Tag: Европа

В едно от своите най-значими изследвания на религиозността на българите, точно преди Великден, Галъп ни изненада със следните резултати:

• 83% или близо 4.6 милиона от 5.5 милиона пълнолетни граждани на България се определят като източноправославни;

• 9%, или 500 000, се определят като мюсюлмани;
• 3% или 165 000, се определят като атеисти или агностици;
• 2%, или 110 000, се определят като католици и принадлежащи на “други” вероизповедания;
• 3% са отказали да се идентифицират.

Тази информация е изключително интересна, имайки предвид, че идва от частна органиация, а не от държавен източник. Може много да се обсъжда темата и ще направим това в идните месеци.

А сега нека обърнем внимание на една интересна част от изследването.

Оказвало се било, казва Галъп, че “принадлежността към дадено вероизповедание е преди всичко обществено-политически етикет и се споделя широко, но истинската религиозност и вярата в божество не са толкова присъщи у нас – България е малко под средните нива на религиозност в света.”

Уточнението продължава: “2.2 милиона у нас пък имат доверие в Църквата. На фона на 4.6 милиона заявени източноправославни християни, тези 2.2 милиона показват, че вярата не върви задължително и с доверие в институцията.”

Продължаваме със заключенията на Галъп, които звучат по-скоро като хаотични бомби, падащи от небето, отколкото като смислен анализ, следващ някаква логика или теза, която има начало и край.

Бомба №1

• Религията у нас – повече принадлежност към група, отколкото вяра.

Бомба № 2

• Като истински религиозни хора обаче у нас се определят само половината от пълнолетните българи.

И в заключение: изследване на световната асоциация „Галъп интернешънъл“ в партньорство с УИН още преди година и половина показа, че в България 51% се определят като религиозни хора, 36% – като нерелигиозни, 3% са атеисти, а останалите не могат да отговорят.

Тези 51% се равняват на около 2.8 милиона души.

Нека сега да направим пауза и да анализираме елементите на това изследване, което изглежда оформено изключително зле.

1. Първото нещо, което научаваме е, че 83% от българите се определят като “източноправославни” (4.6 милиона от 5.5 милиона пълнолетни). Какво обаче означава “източноправославни”, не се казва. За справка, агенцията Барна винаги дава определение на това, което нарича “евангелисти” или “новородени” християни и т.н.
2. В доклада на Галъп изведнъж, от немай-къде, като конник без глава, като някакъв изключително непрофесионален опит за дефиниране и едновременно отдиференциране на идеята за “приндалежност към вероизповедание” и “истинска религиозност” се появява изказването “принадлежността” към дадено вероизповедание е преди всичко обществено-политически етикет и се споделя широко, но истинската религиозност и вярата в божество не са толкова присъщи у нас.

Аз вече имам един тон въпроси.

Галъп, дотук категоризирате хората по няколко разлчини начина:

• източноправославни
• мюслмани
• католици и други
• атеисти и агностици
• отказали да се самоопределят

После пускате “бомбата” от типа “общо изказване” и въвеждате нови категории:

• принаделжност към дадено вероизповедание;

• истинска религиозност (и “вярата в божество” като под-определение май на “истинска религиозност“).

Хайде, Галъп, опитайте се да се справите по-добре следващият път, когато и да е то!

Принадлежност на кой към кое вероизповедание е преди всичко обществено-политически етикет? На православните към православието? На мохамеданите към Исляма? На католиците към католицизма или на “другите” към нещо “друго”? (Забележете, протестантите са сметени с всички “други”, въпреки че държавата определя протестантите на 55 000 в последното преброяване, т.е. повече от половината от 2-та процента “католици и други”. Католиците са също около 50 000 според националното преброяване).

Също така – кога обществено-политическото етикиране извън “православие” и “мюсюлмани” някога е имало значние? За католиците например този “етикет” е много повече стигма, отколкото просто етикет? Същото може да се каже и за протестантите? Или за някои “други”?

