Category: Статии

Ех, колко богат е българския език!

Да вземем например думата “подлец”. Директен превод на английски няма. Същото се отнася и за “негодник”, “негодяй”, “мръсник”, “мерзавец” и “долен”. Уникално! Как така имаме толкова думи улавящи различни нюанси на падението на човешката личност в нашия език? Това намирам за изключително интересно.

Към групичката можем да добавим и “простак”, която също не е добре преводима на английски, предполагам и на другите основани на латинския езици.

Официалният тълковен речник тълкува “подлец” така:

ПОДЛЀЦ м. Разг. Неодобр. Човек, който постъпва подло, безчестно, като прикрито, с измама осъществява злите си намерения спрямо някого; негодник, негодяй.

Версиите на различни чатове с изкуствен интелект също прилично обясняват “подлец”, въпреки, че bggpt.ai настоява, че думата била руска (!?)

Според един роден анонимен блогър, “подлец” е литовска по произход:

От къде идва думата „подлец”

Тази дума сме я наследили от литовците. Под „подъл” човек те разбирали индивид с долен произход.
През XVIII век словосъчетанието „подли хора” е официален термин. В държавните документи с този израз за обозначавали „нередовните” граждани. Такива, които не принадлежат на основния състав от населението.
По правило те били черноработници, преселници от провинцията, неквалифицирана работна ръка, които живеели в града полулегално.
Едва в края на XVIII век думата „подлец” е добила друго значение.
Днес я употребяваме в смисъл на мръсник, негодник, измамник, злодей, престъпник, човек, който е нетърпим за околните.”

Другото интересно нещо за мен е, че нито една от тези думи не е била ползвана от преводачите на библейския текст на български за да опише тези нива на окаяност на човека.

Описанието на доброто и на злото е важна част от Библията.

Също така и на лошото. Възможно е да речем някой да е лош или “лошоват” (лош ама не чак толкоз?! 😂), но да не е “зъл”. Но хайде да речем това на английски може да се преведе доста добре чрез bad и evil (няма превод за “лошоват”😂).

Някой ден ще се задълбая в историята на преводите на Библията на български понеже според мен там са таят интересни и досега неразказани истории. Накратко, по една или друга причина (според мен поне) нямаме добри преводи нито от иврит, нито от гръцки директно на български понеже за това се изискват хора с изключително редките умения да разбират и трите езика еднакво добре.

Т.е. не може да се каже, че Библията не говори за подлости и подлеци само понеже тези думи не се намират в речника на преводите на български.

Подлеци бол в библейския наратив.

1. Псалми 5:9 – “Защото в устата им няма истина; сърцето им е пълно с нечестие; гроб отворен е гърлото им, езикът им ласкае.”
2. Псалми 10:7-8 – “Устата му са пълни с кълнене, измама и потискане; под езика му е беззаконие и неправда. Седи в засада близо до селата; в скришните места убива невинния; очите му дебнат за бедния.”
3. Псалми 12:2 – “Говорят суета всеки с ближния си; устните им ласкаят, говорят с двулично сърце.”
4. Псалми 36:3 – “Думите на устата му са беззаконие и измама; отказа се да бъде разумен и да прави добро.”
5. Притчи 6:12-14 – “Човек негоден, човек развратен, ходи с лъжлива уста, мига с очите, дава знаци с краката, поучава с пръстите, коварство е в сърцето му, крои зло по всяко време, сее раздори.”
6. Притчи 26:24-26 – “Който мрази, се преструва с устните си, но в сърцето си събира измама; ако гласът му бъде мил, не му вярвай, защото има седем мерзости в сърцето му; макар омразата му да се прикрива с измама, злото му ще се разкрие пред обществото.”

Ето и ап. Павел от Новия Завет:

2 Тимотей 3:1-5 – “Знай това, че в последните дни ще настъпят трудни времена. Защото хората ще бъдат егоисти, сребролюбци, хвалци, горделиви, хулители, непокорни на родителите, неблагодарни, нечестиви, безродни, непримирими, клеветници, необуздани, свирепи, ненавиждащи доброто, предатели, прибързани, надути, повече обичащи наслажденията, отколкото Бога, имащи вид на благочестие, но отричащи силата му. От такива се отвръщай.”

Как така, при положение, че в нашия език имаме достатъчно добре описани и подлеца и мерзавеца, те самите никога не се възприемат за такива? Т.е. хората които НЕ СА именно подлеци и мерзавци, са тези, които са измислили думите, с които да опишат негодяите, може би за да предупредят останалите свестни хора? Нещо като сигнални лампи?

Т.е. може да се каже, че добрите, здравомислещите и етичните от векове насам ПРЕДУПРЕЖДАВАТ неподозиращите и наивните, че света не е добро място и е пълен с хора отвътре гнили.

Защо тогава продължаваме да виждаме толкова много обикновенни хора (“масите”?) неспособни разпознаят подлеците, мерзавците и негодяите? Защо виждаме хора гнили да успяват в техните схеми и схемички на всякакви нива?

Мистерия!

Която пък е една чуждица, за която няма добра преводна българска дума 😂

Трансформацията на Западна Европа: От езичество и магьосничество към християнство

Западна Европа има богата и сложна история, която включва периоди на идолопоклонничество, езичество и магьосничество. Много от тези практики са включвали ритуали и вярвания, които биха могли да се считат за шокиращи или морално неприемливи според днешните стандарти.

Нека си припомним този исторически път и ролята на християнството в трансформацията на западно-европейските култури.

