVI в. значителен брой християни успяват да научат иврит и да го използват за изучаване на еврейската Библия и постбиблейските еврейски текстове. Желанието на библейските хуманисти да четат Стария завет на иврит, любопитството на християнските кабалисти, търсещи древна мъдрост, и бавно нарастващият брой еврейски учители и християни, които са в състояние да предоставят обучение по иврит, допринасят за развитието на това движение.

Еврейските печатници са пионери в техниките за масово производство на книги на иврит, за да задоволят този нов пазар. Християнските печатари използват същите техники, за да печатат граматики, речници и други книги, необходими за обучението на християните.

Какво е било отношението на реформаторите към хебраизма? Знаем, че в края на неговия живот, в частност, в последните три години преди да умре, Лутер публикува потресаващо антисемитски материали изразяващо неговото разочарование от това, че евреите в неговия ден не приемат неговото учение. В началото той е бил убеден, че ако евреите чуят откровението му за спасение по благодат, те ще приемат Христос за Месия. Но това не се случва и Лутер, в присъщия негов стил, се обръща напълно срещу евреите.

Лутер, чиито деветдесет и пет тезиса през 1517 г. предизвикват протестантската реформация и сеизмичен разрив в християнството, който съществува и до днес, симпатизира на евреите в началото заради лошото отношение към тях от страна на Католическата църква, казва Ерик Метаксас, автор на книгата “Мартин Лутер” от 2017 г.

Няма съмнение, че Лутер е изпитвал силни негативни чувства към евреите на по-късен етап от живота си, когато е бил “раздразнителен и болен”, но Метаксас предупреждава да не сравняваме антисемитизма от XVI в. с антисемитизма от XXI в.

Писмо, написано преди близо 500 години от Мартин Лутер, в което той нарича евреите “въплътени дяволи” по време на тирада срещу бивш съюзник.

В началото на кариерата му Мартин Лутер и неговите последователи, убедени, че Библията е единственият източник на религиозен авторитет (sola scriptura), напълно са споделяли и подкрепяли християнския хебраизъм, голям брой християни да изучават иврит. Най-активните и новаторски протестантски хебраисти по време на живота на Лутер са членовете на “Школата за библейска екзегеза в Горна Рейнска област”, сред които Мартин Буцер, Волфганг Капито, Конрад Пеликан и най-вече Себастиан Мюнстер. Мартин Лутер и неговите колеги от Витенберг са първите, които възприемат новото изучаване на иврит. Първоначално той научава иврит, използвайки еврейската граматика на Йоханес Ройхлин, и използва знанията си на практика, когато изнася лекции по Стария завет и превежда Библията на немски език. Неговите колеги, преди всичко Филип Меланхтон и Матей Аурогалус, помагат на Лутер да превежда и преработва своя превод от 1521 г. до смъртта му през 1546 г. Лутер характеризира подхода си към тълкуването на еврейската Библия като “Grammatica Theologica”, като използва еврейската филология за тълкуване на текста, но също така, когато е възможно, го прави “римуван” с Новия завет.

Към края на живота си Лутер обаче започва все повече да се притеснява, че Мюнстер и други хебраисти твърде бързо приемат еврейските тълкувания на много старозаветни пасажи, особено на стихове, които традиционно са били разбирани като месиански пророчества. В “За последните думи на Давид” (1543 г.) Лутер предлага модел на тълкуване на Стария завет, като същевременно остро критикува християнските хебраисти, които следват твърде стриктно еврейското тълкуване.

Бил ли е антисемит Лутер? В началото на дейността си – не. В края на живота си – да. Не са един и малко примерите в историята за хора, които са минали от една в друга позиция по свои причини. Подобен е и примера с Лутер. Това не променя значимостта на християнския хребаизъм. Без значение дали е бил гневен на евреите в края на живота си или не в началото, фактът остава, че християнския хебраизъм е бил ключово движение по негово време и самият той е приел нуждата от изучаването на иврит като част от реформистката му дейност.

Георги Бакалов

Историцизмът на Исус – цитати от извън библейски източници

January 3, 2023January 3, 2023 theeditor167ВАШИЯТ КОМЕНТАР

В академичния свят на библейската история и археология учените от лагера на “минималистите” са тези, които не отдават голямо значение на библейските свидетелства; те свеждат до минимум значението на Библията за историческата история, като се доверяват повече на доказателства от други източници.

Следователно те са склонни да дискредитират твърденията на Библията, докато археолог не открие потвърждаващи доказателства или докато не се появят други ръкописни свидетелства, които да потвърдят Писанието.

Изглежда, че според съвременната критическа наука почитаемата Библия е грозното доведено дете на историята, срам за днешното “научно” изследване на миналото.

Омаловажаването на твърденията на Библията не може да не постави под въпрос и нейния главен герой – Исус Христос. От 1985 г. насам “Семинарът на Исус”, група от около 200 учени и автори, прави точно това. Тяхната цел е да реконструира живота на историческия Исус, като използва съвременни критични методи, отсявайки фактите от нещата считани според тях за измислици в евангелските разкази.

Освен това те твърдят, че Той е “изцелявал” само психосоматични заболявания, и така отхвърлят чудодейните Му способности. Признават, че е бил разпънат на кръст от римляните като обществен враг, но отхвърлят възкресението Му като го представят за някакво мистично видение на Петър, Павел и Мария Магдалена.

В крайна сметка, лишен от всички “измислици”, които ранните Му последователи разпространяват за Него, Исус ни е представен от тези учени като обикновен странстващ еврейски селянин, който се бил застъпвал за социално слабите и е изрекъл няколко остроумни сентенции.

Ако се вярва на този лагер, изниква въпросът: как тогава един толкова обикновен човек е оказал такова огромно влияние върху световната история – до такава степен, че понастоящем два милиарда души се обявяват за Негови последователи?

Първо, нека да е ясно, че никой сериозен историк днес не твърди, че Исус Христос не е историческа личност. Има твърде много доказателства от раннохристиянската епоха, които показват, че Той наистина е съществувал.

Както пише библейският богослов и историк Ф. Ф. Брус: “Историчността на Христос е толкова аксиоматична за един безпристрастен историк, колкото историчността на Юлий Цезар” (The New Testament Documents: Are They Reliable? 5th ed., 1972, p. 119).

Древните документи от уважавани автори като Тацит, Флавий Йосиф, Светоний, Плиний Младши – и други – се отнасят безрезервно за Исус от Назарет като действителна личност.