Но да речем, по подразбиране става ясно, че това, което се опитват да кажат изследователите от Галъп всъщност е, че “обществено-политически” етикет означава “културална идентичност” и етикет. Да не пропускаме и елемента етнос. Няма данни за това какъв процент от всички тези хора са българи, турци, роми или други етноси

Продължава се с нови подкатегории (или сегменти? не е ясно точно какво:

• истинска религиозност;
• вярващи в Бог (божество).

Според изследването на Pew Research Center от миналата година, броят на православните е 75%. (Цялото изследаване тук в PDF.) България е сред трите най-нерелигиозни православни страни от изследването – другите две са Беларус и Русия. Въпреки това, в страните от Източна Европа и Русия има рязък скок на броя на религиозните хора след падането на комунизма.

Центърът Пю твърди, че в европейските страни се наблюдава следният феномен: вярващи, но не принадлежащи (към религиозно тяло). А за хората от Източна Европа изследователите казват, че спадат към модела – вярващи-принадлежащи-неживеещи (според вярата си). Към “живеенето” на вярата спадат неща като молитва всеки ден и други подобни дейности, присъщи на живота на вярващия.

За България броят на посещаващите богослужение всяка седмица е 5% според изследването на Пю.

И така, някъде там, между “принадлежащите” към някакво вероизповедание, “истински религиозните”, “вярващите в Бог (или някакво божество)” и вярващите в окулт, магии и суеверия, българите държат рекорда за най-малко религиозни на Балканите и под средното ниво на религиозност за света.

Това означава, че ако “по-сериозно вярващите” от православното население хора са 2,8 милиона души в България (без да се прави какъвто и да е опит за дефиниране какво всъщност означава това) и ако около 5% са участващите в седмично богослужение (нямаме никаква статистика за демографския състав на този сегмент), стигаме до заключението, че всъщност наистина по-сериозно вярващите православни в България са около 140 000 души.

Това е една много интересна цифра, ако бъде сравнена с реалния брой на протестанти и католици. Още по-интересно би било, ако знаехме реалния демографски състав на тези групи – нещо, което не знаем.

Но, ако приложим вече известни проценти, например, че само 9% от населението е между 14 и 25 години, това би означавало, че от 140 000-те православни, едва 12 600 са младите хора в България, които са православни. За протестанти и католици тази цифра би била сътветно около по 5 000 души, ако всеки от тези блокове е в рамките на официалните статистики – и около 10 000 млади хора, ако ползваме неофициалните.

Значи общо около 30 000 млади хора са православни, протестанти и католици (между 14 и 25 годишна възраст).

А останалите?

Объркани? Изгубени? Търсещи? Обезсърчени?

Наша работа е да разберем това и да намерим начините животът на тези десетки хиляди млади хора да не бъде пропилян и изгубен, без надежда и без вяра.

Георги Бакалов

Беше октомври, 2001 година. Едва месец преди това групата от 19-те джихадисти от Ал Каида беше взривила двата самолета в Кулите Близнаци в Ню Йорк. Бомбардировките над талибаните в Афганистан бяха започнали.

Някъде, по същото време, пътувах с кола до Тимишуара, Румъния, като говорител на една конференция. Върнах се в събота, навреме за неделната служба в църквата ни в София. Бях изморен, но реших да си проверя имейла, за да не оставям това за след службата или за понеделник.

И какво да видя – имейл от Чък Пиърс, в който ме пита дали мога във вторник, идната седмица, три дена по-късно, да съм в Хановър, Германия, и да служа на една от четирите основни служби на конференция, организирана от служението на Питър Вагнер. Дотогава не бях срещал Питър. Конференцията беше посетена от нещо като 3000 души, мисля от близо 60 страни. Дали беше поради станалата наскоро терористична атака или по друга причина, не знам, но духовната атмосфера беше нажежена.

Осъзнах, че съм един от основните четирима говорители. Имаше и много други говорители по различни по-малки зали и теми. Но службата, на която аз трябваше да служа, беше една от четирите основни служби, които се проведоха в голямата зала.

Бог ми даде слово. Просто го спусна в духа ми, буквално го усетих като писмо, пуснато в пощенска кутия.

Словото беше за Европа.

За долина пълна с кости. Костите на бивши воини. Костите на хора, които са били избраният от Бог народ, Неговият заветен народ. Но вече не са.