Поклонение на идоли, езичество и магьосничество
Предхристиянската история на Западна Европа е белязана от широк спектър от религиозни и духовни практики. Те включват поклонение на различни богове и богини, ритуали, извършвани в свещени горички, и почитане на идоли.

Ето няколко примера за такива култове и някои аспекти на техните практики:

1. Друиди:
   Друидите били жреческа класа сред келтските народи в Европа. Те практикували духовност, основана на природата, като се покланяли на различни божества и духове. Извършвали са ритуали в свещени горички и са били известни с познанията си по билкарство, астрономия и гадаене.
2. Северната религия (скандинавска митология):
   Нордската религия, практикувана от викингите и други германски племена, включвала поклонение на богове като Один, Тор и Фрея. За успокояване на боговете и търсене на тяхното благоволение се правели кръвни жертвоприношения, включително на животни, а понякога и на хора.
3. Келтски политеизъм:
   Келтските племена в Европа имали политеистична система от вярвания с пантеон от божества. Ритуалите включвали жертвоприношения на боговете, свещени извори и природни образувания. Съобщава се и за човешки жертвоприношения, но те са по-слабо документирани.
4. Митраизъм:
   Митраизмът е мистерийна религия, която се разпространява в Римската империя и достига до части от Европа. Нейните практики включвали ритуали за посвещаване, общи трапези и поклонение на Митра, който често бил изобразяван как убива бик, символизиращ космическото значение.
5. Култ към Кибела:
   Кибела е анатолийска богиня, чийто култ се разпространява в Рим и други части на Европа. Нейният култ включвал екстатични ритуали, включително самокастрация от някои от почитателите ѝ от мъжки пол, известни като “гали”.
6. Древното германско езичество:
   Германските племена са имали различни езически традиции, като ритуалите са били насочени към природните духове, предците и богове като Воден (Один) и Тунор (Тор). Жертвоприношенията на животни, гадаенето и свещените горички са били част от техните практики.
7. Гръко-римски култове:
   Различни гръко-римски култове, като например култът към Дионис, са включвали екстатични ритуали, консумация на вино и фокус върху личната трансформация. Мистерийните религии като Елевзинските мистерии обещавали на посветените достъп до тайно знание и по-добър живот след смъртта.

Магьосничество в Средните векове

Магьосничеството, често свързано с езическите традиции, се свързвало с практики, смятани за свръхестествени, като гадаене, билкарство и заклинания.

Книгата The Witch-Cult in Western Europe (Магьосническия култ в Западна Европа), писана през 1920 година от Маргарет Алис Мъри, британско-индийски египтолог, археолог, антрополог, историк и фолклорист, родена в Индия, е един съвременен преглед на корените на магьосническия култ в Европа. (Директен даунлоуд от нашия сървър: https://apostolos.bg/crm/asset/3:the-witch-cult-in-western-europe-by-margaret-alice-murray)

Там се описва култа на магьосниците към сатана:

“За тях този така наречен (от християните) дявол е бил бог, явен и въплътен; те са му се кланяли на колене, отправяли са към него молитвите си, благодарили са му като на дарител на храна и на жизнени потребности, посвещавали са му децата си…”

Въпреки, че магьосничеството в било народен култ, високопоставени личности също са участвали в сатанински култове.

Например по време на романтичната си връзка с Луи XIV известната Мадам дьо Монтеспан е наричана от някои “истинската кралица на Франция” поради широкото ѝ влияние в двора по това време.

Има доказателства, че Етиен Гибор, известен френски сатанист, бивш католически свещенник, е извършвал сатанински ритуали за мадамата, включително жертвоприношения на деца.

Това е описано в книгата “География на магьосничеството”, писана през 1927 г. (The geography of witchcraft, https://archive.org/details/dli.ministry.13414)

“Върху олтара беше разстлана дълга черна кадифена пелерина, върху която кралската особа легна в състояние на съвършена голота. Бяха запалени шест черни свещи, свещенослужителят се облече в ризница, бродирана с езотерични знаци, изковани в сребро, златната патена и потир бяха поставени върху голия корем на живия олтар […] Всички мълчаха, с изключение на тихия монотонен ромон на богохулната литургия […] Една асистентка се промъкна напред, носейки на ръце бебе – момченце. Детето беше вдигнато над олтара, беше му прерязана шията, задушавайки плача му докато топлите капки кръв падаха в чашата и се стичаха върху бялата фигура под нея. Трупът беше предаден на La Voisin (висша френска магьосница), която го хвърли безчувствено в пригодена за целта пещ, която светеше с бяла жар в своята свирепост.”

Историците днес отбелязват значителното въздействие на християнското покръстване върху цивилизоването на региона, което води до дълбоки промени в социалните, моралните и културните норми.

Питър Браун, историк:

• “Пристигането на християнството в Западна Европа бележи дълбока промяна в моралния и културния пейзаж. То отправя предизвикателство към господстващия светоглед, като набляга на изначалната ценност на всеки човек, насърчавайки ценностите на любовта, милосърдието и прошката.”

Родни Старк, социолог:

• “Християнството въведе морална рамка, която се стреми да премахне практики като човешките жертвоприношения, детеубийствата и ритуалното насилие, които са били обичайни в езическите общества. То насърчава чувството за общност, състрадание и отговорност.”

• Кристофър Даусън, историк:
• Християнизацията на Западна Европа довежда до обединяваща сила, която надхвърля племенните и регионалните разделения. Манастирите и църквите се превръщат в центрове на обучение, култура и благотворителност, допринасяйки за интелектуалното и социалното развитие на региона.”