Тацит

Римският историк Тацит, който пише за големия пожар в Рим през 64 г. от н.е. по време на управлението на Нерон (54-68 г. от н.е.), разказва как императорът обвинява християните, живеещи в града, че са предизвикали пожара. Вероятно позовавайки се на запазените императорски документи, той отбелязва в своите летописи, XV.44:

“Христос, от когото произхожда името, понесъл крайно наказание по време на царуването на Тиберий от ръцете на един от нашите прокуратори, Пилат Понтийски, и най-злокобното суеверие, спряно по този начин за момента, отново избухнало не само в Юдея, първия източник на злото, но дори и в Рим. . . .”

Йосиф Флавий

Йосиф Флавий, юдейски генерал и историк, живял в началото на II век, написва противоречив параграф за Исус (засвидетелстван още около 324 г. в съчиненията на Евсевий, католически църковен историк):

“А по това време имаше един Исус, мъдър човек, ако е позволено да го наречем човек, защото вършеше чудесни дела и беше учител на такива хора, които приемат истината с удоволствие. Той привлече при Себе Си и мнозина от юдеите, и мнозина от езичниците. Той беше [Христос], и когато Пилат, по предложение на главните мъже сред нас, го осъди на кръст, тези, които го обичаха отначало, не го изоставиха; защото той им се яви жив на третия ден; както божествените пророци бяха предсказали тези, а след това и десет хиляди други чудни неща за него. И племето на християните, наречено така от него, не е изчезнало и до днес.”
(Древности на евреите, XVIII.3.3)

Светоний

Светоний, летописец от императорската династия и придворен служител по времето на император Адриан (117-138 г. сл. Хр.), пише в своето “Житие на Клавдий“, XXV.4:

“Тъй като евреите постоянно вдигаха шум по подстрекателство на Хрест [алтернативно изписване на Христос], той ги изгони от Рим.”

Този декрет на Клавдий може да се датира към 49 г. сл. В друго произведение, “Животът на Нерон“, XVI.2, Светоний отбелязва:

“Наказанието на Нерон било наложено на християните – класа хора, отдадени на ново и пакостно суеверие”.

Плиний Младши

Плиний Секунд, по-известен като Плиний Младши, управител на Витиния в Мала Азия, води кореспонденция с император Траян през 112 г. от н.е. (Epistles, X.96) за това как да се отнася с християните, които отказват да отдават почит на императора като на бог. Той признава:

“Тъй като никога не съм присъствал на съдебни процеси срещу онези, които изповядват християнството, не съм запознат не само с естеството на престъпленията им или с мярката на наказанието им, но и с това доколко е редно да се пристъпва към разглеждането им.”

В краткото си писмо той споменава християнството, християните и името на Христос десет пъти, като дори отбелязва, че християните “отправят молитва към Христос като към божество”.

Запазен е и отговорът на император Траян, в който той дава висока оценка на действията на Плиний:

“Ти си избрал правилния път, драги ми Секунде, като си разследвал обвиненията срещу християните, които са били изправени пред теб. . . . Ако наистина те бъдат изправени пред теб и престъплението бъде доказано, те трябва да бъдат наказани; с ограничението обаче, че когато страната отрича, че е християнин. . . .”

Лукиан от Самосата

Лукиан от Самосата (в днешна Турция) е сирийски гръцки сатирик, живял в периода 120-192 г. Той пише:

“Християните, както знаете, и до днес се покланят на един човек – бележитата личност, която е въвела новите им обреди и заради това е била разпъната на кръст. … Виждате ли, тези заблудени същества започват с общото убеждение, че са безсмъртни за всички времена, което обяснява презрението им към смъртта и доброволното себеотдаване, които са толкова разпространени сред тях; а след това им е било внушено от техния първоначален законодател, че всички са братя, от момента, в който се обърнат, отричат гръцките богове, почитат разпнатия мъдрец и живеят по неговите закони. Всичко това те приемат изцяло на вяра, в резултат на което презират еднакво всички земни блага, смятайки ги единствено за обща собственост.”
– Лукиан, “Преминаването на Перегрин” 12, 13.

Талий и Флегон

Има и двама историци на име Талий (средата на I в. сл. Хр.) и Флегон (началото на II в.), които споменават за тъмнината в Юдея по време на разпъването на Исус. Конкретните трудове са изгубени, но първият е цитиран от човек на име Юлий Африкан в края на II в. сл. Талий казва:

“По целия свят се възцари най-страшен мрак; скалите се разкъсаха от земетресение и много места в Юдея и други области се сринаха. Тази тъмнина беше затъмнение на слънцето.”

Второто е цитирано от Ориген Александрийски – затъмнение, придружено от земетресения по време на управлението на Тиберий: че имало “най-голямо затъмнение на слънцето” и че “в шестия час на деня (пладне) станало нощ, така че на небето дори се появили звезди. Във Витиния имаше голямо земетресение и в Никея много неща се преобърнаха”.

– Юлий Африкан, “Хронография 18”
– Ориген Александрийски (182-254 г. сл. Хр.), в “Срещу Целз” (книга 2, гл. 14)

Съществуват и други, по-късни светски свидетелства за Исус Христос като историческа личност от древността, но дори само описаните по-горе ясно разкриват, че Христос и християнството са били известни на римските чиновници на най-високо ниво още при управлението на Клавдий (41-54 г. сл. Хр.).

Ако не друго, тези ранни споменавания предоставят безпристрастна подкрепа за много от библейските твърдения за Исус, включително за истинското Му учение, чудесата Му, разпъването Му на кръст, възкресението Му и дори за Неговата божественост!

Защо някои учени днес не искат да повярват на перата на историците, на които обикновено се доверяват?

Една хипотеза е, че евентуално публично приемаме на тези доказателства би ги определило като едни от хората, които приемат следването на Христовото учение за нещо нормално. А както знаем скептиците ще направят всичко, за да избегнат такава асоциация!

Георги Бакалов
Гл. редактор
apostolos.bg

Пророк Наум – светът според най-презрeния от пророците

May 9, 2018 theeditor167ВАШИЯТ КОМЕНТАР

800px-taylor_prism-1 — Паметна плоча в която Асирийците описват войната срещу Юда и обсадата на Ерусалим.

“Господ е благ, но….”

Господ е благ, крепост е в ден на бедствие, и познава уповаващите на него. Но с потопно наводнение ще направи пълно разорение на мястото на <Ниневия>, И ще прогони враговете Си в тъмнината. Какво се съвещавате против Господа? Той ще направи пълно разорение, Тъй щото бедствие няма да <ви> нападне втори път. Наум 1:7 – 9

Hashem is tov, a maoz (stronghold) in the Yom Tzarah; and Hashem knoweth them that take refuge in Him. But with an overwhelming flood He will make an utter end of her [Nineveh’s] site, and Hashem shall pursue His enemies into choshech. Whatever plot ye against Hashem, Hashem will make an utter end of anyone doing it; tzarah (affliction) will not arise a second time. Nachum 1:7 – 9 OJB

Повече от 150 години след като показва милост на Ниневия и след като Ниневия се смирява, Бог говори чрез еврейския пророк Наум сериозно слово, този път осъждайки асирийците безвъзвратно!