Аналогът тук е с историята на древен Израел, и по-конкретно със 70-те години вавилонско робство, през който период евреите са подчинени на езически царе, храмът е изгорен до основи и Ерусалим е под вавилонски протекторат. Изглеждало е, сякаш всичко е било е загубено за Израел. За някои хора от това поколение може би наистина всичко е било загубено.

Но на Езекил му бе заповядано да пророкува върху костите. Божият заветен народ в изгнание е като костите на воини, разхвърляни в долината на битка, отминала преди много време. По една или друга причина, ние не знаем защо, Бог не извърши възстановяването преди Неговият пророк да говори на костите. Езекил имаше съмнения и вътрешни борби. Не беше сигурен дали костите могат да оживеят.

“И рече ми: Сине човешки, могат ли да оживеят тия кости? И отговорих: Господи Йеова, Ти знаеш.” Езекил 37:3

Ние, хората, сме по-склонни да мислим, че Бог като е Бог, нека Той да възкреси каквото, когато и както иска. И това е вярно. Само Бог може да извърши нещо толкова колосално като връщането на един народ като Изравел от пленничество и да възстанови техния национален суверенитет. Или да възстнови България като народ и като държавност. Или Европа като християнска цивилизация.

Но има такива моменти, когато Той казва на нас – ние да говорим на мъртвите кости около себе си.

Исус, който също поучава за това как работи вярата, ни учи за това как чрез вяра да говорим на “планините” (пророческа метафора за трудностите, които се изправят пред нас.)

Той им каза: Поради вашето маловерие. Защото истина ви казвам: Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: Премести се оттук там, и тя ще се премести; и нищо няма да ви бъде невъзможно. Матей 17:20

Това е смиряващо на много нива, особено за тези от нас, които се имаме за умни и непримитивни.

(Филмът “Момченцето” предизвиква много размисли в тази насока – ако вярата ни е чиста и искрена, реално какво означава да говорим на планините? Препоръчвам го по много причини, не на последно място поради превъзходната игра на Джейкъб Салвати, Ема Уотсън и Кари-Хироки Тагауа.)

Пророк Езекил се покорява и пророкува на мъртвите кости.

Пророците са известни със своето радикално покорство на Бог, каквото и да им струва това.

Пророкуване означава да изговорим дадено ни от Бог слово, мисъл, сън или видение, без да го  видоизменяме или адаптираме според нашия човешки ум, логика или обстоятелства. Това е смиряващо, понеже Бог може да ни даде слово, което конфликтира на много нива с нас самите, както и с други хора, или с установени традиции и постулати на човешко поведение и норми.

Бог иска ВСИЧКИ НИЕ да можем да пророкуваме, т.е. да можем да приемаме слово от Него и да го предаваме вярно и точно до който, когато и както трябва.  (1 Кор 14:5). Проблемът е, че не всеки взема това насериозно и не всички искат да го правят. Не всеки иска да мине през процеса на пречупване, през който Бог възнамерява да прекара човека, който смята да си има “вземане-даване” с Него и Словото Му. Някои хора нямат вярата, че Бог може и иска да им говори – да им даде слово, което да предадат. Други пък не са в среда, която ги насърчава да се видят по този начин. А и не всички вярващи имат достъп до хора, които знаят или дори искат да помогнат на други да бъдат активирани в пророческото измерение.

Както виждате, “сложно е”, ако трябва да използвам един често леко изтъркан, но доста уместен израз.

Европа е долина пълна с мъртви кости, но и с обещание и наследство от миналото си. Тя е континентът, на който християнската цивилизация е разцъфнала и е дала толкова много на света. Цивилизация, която даде на света включително и Новия Свят, Америка. Цивилизация пост-християнска, но същевременно с това станала и пост-духовна, пост-просветена и пост-способна да намери себе си, да открие правилния път и да предложи на своите млади хора верен морален компас в бурите на цивилизационните конфликти, които вече ни засягат, включително на ежедневно, екзистенциално ниво.

Именно в тази и за тази Европа Бог иска да издигне хора, които да приемат Словото Му и да го говорят на мъртвите кости – ясно, смело и с духовната власт, която подобава за тази задача.