Ален дьо Беноа, философ:

• “Християнизацията на Европа оказва дълбоко въздействие върху нейното изкуство и литература, оформяйки нов разказ, който набляга на добродетелта, спасението и християнския мироглед. Тази трансформация издига културния и интелектуалния живот на континента.”

Пристигането на християнството в Западна Европа въвежда морална и етична рамка, която спомага за цивилизоването на региона по различни начини:

1. Морални ценности: Християнските учения наблягат на любовта, състраданието и присъщата стойност на всяко човешко същество, като оспорват практиките, които обезценяват живота и насърчават насилието.
2. Социално сближаване: Създаването на църкви и манастири насърчава чувството за общност и единство, като осигурява подкрепа за маргинализираните и насърчава социалното сближаване.
3. Културен разцвет: Християнизацията на Европа води до запазване и разпространение на знанието, като насърчава интелектуалното и културното развитие чрез институции като манастирските училища и скрипториите.
4. Етично законодателство: Християнската етика оказва влияние върху развитието на законите и управлението, което води до по-хуманни и справедливи правни системи.

Обръщането на Западна Европа от езически практики, идолопоклонничество и магьосничество към християнството е процес на трансформация, който дълбоко оформя културната, моралната и социалната структура на региона.

Историците признават цивилизационното влияние на християнството, което е довело до морална революция и е допринесло за развитието на една по-състрадателна, обединена и културно богата Западна Европа. Въпреки че историческият път е сложен и многостранен, влиянието на християнството върху трансформацията на региона е неоспоримо.

Защо обаче Западна Европа и западния свят като цяло изоставят християнските си корени днес? Това ще научим в следващия материал от поредицата “Как Западът изгуби вярата си”.

Георги Бакалов

Християнският хебраизъм е аспект на ренесансовия хуманизъм.

През втората половина на 16 век библейски учени, теолози, юристи, лекари, астрономи, философи и учители в латинските училища започват да се стремят да научат иврит, за да четат Стария завет на оригиналния му език и да заимстват и адаптират идеи и литературни форми от постбиблейските еврейски текстове, за да отговорят на християнските културни и религиозни нужди.

Въпреки че някои средновековни християнски учени като Николай от Лира и Раймонд Мартин използват широко иврит в своите трудове, едва в началото на XVI в. значителен брой християни успяват да научат иврит и да го използват за изучаване на еврейската Библия и постбиблейските еврейски текстове. Желанието на библейските хуманисти да четат Стария завет на иврит, любопитството на християнските кабалисти, търсещи древна мъдрост, и бавно нарастващият брой еврейски учители и християни, които са в състояние да предоставят обучение по иврит, допринасят за развитието на това движение.

Еврейските печатници са пионери в техниките за масово производство на книги на иврит, за да задоволят този нов пазар. Християнските печатари използват същите техники, за да печатат граматики, речници и други книги, необходими за обучението на християните.

Какво е било отношението на реформаторите към хебраизма? Знаем, че в края на неговия живот, в частност, в последните три години преди да умре, Лутер публикува потресаващо антисемитски материали изразяващо неговото разочарование от това, че евреите в неговия ден не приемат неговото учение. В началото той е бил убеден, че ако евреите чуят откровението му за спасение по благодат, те ще приемат Христос за Месия. Но това не се случва и Лутер, в присъщия негов стил, се обръща напълно срещу евреите.

Лутер, чиито деветдесет и пет тезиса през 1517 г. предизвикват протестантската реформация и сеизмичен разрив в християнството, който съществува и до днес, симпатизира на евреите в началото заради лошото отношение към тях от страна на Католическата църква, казва Ерик Метаксас, автор на книгата “Мартин Лутер” от 2017 г.

Няма съмнение, че Лутер е изпитвал силни негативни чувства към евреите на по-късен етап от живота си, когато е бил “раздразнителен и болен”, но Метаксас предупреждава да не сравняваме антисемитизма от XVI в. с антисемитизма от XXI в.

В началото на кариерата му Мартин Лутер и неговите последователи, убедени, че Библията е единственият източник на религиозен авторитет (sola scriptura), напълно са споделяли и подкрепяли християнския хебраизъм, голям брой християни да изучават иврит. Най-активните и новаторски протестантски хебраисти по време на живота на Лутер са членовете на “Школата за библейска екзегеза в Горна Рейнска област”, сред които Мартин Буцер, Волфганг Капито, Конрад Пеликан и най-вече Себастиан Мюнстер. Мартин Лутер и неговите колеги от Витенберг са първите, които възприемат новото изучаване на иврит. Първоначално той научава иврит, използвайки еврейската граматика на Йоханес Ройхлин, и използва знанията си на практика, когато изнася лекции по Стария завет и превежда Библията на немски език. Неговите колеги, преди всичко Филип Меланхтон и Матей Аурогалус, помагат на Лутер да превежда и преработва своя превод от 1521 г. до смъртта му през 1546 г. Лутер характеризира подхода си към тълкуването на еврейската Библия като “Grammatica Theologica”, като използва еврейската филология за тълкуване на текста, но също така, когато е възможно, го прави “римуван” с Новия завет.

Към края на живота си Лутер обаче започва все повече да се притеснява, че Мюнстер и други хебраисти твърде бързо приемат еврейските тълкувания на много старозаветни пасажи, особено на стихове, които традиционно са били разбирани като месиански пророчества. В “За последните думи на Давид” (1543 г.) Лутер предлага модел на тълкуване на Стария завет, като същевременно остро критикува християнските хебраисти, които следват твърде стриктно еврейското тълкуване.