Защо Ниневия е отново предмет на Неговия гняв? Защо мисията на един от Божиите пророци е почти изцяло погълната от това да бъде изговорено такова твърдо избличение срещу някога покаялата се Ниневия?

Наум (Нахум според еврейското произношение), е може би най-презрeният от всички старозаветни пророци. Книгата на Наум се състои от само 47 стиха в еврейската Библия. За сравнение – книгата на Еремия се състои от над 1300 стиха!

Наум получава много малко внимание в Талмуда, само осем препратки има за него… Най-известният от изследователите на пророците, Абрахам Дж. Хешер, въобще не го включва в индекса на своя коментар върху пророците. А християнският богослов Дуейн Кристиансен, казва, че Наум страда от “етичен и богословски дефицит” и че писанията му са “излагация” и за юдаизма, и за християнската богословска традиция (да, ето доколко могат да се самозабравят богословските “експерти”).

Според мен по-либералните съвременни богословски изследователи се отнасят с такова пренебрежение към пророк Наум или се плашат от него, поради загубеното служение на пророка в днешно време. За повечето “сериозни” богослови днес такова нещо като пророци и апостоли не съществува. Както и дарбите на Духа. Всъщност, за много от тях дори Писанията не са боговдъхновени. Забележително е докъде може да деградира човек в опита си да се извиси интелелктуално без Бог!

Но нека се върнем на Наум.

Първо, съставителите на каноническите писания явно са имали коренно различно разбиране за мисията, словото и ролята на Наум, тъй като го приемат за каноничен пророк според еврейската Библия, което пък автоматично му отрежда същото място в християнския “Стар Завет”.

Второ, Наум е пророкът, който Бог би изпратил днес до някои народи. Може би дори до България.

Нека се замислим – много от истините, до които стигаме днес – за историята ни, за самите нас като народ и култура, за това, което поучават Писанията, са неща, които вече са били говорени на народа ни от пророци, които Бог е пращал до нас преди повече от 100 години!

Един бегъл поглед дори към писанията на хора като Илия Йовчев, Захари Стоянов, Ботев, Каравелов и по-късно Стоян Михайловски, разкриват една и съща картина – най-горещо обичащите България нейни синове, най-горещо копнеещи да я видят силна и излязла от сянката на миналото, и на примитивизма, са и нейните най-страстни защитници и изобличтели. За повече информация вижте материалите в блога на Даниела Беличовска (www.danielabel.org)

Често мразени по тяхно време, противоречиви, презряни и неразбрани. Досущ като пророк Наум, който и до днес дразни експертите с езика и мисията си.

С една голяма разлика – Асирия (Ниневия е просто символ на Асирия) се смирява пред Бог. Това става чрез служението на пророк Йона. Бог дава още 150 години на Ниневия (Асирия) преди отново да ги изобличи (чрез Наум).

Кога според вас последно нашият народ реално се е смирявал пред Бог?

Асирийската цивилизация съществува под една или друга форма за 1500 години до падането под Вавилонска власт през 612 пр. Хр. Ниневия по онова време се е намирала недалеч от днешен Мосул, в Ирак. Асирийците са имали най-многобройната армия в света тогава. През 722 г. пр. Хр. те превземат Северното царство (Израел) и така изчезват десет от дванадесетте племена. Остава само южното царство, Юда.

През 701 г. пр. Хр., двадесет години след като Самария е срината и Северното Царство заличено, 185 – хилядна асирийска армия, предвождана от Сенахирим, атакува Цар Езекия и Южното Царство. Езекия е реформатор, който призовава юдеите към завръщане при Бог и отказва да плаща данък на Асирия. По-късно обаче склонява, за да избегне конфликта. Сенахирим е непреклонен. Всички тези събития са описани в книгите на пророк Исая, Летописи и Четвърта Книга на Царете.

Асирийците налагат обсада на Ерусалим. Езекия се моли, облечен във вретище пред жителите на Ерусалим. Пророк Исая уверява всички, че Бог ще надвие над завоевателя. Пророкува за края на Сенахирим, което пророчество се изпълнява през 681 г. пр. Хр. Езекия блокира водните източници, извиращи изпод Ерусалим, и така лишава асирийците от вода. Избухва холера, а Херодот пише за обсадата на Ерусалим, че полските мишки били изяли коланите на асирийците. Полските мишки може да са били част от язвата, която Бог изпраща и чрез която погубва армията на асирийците.

Според историкът Макнийл това е една от най-важните битки в историята на човечеството. Той анализра съдбата на други превзети от асирийците народи и описва тоталния геноцид, или етническо претопяване, които следват. Макнийл прави предположение, че ако тогава Ерусалим беше паднал, всички евреи са щели да бъдат превзети, щели са да бъдат насилени да приемат многобожието и така монотеизмът е щял да загуби съревнованието с политеистичните (много по-популяврни) култове от онази епоха. В резултат на това, е нямало да просъществуват нито християнството, нито исляма.

Наум – националист?

Пророк Наум е безпрецедентен. За разлика от други пророци, той не мъмри Израел за техните грехове. Със сигурност хората не са били тогава супер-праведници. Но Наум оставя сякаш този разговор – за състоянето на самия Израел, за друг пророк или за друго време. Сега е време да бъде изговорен съд срещу насилника. Наум е решен за едно, това е неговата мисия – ясно да даде на Израел да разбере, че Хашем (Бог) ще съди Ниневия.

Наум използва груб, брутален и дори вулгарен език. Днес маркетолозите биха нарекли това “shock value” – казването на нещо по шокиращ начин, с цел приковаване на вниманието и предаване на съобщението ефективно.

Ето, Аз съм против тебе, казва Господ на Силите; Ще издигна полите ти върху лицето ти, И ще покажа на народите голотата ти, И на царствата срама ти. Наум 3:5

Какво Наум казва днес на нас, в България?

Какво би направил днес пророк Наум, ако трябваше да говори чрез Духа на българите?

Сигурно щеше да им припомни, че Господ е благ и добър. Че единствен Той е Бог, че няма други “богове”.

Щеше да даде на народа да разбере, че Той е ревнив Бог. Че не иска те да се осланят на тази или онази политическа сила, а да вярват в своя Бог и в своя народ.

Може би щеше да изобличи ДС-ченгетата като предатели на Бог и на хората и щеше да им “вдигне полите”.

Може би щеше да вдигне полите и на корумпираните Путинисти, подвизаващи се като политици в България и в ЕС?