Именно в тази и за тази Европа Бог иска да издигне хора, които да приемат Словото Му и да го говорят на мъртвите кости – ясно, смело и с духовната власт, която подобава за тази задача.

Това е, което синтезира смисъла на моето духовно пътуване през последните вече 26 години, вярвам, че това ще осмисли и следващите 26, или колкото Бог ми е отредил.

ПРОРОК ИЛИ АПОСТОЛАТ?

В Стария Завет Бог издигаше пророк, даваше му Слово, пророкът го изговаряше и нещата или се случваха или не.

В Новия Завет начина по който Бог извършва това, е най-вече чрез апостоли и пророци, които заедно сформират т. нар. апостолат. Сформирането на апостолатите, които могат успешно да се справят с мисията, която Бог има за Тялото Христово в това поколение, не е лесна задача.

В Деяния, 13 глава, под изричното водителство на Исус (Главата на Тялото), чрез Слово, ясно изговорено от Святия Дух, църквата в Антиохия изпраща апостолски “тим”, (аз предпочитам да го наричам с по-правилния според мен термин “апостолат”), на пътуване, на мисия до нациите.
В резултат на това предаване на целите на Бог, Европа бива завинаги променена.

Има невероятна духовна битка за оформянето на такива апостолати. Те могат да са на различни нива – някои поставени от Бог основно за даден град, други за дадена нация, други интернационални.

Но това проявление на Царството няма да стане без болките на растежа в процеса на сформиране, намиране на правилния Божествен ред вътрешно и активирани в съответните мандати, които Той има за различните територии.

Не можем само да си мечтаем по цяла Европа ей така, “магически” да се родят жизнени, здрави, функционални общества от хора, които познават Бог и живеят според принципите на Божието Слово. Това няма да стане преди първо да бъде възстновено управлението, властта, божествения ред на Исус в Тялото.

Това е същността на битката за Европа и за нейното християнско минало, настояще и бъдеще. Може да се каже дори, че това е същността на мисията ни що се отнася до християнската цивилизация.

Аз и моят дом сме решили – избираме да сме покорни на призива “от горе” и да пророкуваме на мъртвите кости, където и когато Бог ни прати – било то в България, Европа или където и да е.

Чрез видео чатове, статии, проповеди на място, конференции, лично служение на хора, духовно бащинство, изграждане на лидери и църкви, микро-църкви, апостолски институти, граждански инициативи, просвещение, дарителство, активиране на латентни дарове в хора и конфронтиране с религиозната система – формите могат да бъдат много и различни, делото е едно и също.

Това е, за което съм роден и призван, и в което съм решен да бъда намерен верен. Това е за което много хора са призвани, ако има кой да разпали и активира в тях този призив.

Ап. Павел казва, че Исус дава “дарове” на Тялото Христово (Еф. 4:10-15)

Моят дар е видя ясно, да дефинирам, да предизивкам, да разпаля, да иницирам, да активирам, да помогна с навигацията на различни процеси и начинания. За ограничен брой хора и общности да бъда и духовен баща (не вярвайте на “духовни бащи и майки”, които имат по 1 000 синове и дъщери – няма такова нещо!).

За жалост, когато някой заговори с речника на реформацията, това привлича всякакви неща – и добри, и лоши. През годините различни хора са експонирали върху мен всякакви свои идеи и очаквания. И когато нещата не се получат точно както на тях им се е искало, или са си планували – съзнателно или подсъзнателно, те се обръщат и се настройват. Това е тъжно, но е факт. Където има волове, яслите не са санитарно чисти, както казва и Божието Слово. И може би e неизбежно за едно поколение с толкова много дефицити.

Дето няма волове, яслите са чисти, но в силата на воловете е голямото изобилие. Притчи 14:4

Но Бог е, а не човек, Който дава даровете и призовава хората според Неговата благодат – както Той иска, когато и където реши. Всеки има своето уникално място в Божия план. Най-доброто, което всеки от нас може да направи, е не да експонира своите очаквания вътрху даден човек, бил той дори Божий човек, а да стигне до място на яснота относно каква е неговата мярка, мисия, роля и наследство в Божието дело.