Бил ли е антисемит Лутер? В началото на дейността си – не. В края на живота си – да. Не са един и малко примерите в историята за хора, които са минали от една в друга позиция по свои причини. Подобен е и примера с Лутер. Това не променя значимостта на християнския хребаизъм. Без значение дали е бил гневен на евреите в края на живота си или не в началото, фактът остава, че християнския хебраизъм е бил ключово движение по негово време и самият той е приел нуждата от изучаването на иврит като част от реформистката му дейност.

Георги Бакалов

Духовността и психичното здраве често се възприемат като отделни понятия, но все повече изследвания показват, че те са тясно свързани.

В този пост ще разгледаме:

• Позитивните аспекти на духовността и психичното здраве
• Психичното здраве сред практикуващи християнството, юдаизма и исляма
• Психични състояния сред християните проявяващи се като “хипер-духовност“

Ползите от духовността за психичното здраве

Духовността може да се определи като усещане за връзка с нещо по-голямо от самия човек и може да се открие в много различни форми, включително религия, природа и изкуство. Психичното здраве се отнася до емоционалното и психологическото благополучие на човека и може да бъде повлияно от различни фактори, включително стрес, травма и генетика.

Съществуват доказателства, които сочат, че духовността може да има положително въздействие върху психичното здраве. Например проучвания показват, че хората, които са религиозни или духовни, по-рядко страдат от депресия, тревожност и самоубийство. Също така е по-вероятно те да споделят, че се чувстват щастливи, обнадеждени и свързани с другите.

Духовността може да осигури чувство за цел и смисъл на живота, което може да помогне за предпазване от стрес и несгоди. Тя може също така да осигури усещане за общност и подкрепа, което може да бъде полезно за хората, които се борят с проблеми с психичното здраве. Освен това духовността може да предложи рамка за разбиране и справяне с трудни преживявания, като например травма или загуба.

Разбира се, духовността не е лек за психичните заболявания. Тя обаче може да бъде ценен инструмент за насърчаване на психичното здраве и благополучие.

Съществуват редица начини, по които религията може да бъде полезна за психичното здраве. Например религията може да осигури усещане за общност и подкрепа, чувство за цел и смисъл на живота, както и механизми за справяне със стреса и несгодите. Религията обаче може да бъде и източник на стрес и конфликти, както и да се използва за оправдаване на вредно поведение.

В крайна сметка връзката между религията и психичното здраве е индивидуална и променлива. Някои хора смятат, че религията е ценен източник на подкрепа и сила, а други – че не е. Важно е да се обмислят всички потенциални ползи и рискове от религията, преди да се вземе решение дали да се включите в нея.
Ето някои допълнителни моменти, които да вземете предвид:

• Видът на религията или духовността е от значение. Някои религии може да подкрепят психичното здраве в по-голяма степен от други.
• Степента на ангажираност е от значение. Хората, които са по-ангажирани със своята религия или духовност, може да изпитат повече ползи.
• Личността и убежденията на индивида са от значение. Хората, които са по-отворени към нови преживявания и имат положителен поглед върху живота, може да имат по-голяма вероятност да се възползват от религията или духовността.
• Историята на психичното здраве на индивида е от значение. Хората, които в миналото са имали проблеми с психичното здраве, може да са по-склонни да изпитат негативни ефекти от религията или духовността.

Психичното здраве в САЩ най-добро при практикуващите християнство и юдаизъм

Въпреки, че няма информация за тези статистки в други страни, в САЩ са правени редица проучвания, които разглеждат положителното въздействие на християнството и юдаизма върху психичното здраве.

Например проучване от 2016 г., публикувано в Journal of Religion and Health, установява, че религиозната ангажираност е свързана с по-нисък риск от депресия както сред християните, така и сред евреите.

Проучването също така установи, че религиозната ангажираност е свързана с по-високо ниво на удовлетвореност от живота както сред християните, така и сред евреите.

Друго проучване, публикувано в Journal of Personality and Social Psychology през 2015 г., установява, че религиозните хора са склонни да имат по-силни социални мрежи от нерелигиозните. Това вероятно се дължи на факта, че религиозните хора са по-склонни да посещават религиозни служби, които им предоставят възможности да се срещат с нови хора и да изграждат взаимоотношения.

Известно е, че силните социални мрежи предпазват от проблеми с психичното здраве.

Това е така, защото социалните мрежи осигуряват на хората подкрепа и ресурси по време на стрес.

Например, ако някой преминава през труден период, той може да се обърне към социалната си мрежа за емоционална подкрепа, практическа помощ или просто някой да го изслуша.

В допълнение към осигуряването на социална подкрепа, религиозната ангажираност може също така да осигури на хората чувство за цел и смисъл на живота. Това може да бъде полезно за хората, които се борят с проблеми с психичното здраве, тъй като може да им даде нещо, върху което да се съсредоточат и към което да се стремят.

Разбира се, не при всички религиозни хора се наблюдават положителни резултати за психичното здраве. Някои хора, които са религиозни, могат да имат проблеми с психичното здраве, точно както и хората, които не са религиозни.

Мюсюлманите най-обременени

Има редица проучвания, които отчитат по-лошо психично здраве при мюсюлманите в сравнение с християните и евреите. Например проучване от 2017 г., публикувано в Journal of Immigrant and Minority Health, установява, че мюсюлманите в Съединените щати са по-склонни да съобщават за симптоми на депресия и тревожност в сравнение с християните и евреите.