Можем да сме сигурни обаче, че нямаше да е част от компанията на мазно говорещи и лицемерно усмихващи се мижитурки, парадиращи като “пастори”.

Можем да сме сигурни, че където и да отидеше да проповядва, щеше да стане тясно на блудкавите, страхливите и предателите.

Щеше да бъде кратък, с шокоращ език и още по-шокиращ за масите начин на мислене, говор и поведение. Наум беше всичко това, но и повече, той беше Утешител – по Божия, не по човешки, инфантилен начин. Това беше значението на самото му име, това беше в края на краищата и есенцията на неговата мисия.

Георги Бакалов

Вместо проповед по случай Възкресение Христово

March 17, 2018 theeditor167ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Помислих си, вместо проповед по случай Възкресение Христово, защо да не споделя моята история за възкресението ми от мъртвите?

Това, което мога да кажа със 100% сигурност е, че на 20 години стигнах до приемането на вярата осъзнавайки две неща и то изключително ясно.

1) Има само една ИСТИНА за всичко, за мен е жизнено важно да я знам и аз не я знам. Бях убеден, че обяснението за ВСИЧКО – за произхода на живота по принцип, както и за това какъв е смисълът на моя живот – истината за тези неща и за всичко друго е само една, идва от един и същ източник.

За пръв път пипнах и четох Библия когато бях на 16 години. Съученичка ми я даде назаем за кратко време. Апропо, става дума за далечната 1985 г. Беше една от тези компактни Библии, с оризова, висококачествена хартия. На мадамата баща ѝ беше филмов деец и като интелектуалец беше се сдобил с Библия по някакъв начин (даже не се бях замислял как се става филмов деец (режисоьр) по онова време….кой знае, може и да е бил от малцината просто свестни хора, които “някак си” са успявали да направят професионална кариера в културата по онова време. Така и никога не разбрах. Само знаех от момата, че трябва да върна Библията след няколко седмици преди баща ѝ да разбере и да тя да има “ситуация” в къщи)….

Бях изключително привлечен от Псалмите. От радоста, която е изразена в тях, от възторга към Бог. Какво са знаели авторите на тези Псалми, което аз не знам, се питах тогава. Човек, който фанатизира или в истерия или в някаква делюзия не може да спише такива красиви и верни слова?

Кой е този Бог, който тези хора така пламенно хвалят, плачат пред Него и му се покланят? Как им се е разкрил? Той ли е източникът на ИСТИНАТА?

2) Знаех, че нямам в себе си любов. Нито дори добрина. Каквато любов и добрина да имах, осъзнавах, че всъщност бяха любов и добрина от вида – танто за кукуриго. Как може човек да живее дори ако не може да обича неегоистично и да прави добро неегоистично?

За това трябва самото ти вътрешно естество да е различно, а аз вече знаех, че морално съм банкрутирал и нямам какво да дам на света освен егоизъм, лицемерие. Т.е. искаше ми се ако може някак си личноста, която вече познавах, себето, в чиято вътрешна морална корупция/разваленост бях убеден, ако може да умре, да изчезне. Понеже бях убеден, че няма ремонт на света, който да може да промени естеството ми. Бях убеден, че само тотално унищожение е единственото освобождение както за мен така и за всеки друг.

Калвин нарича това “total depravity” но аз тогава не знаех дори кой е Калвин, да не говорим за неговото учение. Всъщност учението, че човек е тотално банкрутирал морално е един от основните стълбове на протестантизма. Явява се контрапункт на католическото учение за “заслужаване” на праведност чрез добри дела и/или индулгенции. За какво обаче тогава ти е Изкупител, ако само можеш да се ремонтираш и да си подобриш “статута” в очите на Бог чрез праведени/добри и/или религиозни дела?

Но аз и тези неща тогава не ги знаех….просто знаех със сигурност, че съм тотално деградирал морални и сам с мои усилия мога най-много да варосам гробницата, но не и да се промени естеството на разлагащия се в нея морален труп.

Също така, определено не исках да обременявам който и да е с моето его, с моите нужди, желания и т.н. понеже човек, който вече е наясно със собствения си морален банкрут, как и защо би искал да натовари друг с него? Било то приятели, да не говорим за семейство.

По-късно, когато започнах да чета Римляни 7 глава беше все едно някой лекар беше ме прегледал, беше установил със съвърешна точност диагнозата и диагнозата беше това, което вече знаех – смърт. Как звучи само 8 глава обаче, след като сме убедени в истинноста на 7 глава! Но аз не знаех това по времето на моята мега мизерия точно преди да приема вярата.

Просто знаех, че без ИСТИНА и без ЛЮБОВ животът няма никакво обяснение, но стоях на портата и на двете, имах усещането, че и двете са едно и също и идват от един и същ източник, но от къде да знам това дали е така?

Първият лъч на светлина и доказателство, че Библията е и за нас днес, бяха “Мислите” на Паскал. И най-вече неговото свидетелство за срещата му с Бог.

Второто беше близката среща със смъртта докато работех в Съдебна медицина и Военна академия преди да вляза в казармата.

И последно, когато лятото преди да преживея срещата с Бог започнах да чета четирите Евангелия и да разбирам, че ВСИЧКО е в Исус – всичко, което бях търсил някога, че той е И ЛЮБОВ, И ИСТИНА и, че едното без другото са заблуда…всичко си дойде на мястото.

Най-големия шок за мен през годините е осъзнаването на това, че огромни маси от хора стават религиозни ПРЕДИ да са осъзнали тяхното състояние без Бог, описано така ясно в Римляни 7 глава. Което обяснява арогантноста, която хора някак си успяват да облагородят и да я представят я като “човешки права”, я “достойнство”. Т.е. ако Бог (или някой, който говори от името на Бог) ИЗОБЛИЧИ моята глупост, аз ще се ЗАСЕГНА вместо да се замисля как да разкарам глупостта си, която няма място в моя живот и принадлежи на старото естество, което вече знам, че е проклето и безбожно.

Шок е за мен да осъзная колко хора стават “вярващи” но всъщност в тях си стои усещането, че “някой” им дължи нещо. Много? Всичко? Дори Бог? Но понеже не им стиска да са докрай честни и да си признаят, че нещо в тях (егоиста) смята, че Бог му дължи щастие, си го изкарват на някой друг….без значение кой..може да е брачен партньор, може да е родител, брат, сестра, приятел….

Бог не ми дължи нищо! Нито на теб.

Всъщност не, греша.

Бог ми дължи едно единствено нещо – ВЕЧЕН СЪД!

Както и на теб.

Вечен съд за онова проклето същество, просмукано до мозъка на костите си с егоизъм, страх, измама, лицемерие, себеправедност – всичко само и само да не поеме отговорноста за собственото си състояние.