Грешки ще има. Но нека е ясно и друго – грешките на растежа не са същото нещо като греха на нечестивите хора, които умишлено вредят. Един пример за това в България са пасторите-агенти. Тези нечестиви хора, съзнателно са избрали да вредят на Тялото Христово – и преди, и след 89-та година. И не само това, но се стремят вече за няколко години да “омаят” колкото може повече хора и да ги вкарат в заблуда, която се разпростира до такава степен, че те наричат злото – добро и доброто – зло. Така ДС пасторите и техните сурогати искат да убедят максимален брой хора, че агентите са герои, а истински страдалите от тях – и преди, и след 89-та, са “проблем”! Това не е “грешка”. Това е нечестиво!

Лично аз, чрез Божията благодат, най-доброто, което мога да дам на Тялото Христово, колкото и това да предизвиква противоречия и дискомфорт на моменти, дори за поддръжниците ми, са реформисткия дух, визия, послание и дейност.

Реформисткият дух, послание и дейност са контра-културни по същността си, препъни-камък за човешките идеи. Това може да е трудно за разбиране, но всъщност, ако се вгледаме добре в Писанията, Исус, а и първото поколение апостоли, бяха пример за това как поставяха Бог над всичко, включително семейство и приятели. Църквата не може да си позволи да бъде нито граждански манастир, нито социален клуб. Реформисткият мандат, слово и дух са отвесът, който Бог използва да ни държи в своя баланс и истина.

За щастие, не съм единствен – ще има повече и повече реформатори, които ще проправят път за Божието Царство в 21 век. Тук не говоря само за проповедници. Говоря за хора, които Бог издига във всяка сфера на обществото. А освен всичко друго, това е дело за три поколения напред. Някои от нас може и да не видят своите мечти или начинания да се сбъднат. И какво от това? Важното е да знаем кои сме, за какво сме призвани, да излезем извън зоната на комфорта и да направим правилното нещо. Да опитваме, докато успеем.

Но има и нещо друго. Тази работа с реформацията на Църквата не е някакво частно начинание. Това са заниманията на Бог с Неговия Дом. Не опира всичко само до това колко добре ще се справят някакви там митични реформатори с митичната зла система на Вавилон. Никой не е супер-човек и това не е поредният филм от поредицата “Transformers”. Няма такова нещо.

Реформацията на Църквата не може да бъде някаква самоцел или частно начинание. Тези процеси засягат и църквата и обществото. Ако Тялото Христово не приеме Исус Реформаторът (в лицето на реформистки мислещите и действащи водачи и хора, които Той издига във всяко поколение), тогава съдът над Божия Дом ще е напълно заслужен. Разпадът ще е неизбежен понеже винаги в историята, когато вярващите се слеят с културата с цел да избегнат конфликти, това е началото на края. Това е най-голямата опасност, а не кой ще е на власт политически днес или утре, или в какво положение е икономиката. Този свят не е наш дом, той никога няма да бъде рай на земята и Бог да ни пази от искрено заблудени идеалисти или осъзнати шмекери, които ни го обещават.

Въпросът е дали ще изберем да работим заедно с Бог за събарянето на старите, неработещи “храмове” в различните сфери на живота и за издигането на нови, или ще сме поредният прът в колелата на колесницата на Божието Царство.

Най-доброто, което можем да направим е:

• Да излезем от всеки режим на себе-праведност и да приемем света, себе си и другите в цялата ни “счупеност”. Без искрено състрадание и любов сме нищо повече от поредните “кръстоносци”.
• Да приемем Словото на Господа за нашето поколение – това е наша първостепенна отговорност като свещениците на Новия Завет!
• Да го предадем и говорим вярно на който и където трябва!
• Да градим с Божията благодат Неговия жив храм, Тялото Христово – човек по човек, стъпка по стъпка, година след година до Деня на Господа – започвайки всеки със себе си и повереното му от Исус, Главата на Тялото!

Това е Мисията. Това е същността на Божието дело в нашето поколение!

Нека Бог даде на всеки четящ това послание – разбиране, яснота, смирение пред Него и обновено сърце и ревност за богоугоден живот и служение!