Друго проучване, публикувано в списание PLOS One през 2016 г., установява, че мюсюлманите в Обединеното кралство са по-склонни да съобщават за симптоми на депресия и тревожност, отколкото християните и евреите.

Разбира се не всички мюсюлмани имат по-лошо психично здраве. Въпреки това проучванията показват, че сред мюсюлманите има по-висок риск от психични проблеми.

Хипердуховността сред християните

Важно е да се говори и за феноменът “Прекомерна духовност” или “хипердуховността” сред християните. Хипердуховността може да бъде свързана с няколко психични състояния.

• Биполярно разстройство: Хората с биполярно разстройство могат да изпитат периоди на свръхрелигиозност по време на маниакални епизоди. Те може да вярват например, че имат специална връзка с Бога, да чуват послания от Бога и да смятат, че имат мисия, която трябва да изпълнят.
• Шизофрения: Шизофренията е психично разстройство, което може да причини заблуди, халюцинации и нарушено мислене. Хората с шизофрения могат да изпитват религиозни заблуди, като например да вярват, че са пророк или че получават послания от Бога.
• Гранично разстройство на личността: Лицата с гранично личностно разстройство могат да изпитват силни емоции и да са склонни да идеализират или обезценяват другите хора. Те имат черно-бяло мислене, включително да се възприемат като изцяло добри или изцяло зли. В някои случаи това може да доведе до усещане за духовно извисяване или изключителност.
• Нарцистично личностно разстройство: Лицата с нарцистично личностно разстройство могат да имат завишено чувство за собствена значимост и да вярват, че са по-напреднали в духовно отношение или по-просветени от другите.
• Духовен байпас (подминаване): Въпреки че не е психично разстройство, духовното подминаване е явление, при което хората използват духовността, за да избегнат справянето с емоционалните си проблеми. Това може да включва използването на духовни практики като начин за притъпяване или бягство от трудните емоции и може да доведе до откъсване от другите и до изкривено чувство за духовно превъзходство.

Преживяването на духовни неща или наличието на религиозни вярвания и практики само по себе си не е показателно за разстройство на психичното здраве.

Когато обаче тези вярвания и практики станат прекомерни или пречат на ежедневното функциониране, това може да е признак на скрито състояние на психичното здраве, което изисква професионално внимание.

Материалът се базира на комбинация от източници, включително рецензирани академични статии, книги и други авторитетни източници.

Някои от източниците включват:

Американска психиатрична асоциация. (2013). Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства (5-то издание).

Pargament, K. I., Mahoney, A., Exline, J. J., Jones, J. W., & Shafranske, E. P. (2013). Предвиждане на интегративна парадигма за психологията на религията и духовността. In K. I. Pargament, J. J. Exline, & J. W. Jones (Eds.), APA handbook of psychology, religion, and spirituality (Vol. 1): (стр. 3-20).

Johnson, S. L., & Carver, C. S. (2016). Bipolar disorder. In D. C. Beidel, B. C. Frueh, & M. Hersen (Eds.), Adult psychopathology and diagnosis (8th ed., pp. 431-471).

Koenig, H. G. (2010). Spirituality and mental health (Духовност и психично здраве). International Journal of Applied Psychoanalytic Studies, 7(2), 116-122.

Ellis, A. (2003). Преодоляване на деструктивни убеждения, чувства и поведение: Нови насоки за рационалната емоционално-поведенческа терапия. Prometheus Books.

Тези източници предоставят информация, базирана на доказателства, и клиничен опит по отношение на състоянията на психичното здраве и връзката им с духовността или свръхдуховността.

Съставил: Георги Бакалов

Георги Бакалов е основател на Апостолска реформирана църква и издател на сайта apostolos.bg

Няма нужда да чакаме да дойде Пасха (Великден), за да си припомним какво преживя нашият Месия когато беше разпънат на кръст, още известно като “разпятие” на български. За това се говори толкова рядко, че си заслужава да обърнем повече внимание на разпъването на кръст, на което беше осъден Йешуа (погърчено име “Исус”).

Наказанието с разпъване на кръст не е било нещо уникално по времето на Исус. То е широко разпространено в древността и се смята и до днес за един от най-бруталните и срамни начини за умъртвяване.

Има данни за систематично използва на разпятието т персите през VI в. пр.н.е. В Персия се е смятало, че тъй като земята е свещена, погребването на тялото на известен престъпник би осквернило земята. Птиците горе и кучетата долу щели да се отърват от останките.

Разпъването на кръст и Александър Велики

В пределинистическа Гърция то почти не е използвано, но Александър Велики го донася в страните от Източното Средиземноморие през IV в. пр. н. е., а финикийците го въвеждат в Рим през III в. пр. н. е.

Смята се, че той е екзекутирал 2000 оцелели от обсадата на финикийския град Тир, както и лекаря, който неуспешно лекува приятеля на Александър Хефестион. Някои историци също така предполагат, че Александър е разпънал на кръст Калистен, своя официален историк и биограф. В Картаген разпъването на кръст било утвърден начин за екзекуция, който можел да бъде наложен дори на генерал за претърпяно голямо поражение.

Тертулиан споменава за случай от I в. пр.н.е., при който за разпятието са използвани дървета, но Сенека Младши по-рано използва израза infelix lignum (нещастно дърво) за напречната част (“patibulum”) или целия кръст. Според други римляните изглежда са научили за разпятието от финикийците през III в. пр.н.е.