Добрата вест е, че онази личност, която заслужаваше именно ВЕЧЕН СЪД – “грешника”, “стария човек” в мен, беше личноста, която Исус прие в себе си на кръста на Голгота. Това беше личноста, която беше прикована с гвоздеи, бита, линчувана, разкъсна. Целия Божи Гняв се изля върху това мое старо, развалено морално разложило се “аз”….

И след това освен физическото наказание, унижение и мъчение, Той беше отведен в Ха̀дес, където беше тормозен, мачкан и измъчван по начини които нашия ум дори не може да разбере….Напълно изоставен и отделен от Създателя….от Бащата…….от Духа…Напълно сам….Без каквато и да е гаранция за това дали ще бъде възкресен….ЧОВЕКЪТ, който беше оставил БОЖЕСТВЕНОТО НА НЕБЕТО, за да може да страда за мен и за теб КАТО ЧОВЕК и да бъде ВЪЗКРЕСЕН КАТО ЧОВЕК – пак за нас, а не заради него самия.

Това е моята “проповед” за Възкресение – моето свидетелство, ИСТИНАТА НА КОЯТО СЕ ПРЕДАДОХ БЕРЕЗЕРВАНО и на която служа до днес….

Истината, която не знам на колко българи ще успее Бог чрез мен да отвори очите да видят и приемат…дано да са повече….но и всеки друг да отхвърли, това не променя нито неговата Истина, нито Неговата Любов, реалност и сила!

Моите наблюдения за години са, че ние сме дълбоко безбожно племе. Много, изключително на дълбоко ниво сме “корумпирани”. В името на физическото си оцеляване сме се научили как да оперираме в двуличие като тотални професионалисти. Не всички, но повечето хора не служат на Истината, понеже дълбоко в себе си те нямат друга истина освен съхранението на собственото си “аз”. То е наранено, може би дори малтретирано, унижено…то се е ЗАРЕКЛО – направило е ОБЕТ пред себе си, че няма никога на никой да се довери за нищо, понеже сме убедени, че ВСЕКИ ще злоупотреби с него, ще се възползва, ще го унижи…Понеже това е, което се е случвало винаги и ще се случва винаги.

Това е българинът. А тези, които излязат от това състояние на първичен страх за своето “аз” и се доверят на Бог и така заживеят свободни – да обичат и да служат на Истината – такива са ексцентрици, изключения.

Не знам колко време ще имам силите – да се говори Божията истина на “нашего брата” е уморително. Понеже зад фасадата върви постояненно конкуренция, опониране, съревнование, доказване все на нещо, себеправедност, реакционизъм…имената са много. Библията ги сумира в едно: бунт. А всеки бунт изморява. Бунтарите не носят отговорност за нищо, всичката им енергия е само за да смущават и да дерайлират. Те нямат план за бъдещето, или имат само утопични и фанатични идеи. Бунтарят не живее в реалноста. Тя за него е несправедливост, която той не заслужава. Затова е и бунтар. Дори спрямо Бог. Понеже помните ли, Бог му дължи нещо. Всичко?

И затова Божията истина се бори с нашия народ.

Бог се бори и с Яков. Яков беше толкова корав, че Бог трябваше да счупи нещо в него, за да му надвие.

Но езичника не иска да чуе, че Бог поради добрината си чупи нещо в нас, за да се предадем. Езичника е целия просмукан от entitlement, усещането, че някой му дължи нещо. Дори Бог.

Затова и българина се лашка между две крайности: или обвинява Бог за всичко, или суеверно го почита “за всеки случай” – не, че вярва в него или Учението и Истината на Бог.

Чудя се какво ли пък ще стане ако се съберат една група от хора, които наистина са били счупени? Благодарен съм, че познавам такива. Как пък с тях приказката ни върви? За каквото и да е. Как пък за тях “смирението” им идва лесно? Може би понеже осъзнават, че смирение всъщност е нормалното състояние на ума и душата пред Бог Всемогъщи? Как може да не си смирен пред Създателя, в чиято ръка е “щепсела” на всеки на дъх, на всяко наше сърцебиене? И същия този Създател е бил така добър, че вместо да те разнищи на атомно ниво, се е смилил до степен такава, че сам да поеме наказанието за твоя грях и нечестие?

Затова не се сърдя на хленчещите, обвиняващите, вътрешно спорещите и съревноваващите се. Разбирам, че имат вътрешен проблем. Не смятам, че съм по-добър от тях. Просто избрах да се предам на “властите” 🙂

Разбирам, че колкото и да докарват фасадата до някое време, в един момент се разкриват и експлоадират. Някои пък имплодират и просто “изчезват”…Разбирам, че аз можеше да съм един от тях, както и, че мога един ден да стана един от тях, ако не беше за Божията милост.

Това сме ние, човеците.

Бог остава верен!

Semper prorsum, semper reformanda!

Георги Бакалов

Седмичната параша – произход и значение

March 4, 2018 theeditor167ВАШИЯТ КОМЕНТАР

yarden4-l

от Георги Бакалов

Всяка седмица, в синагогите по цял свят, се чете част от Тора, Моисеевото Петокнижие. Тора е разделена на 54 порции и така в продължение на една цяла година се прочита цялата Тора от събранието. (Броят на парашите може да се различава в зависимост от това кога се падат дадени празници.)

Според преданията на равините, седмичното четене, наречено “параша”, води началото си от делото на Ездра, велик лидер в историята на Израел, изиграл ключова роля във възстановяването на Втория Храм през 515 година пр. Хр.

Едно от важните постижения на Неемия и Ездра е сформирането на Великото Събрание, състоящо се от 120 водачи, между които са били пророците Агей, Захарии и Малахия. Днешният парламент на Израел, Кнесет-а, заимства името си от това Велико Събрания, както и броят на представителите в него. Това би трябвало да даде на българските ни читатели допълнителна представа за огромното значение на делото на Неемия, Ездра, Зоровавел и другите пророци от тази епоха. Може да се каже, че ако не беше тяхното възстановително дело, юдаизъмт и еверйският народ вероятно щяха да бъдат изтрити от лицето на земята.

В същото време, с избирането на Великото Събрание, значимостта на наследниците на Давид се омаловажава, а значимостта на Първосвещеника в храма става водеща. В продължение на 300 години Първосвещеническата функция играе ролята на национално водачество.

Без да има доказателства за някакви свърхестествени проявления на Бог в периода на Ездра, без чудеса и знамения, както по времето на Моисей или други пророци от по-ранни епохи, националното възстановяване на Израел от периода на Втория Храм, се върти около темата за просвещение и призивът към лично морално завръщане към Бог, както и на ниво народ.