Не само смърт. Унижение!

Разпъването на кръст се е използвало за роби, бунтовници, пирати и особено-презираните врагове и престъпници. Затова разпъването на кръст се е смятало за най-срамния и позорен начин за смърт. Осъдените римски граждани обикновено са били освобождавани от разпъване на кръст (както феодалните благородници от обесване, умирайки по-почтено чрез обезглавяване), с изключение на тежки престъпления срещу държавата, като държавна измяна.

Известни масови разпъвания на кръст са последвали Третата робска война (въстанието на робите под ръководството на Спартак), Римската гражданска война и разрушаването на Йерусалим.

Йосиф Флавий разказва за римляните, които са разпъвали хора по стените на Йерусалим. Той също така казва, че римските войници се забавлявали, като разпъвали престъпниците в различни позиции. При разпъването на кръст по римски образец осъденият умирал бавно с дни от задушаване, причинено от бавното изтичане на кръвта на осъдения до количество, недостатъчно да осигури необходимия кислород на жизненоважните органи. Мъртвото тяло било оставяно да бъде изядено от лешояди и други птици. Целта на римското разпъване на кръст е била не само да се убие престъпникът, но и да се осакати и обезчести тялото на осъдения. В древната традиция почетната смърт е изисквала погребение; оставянето на тялото на кръста, така че да се осакати и да се предотврати погребението му, е било тежко безчестие.

Методи на разпъване на кръст

Методите за разпъване на кръст се различават значително в зависимост от мястото и периода. Ако се е използвала кръстна греда, осъденият е бил принуден да я носи на раменете си, които са били разкъсани от бичуване, до мястото на екзекуцията. Римският историк Тацит пише, че в град Рим имало специално място за изпълнение на екзекуции, разположено пред Есквилинската порта, и имало специална зона, запазена за екзекуцията на роби чрез разпъване на кръст. Предполага се, че на това място са били закрепени постоянно изправени стълбове, а след това към тях е била прикрепена напречната греда, към която осъденият може би вече е бил прикован. Понякога екзекутираният може и да е бил прикрепян към кръста с въжета, но е имало и гвоздеи, както се посочва не само в новозаветните разкази за разпъването на Исус, но и в един пасаж на Йосиф Флавий, където той споменава, че при обсадата на Йерусалим (70 г. пр. Хр.) “войниците от ярост и омраза приковавали на кръстовете хванатите от тях, един след друг и друг след друг, на шега”. В древната римска наказателна практика разпъването на кръст е било и средство за демонстриране на ниския социален статус на престъпника. Това е била най-позорната смърт, която може да си представим, първоначално запазена за робите, поради което Сенека все още я нарича “supplicium servile”, а по-късно разширена до провинциалните свободни хора с неясно положение (“humiles”).

Гражданската класа на римското общество почти никога не е била обект на смъртни наказания; вместо това те са били глобявани или изселвани. Йосиф Флавий споменава за евреи с висок ранг, които са били разпънати на кръст, но това е било, за да се посочи, че статутът им е бил отнет.

Римляните често чупели краката на затворниците, за да ускорят смъртта, и обикновено забранявали погребението. Жестока прелюдия е било бичуването, при което осъденият е губел голямо количество кръв и е изпадал в състояние на шок. След това осъденият обикновено е трябвало да пренесе хоризонталната греда (на латински: patibulum) до мястото на екзекуцията, но не непременно целия кръст. Разпъването на кръст обикновено се извършвало от специализирани екипи, състоящи се от командващ стотник и четирима войници. Когато се извършвало на установено място за екзекуция, вертикалната греда (stipes) можела дори да бъде трайно вградена в земята. Осъденият обикновено е бил събличан гол – всички новозаветни евангелия, датирани приблизително по същото време като Йосиф Флавий, описват войници, които правят залози за дрехите на Исус. (Матей 27:35, Марк 15:24, Лука 23:34, Йоан 19:23-25) Гвоздеите са били заострени железни шипове с дължина около 13 до 18 см и квадратна глава с диаметър около 1 см.

Йосиф Флавий описва многобройни позиции на разпъване по време на обсадата на Йерусалим през 70 г. пр.н.е., когато Тит разпъва на кръст бунтовниците; а Сенека Младши разказва: “Виждам там кръстове, които не са само един вид, а са направени по много различни начини: някои държат жертвите си с главата надолу към земята; други пробождат интимните им части; трети простират ръцете им на бесилката”.

Понякога бесилката е представлявала само един вертикален кол, наричан на латински crux simpleх. Това е била най-елементарната налична конструкция за разпъване на кръст. Често обаче имало и кръстовидна част, прикрепена или отгоре, за да придаде формата на буквата Т (crux commissa), или точно под върха, както е при най-познатата в християнската символика форма (crux immissa). Други форми са с формата на буквите X и Y.

Най-старото изображение на разпятие е намерено от археолози преди повече от век на Палатинския хълм в Рим: То представлява графит от II век, надраскан върху стена, която е била част от императорския дворцов комплекс. Той включва надпис – не от християнин, а от човек, който се подиграва и осмива християните и разпятията, на които са били подложени. На него са изобразени груби фигури на момче, което почита своя “Бог”, който има глава на сакат и е на кръст с широко разперени ръце и с ръце, приковани към кръстната греда. Има и римска скица на римско разпятие, при това в традиционната форма на кръст.

Къде са забивали пироните?