През този период биват установени:

Общите молитви като начин за постигане на единство
Образованието като основна ценност
Синагогата като местно проявление на общността
Календар и празници
Затварянето на библейския канон

Ежеседмичното четене на част от Писанията е било част от практиката на ранните последователи на Месия. Ап. Павел ясно инструктира младия апостол Тимотей да не бъде изоставяна практиката на публичното четене на Писанията. По онова време Танак (Стария Завет) е била единствената книга, съдържаща Писанията. Много други обичаи характерни за живота в синагогите по онова време се виждат ясно описани в историята на ранното християнство.

“Докато дойда, внимавай на прочитането, на увещаването и на поучаването.” 1 Тим. 4:13

Също така, можем да видим как тази практика, по-късно станала част от литургичната традиция на синагогите за векове, и до днес, води началото си от просветителското дело на Ездра.

“И тъй, на първия ден от седмия месец, свещеник Ездра донесе закона пред събранието от мъже и жени и от всички, които, слушайки, можеха да разбират. И на площада, който бе пред портата на водата, той чете от него, от зори до пладне, пред мъжете и жените и ония, които можеха да разбират; и вниманието на всичките люде беше в книгата на закона. И Ездра разгъна книгата пред всичките люде (защото бе над всичките люде); и когато я разгъна, всичките люде станаха прави. И Ездра благослови Господ, Великия Бог; и всичките люде отговориха: “Амин, амин”, като издигнаха ръцете си; и наведоха се, та се поклониха на Господ с лицата си до земята. А Исус, Ваний, Серевия, Ямин, Акув, Саветай, Одия, Маасия, Келита, Азария, Иозавад, Анан, Фелаия и левитите тълкуваха закона на людете, като <стояха> людете на местата си. Четоха ясно от книгата на Божия закон, и дадоха значението, като им тълкуваха прочетеното.” Неемия 8:2-3,5-8

Практиката да се чете публично Тора можем да видим и в Евангелията:

“И дойде в Назарет, дето беше отхранен, и по обичая си влезе в синагогата един съботен ден и стана да чете. И подадоха Му книгата на пророк Исая; и Той, като отвори книгата, намери мястото, дето бе писано… И като затвори книгата, върна я на служителя и седна; а очите на всички в синагогата бяха впити в Него”. Лука 4:16-17,20

В заключение: всяка общност от вярващи, която държи на завръщането към автентичните образци на ранното християнство, има ясно основание да почете тази литургична практика и да я възстанови. Това не превръща една група от хора в “синагога”, само понеже въвежда четенето на Божието Слово на своите събирания. Хората в синагогите също така се молят, използвайки Псалмите. Това значи ли, че не трябва да се молим, използвайки Псалмите, понеже някои се страхуват да не би да сме “станем синагога”?

Вместо да позволяваме на невежите и параноиците да определят възстановяването на първоапостолските образци на живот, можем да изберем да променим нашите спечени протестантски модели на служба и да въвдем четенето на Тора като една добра, библейски основана практика.

Освен четенето, днес много равини добавят и кратко поучение към всяка параша. В този плейлист към канала на Християнски център Прелом в YouTube, можете да се запознаете с такива поучения от Библейски център Нетивия – синагога съставена изцяло от евреи, приемащи Йешуа (Исус) за Месия: https://www.youtube.com/playlist?list=PLyq0i4svJZMx-br53DNBTpV6718Oek6ax

Интервю на ап. Георги Бакалов за Движение Заедно

May 11, 2016 theeditor167ВАШИЯТ КОМЕНТАР

interview-screenshot — *Пред камерата на пастор Динко Георгиев от Движение Заедно*

Преди няколко седмици Евгени Михайлов, един от водещите българсрки журналисти от 90-те години, започна да води ново предаване по телевизия BIT под заглавие “Минало несвършено”. Темите са изключително интересни и хвърлят светлина върху емблематични събития от т. нар. “преход” в българското общество от 90те години, който “преход” обуслови цяла една епоха, включително до голяма степен и състоянието на обществото ни днес.

Но едно друго онлайн предаване също върви в Интернет от известно време насам – предаването “За чиста църква” на Движение Заедно. Негов водещ е пастор Динко Георгиев от гр. Ямбол. В това предаване се разглеждат казуси засягащи миналото ни, но в контекста на християнството, евангелската църква и декомунизацията, която върви вече над 25 години. Миналият месец пастор Динко разбра, че ще служа в Сливен и ме покани да мина през Ямбол и да поговорим пред неговата камера за прехода от 90-те години, но от моя гледна точка и в светлината на вече известното агентурно минало на една значима група български пастори, чието ДС- сътрудничество излезе наяве през 2012 година. Четири години по-късно – един сериозен разговор за миналото, който съдържа много заключения, важни и за бъдещето.

Благодаря на пастор Динко и на неговия екип за проявения интерес и за възможността да споделя от гледната точка на един от основните потърпевши от кампанията на ДС-държавния апарат и ДС-деноминациите срещу мен и църквата ни през 90-те години.

Каня ви да се запознаете с видеото, да споделите вашите впечатления, въпроси и коментари – както и да споделите този клип с ваши близки и познати, за които темата би представлявала интерес!

Изобличаване на руските лоялисти – духовен и патриотичен призив!

May 9, 2016 theeditor167ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Също по темата: http://www.spreaker.com/user/bulgarianpodcast/3-VPSQGp

През последните месеци в медиите започна да излиза тревожна информация за създаването на български паравоенни структури, които уж се били самоорганизирали с цел защитата на България от ислямски мигранти. Всъщност, ако се запознаем с пропагандата на тези “патриоти”, се вижда, че те са лоялни към Русия, а не към България.

Реториката на тези проруски лоялисти е заблудителна и добре замислена. Представят се за патроти и родолюбци, използват емблематични имена от националната ни история, като например това на Васил Левски. Един кратък преглед на страницата на тези “патриоти” разкрива доста ясно тяхните лоялности – Русия!

С оглед на това, предлагам на вашето внимание следният материал, който много точно разкрива каква е била ролята на Руската империя в процесите около спирането на българското народно освободително движение и в частност спрямо Васил Левски.

Повече от ясно е, че има българи, които са избрали да са русофили и московско-Путинови лоялисти. Такъв избор те могат да направят, но не могат да бъдат едновременно и български патриоти и родолюбци. Понеже патроти и родолюбци, които тачат името и заветите на Васил Левски, както и тези на водещи фигури на българското национално-освободително движение от 19 век (Г.С. Раковски, Хр. Ботев, З. Стоянов и др.), не биха могли да са и русофили, имайки предвид колко злини руската имперска политика е сторила на България, включително и намесата ѝ в процеса срещу Васил Левски, иконата на българската революционна мисъл и действие.

Днешните русофили и подривни проруски елементи трябва да бъдат конфронтирани с тези истини отново и отново в общественото пространство. Това е моментът да бъдат развенчани окончателно лъжите за “Освобождението” на България от имперска Русия – и през 19 и през 20 век.

Настоящият текст може да помогне на много хора да се ориентират в този казус, който засяга историята, но се отнася и до днешните събития. Нека предоставената в статията информация спомогне за внасянето на историческа яснота и нека дойде едно изцеление на националната ни идентичност, която за десетилетия е била подложена на насилствен проруски конформизъм.
Вземайки предвид духовните последствия от заблудите на русофилството, което води до налагане и поддържане на грешна историческа идентичност, като служител на Евангелието на Исус Христос, аз третирам това като духовен проблем, не само като предмет на исторически спор или проблем на националната сигурност. Всички християни трябва да отхвърлят недвусмислено демоничната намеса на проруските пратеници и пропагандисти – в молитва и чрез заемането на ясни обществени позиции – започвайки със семействата ни, включително и нашите приятели, колеги, заедно с всеки, в чийто живот имаме глас и влияние.

Призовавам също така всички пастори и църкви, които са част от Апостолска Реформирана Църква, както и всички други български служители на Евангелието, независимо от деноминационна принадлежност и еклесиална традиция:

активно да започнат да запознават вярващите, както от църкви в АРЦ, така и от други църкви, с настоящите важни исторически истини.
да информират вярващите от АРЦ църкви, както и всички други, относно тревожните процеси, вървящи в страната (сформирането на паравоенни проруски групировки).
призовавам към спешна мобилизация на ходатайствена молитва за България. Процесите на заблуда и пропаганда от страна на руските лоялисти са демонични по характер, не само политически!
да бъде стартирана просветителска дейност по места, включително училища и местни медии.

В допълнение, освен приложеният по-долу материал, препоръчвам и следната публикация: Как Русия избиваше българските държавници преди и след Съединението на България

Георги Бакалов

Обединяващ апостол
АРЦ, Апостолска Реформирана Църква

Граф Игнатиев рапортува пред Русия: Османците последваха нашите съвети за обесването на Левски

Нови архиви разкриват коварството на руската политика
Източник: Георги Георгиев, istinata.bg

Все повече българи са разбрали за коварната и двулична АНТИБЪЛГАРСКА политика на имперската руска дипломация и най-вече на руския консул в Цариград, граф Игнатиев, както в организирането на схизмата против Българската църква, така и в организирането състава на комисията, обесила Васил Левски.

В опита си да предотврати единение на българския народ , той е поредният руски консул в Цариград, който изисква от османските власти заточение на българските владици и организира обявяването на схизмата против Българската църква от руската и Вселенската патриаршии.

Тук ще видите оригинала на писмото, с което граф Игнатиев докладва самодоволно на княз Горчаков (държавен канцлер и министър на външните работи на Руската империя), че относно „процесът” (срещу Левски, б.р.) османските власти са „последвали нашите съвети”, а „Софийското съзаклятие е получило задоволително решение“

В опита си да предотврати единение на нацията ни граф Игнатиев следва политиката на Русия и своя предшественик – руският консул в Цариград княз Горчаков, който за първи път изисква заточение на нашите владици още през 1861 г., когато вече е набрало сила народно-църковното ни движение и желае от Високата порта официално да признае независимата Българска екзархия.

Въпреки опитите на руската дипломация да предотврати това, обявяването се случва с най-високия по ранг документ в Османската империя – султански ферман от 1870 г.
Според чл. 10 от фермана територията на Българската екзархия надхвърля 200 000 кв. км. Според чл. 10 към нея могат да се присъединят и други епархии, които не са включени, но при гласуване и то с 2/3 мнозинство.

Съобразно този параграф се извършва гласуване в Македония под контрола на османските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от този референдум е катастрофален за имперската руска политика и гръцките фанариоти. Практически цяла Македония се присъединява към Българската екзархия – Скопска, Охридска и Битолска епархии.
Прилагам оригинала на фермана, както и карта на Българската екзархия, населена с преобладаващо българско население:

wbbcjqp

juseiv9

Това е моментът, в който османските власти осъзнават, че е по-добре да гледат на възродената българска нация като предпазен буфер пред имперските амбиции на другата паразитна империя в опита й да завземе нови територии. За съжаление, до голяма степен непоследователната им политика и вариране между Русия и Великите сили изиграват фатална роля за империята, а и за българската национална кауза.

След заточените на българските владици на 21 януари 1872 г. в Измир, протестно шествие от над 3000 българи, живеещи в Цариград, предвождани от П. Р. Славейков и Икономов се отправя към Високата порта с молба да бъдат върнати. Посреща ги Великият везир Махмуд Недим, който се запознава с исканията им и се разпорежда веднага българските владици да бъдат върнати от заточение.

След спешна среща със Султана граф Игнатиев успява да издейства отстраняване на везира от поста му. Както и самият историк Симеон Радев пише:
„Махмуд Недим паша веднага даде ултиматум на Патриаршията да признае българската църква и вследствие нейния отказ изпрати заповед до привременния български съвет в Ортакьой да избере екзарх на основание на фермана. Не се мина месец, и Махмуд Недим паша падна, свален лично от граф Игнатиева. Отмъщението дойде късно: българската църква съществуваше и да се върне назад историята бе невъзможно. За това граф Игнатиев и не помисли.”
Ето и линк към книгата на Симеон Радев „Строители на съвременна България”, където продробно са описани горните събития. ( http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=101&WorkID=2846&Level=3) )
Длъжен съм да уточня, че Симеон Радев е един от малкото истински пробългарски историци, отразяващ вярно и подробно събитията в тази епоха, за разлика от нароилите се през последните десетилетия псевдоисторици, назначени на хранилка от Кремъл и покорните му слуги тук, за да обслужват идеологемите на руския империализъм и да преиначават, укриват и изкривяват истинската ни история с цел убийство на националния ни дух и принизяване на народните ни борби и въжделения.

Та, да си дойдем на думата…

Както вече споменах, от мои източници във Военно разузнаване разбрах, че там се пазят факсимилетата от кореспонденцията на граф Игнатиев с османските власти относно организирането на „процеса” (всъщност комисия, а не съд), която се произнася за съдбата на Апостола. Лично по настояване на граф Игнатиев в състава на комисията са включени четирима българи:
– хаджи Иванчо Хадживеличков Пенчович член на държавния съвет към империята
– Мито Панов Каймакчийски – член на ръководството на българската църковно-училищна община
– Хаджи Мануил(Мано) Стоянов – член на софийският меджлис
– Петър(Пешо) Тодоров – Желявеца, член на Софийският меджлис.