В популярните изображения на разпятието (вероятно произлезли от буквалния прочит на твърдението в Евангелието на Йоан, че раните на Исус са били “в ръцете”) осъденият е показан поддържан само от гвоздеи, забити направо в краката и дланите на ръцете. Това е възможно само ако осъденият също е бил привързан към кръста с въжета или ако е имало поставка за крака или седалка, която да облекчава тежестта: сами по себе си ръцете не биха могли да поддържат цялата тежест на тялото, тъй като в ръцете няма структури, които да попречат на гвоздеите да разкъсат плътта под тежестта на тялото.

Научният консенсус обаче е, че разпнатите са били приковавани през китките между двете кости на предмишницата (лъчевата и лакътната) или в пространството между четирите карпални кости, а не в ръцете.

В изображенията на разпъването на Исус понякога се включва поставка за крака, прикрепена към кръста, може би с цел да се намали тежестта на човека от китките, но тя не се споменава в древните източници. В тях обаче се споменава седило – малка седалка, прикрепена към предната част на кръста, приблизително до средата, която може да е служила за тази цел. Ако се вземат предвид писанията на Йосиф Флавий, седилото понякога е било използвано като начин за набиване на “интимните части”. Това се постигало, като тежестта на осъдения се опирала на някакво колче или дъска и през гениталиите се забивал гвоздей или шип.

Ако това е била обичайна практика, то тя би придала достоверност на разказите за разпънати на кръст мъже, на които им е отнемало дни, за да умрат на кръста, тъй като опирането на тялото върху кол или седалка със сигурност би предотвратило смъртта чрез задушаване.

Продължителността на времето, необходимо за достигане на смъртта, може да варира от няколко часа до няколко дни в зависимост от точните методи, здравословното състояние на разпънатия и обстоятелствата на околната среда. Изследователят Пиер Барбе смята, че типичната причина за смъртта е задушаването. Той предполага, че когато тежестта на цялото тяло е поддържана от опънатите ръце, осъденият е изпитвал сериозни затруднения с вдишването поради свръхраздуване на белите дробове. Поради това осъденият е трябвало да се повдига с ръце или краката му да се поддържат чрез връзване или с дървен блок. Всъщност римските палачи можели да бъдат помолени да счупят краката на осъдения, след като той е висял известно време, за да ускорят смъртта му.

Император Константин, първият император, за когото се смята, че е приел християнско кръщение, отменя разпъването на кръст в Римската империя в края на управлението си. Така разпъването на кръст се използва от римляните до около 313 г., когато християнството е легализирано в Римската империя и скоро става официална държавна религия.

Георги Бакалов е основател на АРЦ. Апостолска Реформирана Църква има за цел библейското просвещение на всички българи и достигането на недостигнатите с добрата вест на Исус

В академичния свят на библейската история и археология учените от лагера на “минималистите” са тези, които не отдават голямо значение на библейските свидетелства; те свеждат до минимум значението на Библията за историческата история, като се доверяват повече на доказателства от други източници.

Следователно те са склонни да дискредитират твърденията на Библията, докато археолог не открие потвърждаващи доказателства или докато не се появят други ръкописни свидетелства, които да потвърдят Писанието.

Изглежда, че според съвременната критическа наука почитаемата Библия е грозното доведено дете на историята, срам за днешното “научно” изследване на миналото.

Омаловажаването на твърденията на Библията не може да не постави под въпрос и нейния главен герой – Исус Христос. От 1985 г. насам “Семинарът на Исус”, група от около 200 учени и автори, прави точно това. Тяхната цел е да реконструира живота на историческия Исус, като използва съвременни критични методи, отсявайки фактите от нещата считани според тях за измислици в евангелските разкази.

Освен това те твърдят, че Той е “изцелявал” само психосоматични заболявания, и така отхвърлят чудодейните Му способности. Признават, че е бил разпънат на кръст от римляните като обществен враг, но отхвърлят възкресението Му като го представят за някакво мистично видение на Петър, Павел и Мария Магдалена.

В крайна сметка, лишен от всички “измислици”, които ранните Му последователи разпространяват за Него, Исус ни е представен от тези учени като обикновен странстващ еврейски селянин, който се бил застъпвал за социално слабите и е изрекъл няколко остроумни сентенции.

Ако се вярва на този лагер, изниква въпросът: как тогава един толкова обикновен човек е оказал такова огромно влияние върху световната история – до такава степен, че понастоящем два милиарда души се обявяват за Негови последователи?

Първо, нека да е ясно, че никой сериозен историк днес не твърди, че Исус Христос не е историческа личност. Има твърде много доказателства от раннохристиянската епоха, които показват, че Той наистина е съществувал.

Както пише библейският богослов и историк Ф. Ф. Брус: “Историчността на Христос е толкова аксиоматична за един безпристрастен историк, колкото историчността на Юлий Цезар” (The New Testament Documents: Are They Reliable? 5th ed., 1972, p. 119).

Древните документи от уважавани автори като Тацит, Флавий Йосиф, Светоний, Плиний Младши – и други – се отнасят безрезервно за Исус от Назарет като действителна личност.

Тацит

Римският историк Тацит, който пише за големия пожар в Рим през 64 г. от н.е. по време на управлението на Нерон (54-68 г. от н.е.), разказва как императорът обвинява християните, живеещи в града, че са предизвикали пожара. Вероятно позовавайки се на запазените императорски документи, той отбелязва в своите летописи, XV.44:

“Христос, от когото произхожда името, понесъл крайно наказание по време на царуването на Тиберий от ръцете на един от нашите прокуратори, Пилат Понтийски, и най-злокобното суеверие, спряно по този начин за момента, отново избухнало не само в Юдея, първия източник на злото, но дори и в Рим. . . .”

Йосиф Флавий

Йосиф Флавий, юдейски генерал и историк, живял в началото на II век, написва противоречив параграф за Исус (засвидетелстван още около 324 г. в съчиненията на Евсевий, католически църковен историк):

“А по това време имаше един Исус, мъдър човек, ако е позволено да го наречем човек, защото вършеше чудесни дела и беше учител на такива хора, които приемат истината с удоволствие. Той привлече при Себе Си и мнозина от юдеите, и мнозина от езичниците. Той беше [Христос], и когато Пилат, по предложение на главните мъже сред нас, го осъди на кръст, тези, които го обичаха отначало, не го изоставиха; защото той им се яви жив на третия ден; както божествените пророци бяха предсказали тези, а след това и десет хиляди други чудни неща за него. И племето на християните, наречено така от него, не е изчезнало и до днес.”
(Древности на евреите, XVIII.3.3)

Светоний

Светоний, летописец от императорската династия и придворен служител по времето на император Адриан (117-138 г. сл. Хр.), пише в своето “Житие на Клавдий“, XXV.4:

“Тъй като евреите постоянно вдигаха шум по подстрекателство на Хрест [алтернативно изписване на Христос], той ги изгони от Рим.”

Този декрет на Клавдий може да се датира към 49 г. сл. В друго произведение, “Животът на Нерон“, XVI.2, Светоний отбелязва:

“Наказанието на Нерон било наложено на християните – класа хора, отдадени на ново и пакостно суеверие”.

Плиний Младши

Плиний Секунд, по-известен като Плиний Младши, управител на Витиния в Мала Азия, води кореспонденция с император Траян през 112 г. от н.е. (Epistles, X.96) за това как да се отнася с християните, които отказват да отдават почит на императора като на бог. Той признава:

“Тъй като никога не съм присъствал на съдебни процеси срещу онези, които изповядват християнството, не съм запознат не само с естеството на престъпленията им или с мярката на наказанието им, но и с това доколко е редно да се пристъпва към разглеждането им.”

В краткото си писмо той споменава християнството, християните и името на Христос десет пъти, като дори отбелязва, че християните “отправят молитва към Христос като към божество”.

Запазен е и отговорът на император Траян, в който той дава висока оценка на действията на Плиний:

“Ти си избрал правилния път, драги ми Секунде, като си разследвал обвиненията срещу християните, които са били изправени пред теб. . . . Ако наистина те бъдат изправени пред теб и престъплението бъде доказано, те трябва да бъдат наказани; с ограничението обаче, че когато страната отрича, че е християнин. . . .”

Лукиан от Самосата

Лукиан от Самосата (в днешна Турция) е сирийски гръцки сатирик, живял в периода 120-192 г. Той пише:

“Християните, както знаете, и до днес се покланят на един човек – бележитата личност, която е въвела новите им обреди и заради това е била разпъната на кръст. … Виждате ли, тези заблудени същества започват с общото убеждение, че са безсмъртни за всички времена, което обяснява презрението им към смъртта и доброволното себеотдаване, които са толкова разпространени сред тях; а след това им е било внушено от техния първоначален законодател, че всички са братя, от момента, в който се обърнат, отричат гръцките богове, почитат разпнатия мъдрец и живеят по неговите закони. Всичко това те приемат изцяло на вяра, в резултат на което презират еднакво всички земни блага, смятайки ги единствено за обща собственост.”
– Лукиан, “Преминаването на Перегрин” 12, 13.

Талий и Флегон

Има и двама историци на име Талий (средата на I в. сл. Хр.) и Флегон (началото на II в.), които споменават за тъмнината в Юдея по време на разпъването на Исус. Конкретните трудове са изгубени, но първият е цитиран от човек на име Юлий Африкан в края на II в. сл. Талий казва:

“По целия свят се възцари най-страшен мрак; скалите се разкъсаха от земетресение и много места в Юдея и други области се сринаха. Тази тъмнина беше затъмнение на слънцето.”

Второто е цитирано от Ориген Александрийски – затъмнение, придружено от земетресения по време на управлението на Тиберий: че имало “най-голямо затъмнение на слънцето” и че “в шестия час на деня (пладне) станало нощ, така че на небето дори се появили звезди. Във Витиния имаше голямо земетресение и в Никея много неща се преобърнаха”.

– Юлий Африкан, “Хронография 18”
– Ориген Александрийски (182-254 г. сл. Хр.), в “Срещу Целз” (книга 2, гл. 14)

Съществуват и други, по-късни светски свидетелства за Исус Христос като историческа личност от древността, но дори само описаните по-горе ясно разкриват, че Христос и християнството са били известни на римските чиновници на най-високо ниво още при управлението на Клавдий (41-54 г. сл. Хр.).

Ако не друго, тези ранни споменавания предоставят безпристрастна подкрепа за много от библейските твърдения за Исус, включително за истинското Му учение, чудесата Му, разпъването Му на кръст, възкресението Му и дори за Неговата божественост!

Защо някои учени днес не искат да повярват на перата на историците, на които обикновено се доверяват?

Една хипотеза е, че евентуално публично приемаме на тези доказателства би ги определило като едни от хората, които приемат следването на Христовото учение за нещо нормално. А както знаем скептиците ще направят всичко, за да избегнат такава асоциация!

Георги Бакалов
Гл. редактор
apostolos.bg