В Османската империя граф Игнатиев се радва на огромно влияние. Неслучайно там той е наричан „вицеимператор”, с който често се съобразява и самият султан. Отстраняването на великия везир Махмуд Недим паша е само поредното доказателство за неговото огромно влияние. По тази причина османските власти приемат и неговите препоръки за състава на комисията. Целта е ясна – обезглавяване на българското революционно движение и опит то да бъде подчинено на имперските цели. Още повече, че освен вижданията си за извоюване на национална независимост със собствени сили и средства, освен антируските си възгледи, Васил Левски изповядва и идеите за „чиста и свята република”.

Образуване на голяма, сплотена и независима България ще бъде радикална пречка за завоевателните амбиции на руския империализъм на Балканите и по тази причина имперската дипломация всячески се стреми да не допусне това. Само след няколко години – на 8 юли 1876 г., веднага след Априлското въстание, Русия ще подпише с другата властваща в Централна и Източна Европа империя – Австро-Унгарската, секретно споразумение, с което ще заложи основите на Берлинския договор и разпокъсването на българските земи.

Тук прилагам докладът на Граф Игнатиев до княз Горчаков, собственоръчно подписан от него, в който доволно докладва за добре свършената работа. В интернет отдавна се цитира писмото от архива на Патриарх Кирил, но с посочени грешни сигнатури. Успях да го издиря във фонда в ЦДА, заснех го с резолюция 15 мегапиксела и впоследствие ще предоставя на архива и целия заснет микрофилм, както си му е редът.

Цитираният по-долу превод е изключително точен:

Оригиналът на писмото

ОРИГИНАЛ

– le 25. Janvier 1873.

30.
Péra, le 18/30 Janvier 1873
Monsieur le Chancelier,
Ainsi que le signale notre Consul Général à Roustchouk l’affaire de la prétendue conspiration de Sophia a reçu une solution satisfaisante. La Commission d’enquête envoyée de Constantinople n’a réussi à découvrir que quelques malfaiteurs. Elle a terminé ses travaux et doit revenir ici prochainement.
La situation intérieure des provinces bulgares reste néanmoins précaire. Un mécontentement profond, provoqué par la mauvaise administration du pays, règne parmi les populations. Cet état des esprits contient en germe les éléments de plus d’un complot.
Il est incontestable que l’heureuse issue de l’affaire de Sophia est due à la modération du Grand Vizir qui cette fois parait avoir suivi nos conseils. Au lieu de favoriser le jeu de Midhat Pacha, en donnant aux circonstances une importance exagérée, il a recommandé à la Commission de ne pas dépasser le but en poussant ses investigations au delà du strict nécessaire.
J’ai l’honneur d’être avec le plus profond respect, Monsieur le Chancelier de Votre Altesse, le très humble et très obéissant serviteur

Ignatiew

ПРЕВОД

– 25 януари 1873.

№ 30.
Пера, 18/30 януари 1873.
Господин Канцлер,
Както известява нашият Генерален консул⁵ в Русе, въпросът за предполагаемото Софийско съзаклятие е получил задоволително решение. Изпратената от Цариград Следствена комисия⁶ е успяла да открие само неколцина злосторници. Тя е приключила своята работа и трябва скоро да се върне тук.
Вътрешното положение в българските области, обаче, остава несигурно. Сред населението се шири дълбоко недоволство, предизвикано от лошото управление. Това състояние на духовете съдържа в зародиш елементите на не един заговор.
Безспорно е, че щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия везир⁷, който този път изглежда е последвал нашите съвети. Вместо да подпомага играта на Мидхат паша, придавайки на обстоятелствата преувеличено значение, той е препоръчал на Комисията да не надхвърля целта, като тласне разследванията отвъд строго необходимото.
Имам чест да съм с най-дълбоко уважение Господин Канцлер, на Ваше Височество, най-смирен и най-покорен слуга
Н. Игнатиев

im5cwoo — Микрофилмът със сигнатурата от фонда на Патриарх Кирил в Централен държавен архив

Прилагам и заповедта на княз Александър Дондуков – Корсаков, с която като оглавяващ руското управление на България през 1879 г. назначава вярното им мекере, един от убийците на Левски – хаджи Иванчо Хаджипенчович за член на Висшия съдебен състав в България на 8 май 1879 г.

Публикувам го, за да е ясно. И за да се знае ИСТИНАТА.

Днес никой българин няма право да си прави илюзии относно целите, методите и средствата на руския империализъм, бил той имперски, съветски или съвременен олигархичен. Те не се променят. Променят се само носителите им.

Автор: Георги Георгиев

Други източници по темата:

Как преди 100 години България потапя руския миненосец “Пущин” и осуетява поредната руска атака срещу Варна

January 18, 2016 theeditor167ВАШИЯТ КОМЕНТАР

На 25 февруари се навършват 100 години втората най-значима българска военноморска победа – потапянето на руския миненосец “Лейтенант Пущин”.
Ескадрения мининосец се включва в артилерийската подкрепа на руските войски на Кавказкия фронт и участва в набегови действия пред българското черноморско крайбрежие. При едно от тях, на 25 февруари (нов стил – 9 март), 1916 г., близо до Варна, се натъква на българска мина, корпусът му се пречупва на две и потъва. Загива почти целият екипаж от 75 души, между които и петима беларусци. Успелите да се спасят моряци се добират до българския бряг с две гребни лодки, където са пленени. Руският военноморски флаг на едната от двете лодки се съхранява в Националния военноисторически музей в София.

Плаващият след „Лейтенант Пущин” друг руски ескадрен миноносец – „Живой”, бързо напуска мястото на събитието, като докладва в Севастопол, че корабите са нападнати от германски подводници. По този начин е осуетена планираната от командването на руския Черноморски флот бомбардировка на Варна.

След откриването на миноносеца историкът д-р Атанас Панайотов коментира: “С откриването на руския ескадрен миноносец “Лейтенат Пущин” се доказва на практика втората българска морска победа. Ако приемем, че първата е успешната торпедна атака срещу турския крайцер “Хамидие”, то това е втората морска победа, осъществена на 25 Февруари 1916 година, по време на Първата световна война”.

Само няколко месеца преди този инцидент, през октомври 1915 година, в отделно нападение, Русия бомбардира Варна – загива мирно население и служители от българския военноморски флот.

Незнайно защо, през 2011 година, със съдействието на Руското географско сдружение, в България е издигната паметна плоча възпоменаваща потапянето на “Лейтенант Пущин”. Председател на Руското географско сдружение е Вл. Путин.

Източници: