Библията говори за два вида съгласие:

• събранието на праведните
• събранието на нечестивите

Нечестивите:

• Вавилонската кула
• Ваалам

  ‘изпрати посланици до Валаама Веоровия син във Фатур, който е при реката <Евфрат>, в земята на ония, които бяха людете му, за да го повикат като му кажат: Ето, народ излезе из Египет; ето, покриват лицето на земята, и са разположени срещу мене; Ела сега, прочее, моля ти се, прокълни ми тия люде, защото са по-силни от мене, негли бих могъл да преодолея, та да ги поразим, и да мога да ги изпъдя из земята; понеже зная, че оня, когото ти благославяш, е благословен, а когото проклинаш е проклет. ‘ Числа 22:5-6

Праведните:

• Исус Навиев и Халев
• Неевмия
• 12те апостола

• Ап. Павел и Тимотей

“Пак ви казвам, че ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което поискат, ще им бъде дадено от Моя Отец, Който е на небесата.” Мат. 18:19

Време е да говорим за същинския смисъл на поучението на нашия Господ и Месия – силата на съгласието.

Думата “съгласие”, употребена тук, в Писанието, е думата “симфонео”, от която произлиза съвременната дума “симфония”. По времето на Исус симфоничната музикална форма обаче не е съществувала. Каква е тогава идеята и защо тази дума се използва, за да обозначи симфония днес?Думата е съставена от две самостоятелни такива: “сун”, което означава заедност, един до друг, акомпаниране, със и “фоне”, което означава глас, реч, език, сходно, паралелно звучене, реч, говор.

А преди да има сходна реч, говор и език, явно трябва да има сходно мислене.

Адам Смит в своята гениална книга “Богатството на народите” (която докато не започе да се преподава в българските университети, нямаме основание да смятаме, че някой в България има сериозно намерение да образова младите хора относно основните икономически, философски и социални истини на свободното капиталистическо общество, или “капитализма”), обръща специално внимание на способността на хората да се договарят.

Животните не могат да се договарят, дори понякога да изглежда сякаш заедно следват някакъв план. Те просто действат инстинктивно – така, както Създателят ги е “програмирал”.

Никой не е видял едно куче да донесе кокал на друго куче и да се договорят да го замени за играчката на другото куче, например.

Хората обаче могат да се договарят. Всеки е отговорен да открие и развие някакви умения, които могат да бъдат приложими по начин, по който помага на някого, така тези умения могат да бъдат оценени.

Адам Смит говори за това, че хлебарят пече хляб не в името на това да покаже добрина към ближния си, а за да замени хляба за дадена парична стойност, и след това да реши как по най-добър за него начин да замени парите си за нещо, което някой друг предлага на пазара и от което хлебарят има нужда. Може би нови прозорци или нова лампа, или нещо друго.

Свободният пазар позволява на хората да имат такива разменни отношения, които са форма на договаряне, и от там съгласие. Всеки редовен клиент е някой, който се е съгласил с предлагащия продукта или услугата, че това, което се предлага, е именно онова, от което той/тя се нуждае, и то на тази цена.

В Матей 18 глава Исус говори за взаимоотношенията между вярващите в Него хора, свързани в една общност, обикновено наричана “църква” според езика и преводите на традиционните християнски учения.

По-правилната дума би била “събрание” или дори “управително тяло” тъй като гръцкият термин “еклесия” не означава просто хора, събрани на едно място, а именно имотните граждани на един полис в Древна Гърция, които са се събирали заедно да вземат решения, вкл. засягащи живота в града и/или обявяването на война на друг полис.

Исус заимства този термин, за да опише какъв вид общност иска да изгради на Земята. Оставям на вас да решите доколко сме се отдалечили от същинското значение на поучаваното от Исус, а като цяло и от Божията вола за нашите общности.

Възстановяването на една функционална еклесия няма да е възможно без ясното разбиране на учението на Исус за силата на съгласието – в Матей 18:19.

Хора, които ще дойдат до място на съгласие, са именно тези, от които може да се очаква да извършат Божията воля на земята.

Първо, всеки трябва лично да е търсил и изследвал Истината на Бог, учението на Моисей и Исус. Само така човек може да изгради свои лични убеждения за Божиите неща. Хора, които не почитат Словото и остават невежи, рано или късно започват да създават проблеми, понеже не служат на Истината, за тях тя е само една от многото “истини”.

Второ, трябва всеки лично да е поел отговорност за собственото си духовно, емоционално, психическо, социално и икономическо положение, преди да може да влезе в пълноценно “съгласие” с когото и да е, и за каквото и да е. Тези, които влизат във “взаимоотношения” с други хора с цел са им “увиснат” на врата, са подли, лукави и манипулатори.

Има много такива по църквите. Те са научили добре църковния жаргон, но в същността си са паразити, които търсят нищо неподозиращи “жертви”, най-често състрадателни личности.

Това включва и емоционалните и харизматичните “вампири”, не само хора, които са икономически зависими.

Трето, тук не става дума само за лични взаимоотношения, Исус говори за цяла една общност. В контекста на общност, всички трябва да приемат, да се ДОГОВОРЯТ и СЪГЛАСЯТ, че са свързани, понеже заедно вярват в еди-какви си неща, ще вършат еди-какви си дейности и ако възникнат проблеми, ще следват предписания от Исус протокол за разрешаване на конфликти или трудни ситуации. (Мат. 18:15-17)

Моят опит показва, че българите по принцип не са от най-лесните що се отнася до сформирането на общност – било то в България или извън нея. Хората са по-склонни да “ходят на църква” отколкото да бъдат тяло, да бъдат самоорганизирана общност. Ако го направят, очакват общността (църквата) да е Бог, а не Бог да е Бог, и ако нещата не работят, хората изчезват по най-недостоен начин, вместо да погледнат проблема лице в лице и да положат нужните усилия за разрешаване, или за достойно приключване на ситуацията.

И понеже една християнска общност в безбожна страна като България е маргинализирана и няма социални последствия (особено протестантската), ако някой се държи безобразно спрямо такава общност, или към нейното ръководство, за него (или нея) няма никакви социални последствия.

Т.е. единственото нещо, което е фактор в това да задължава хората да се държат етично е СТРАХЪТ ОТ ГОСПОДА! А това е проблем, понеже колцина имат реално страх от Господ и мерят думите и действията си сякаш стоят пред Него и ще стоят пред Него в Деня Господен?

В резултат от всичко това, маса хора през годините са си позволявали да се държат безобразно – спрямо мен и спрямо църквата. Момента, в който на някой не му се получи “неговото нещо” както той си го е представял, се почва държане не много различно от това на недоволен клиент…или разсърдено дете. Има разбира се и реални ситуации, но дори тогава хората вземат всичко толкова лично, толкова се засягат (основателно или не), че правят почти невъзможно отработването на ситуациите и постигането на примирения.

Ако трябваше да решавам бъдещата си въвлеченост в България въз основа на това доколко средностатистическият член на българска протестантска общност реално демонстрира нужните съзнателност, етика и последователност за това как да бъде част от общност, не би трябвало да се занимавам, или дори да опитвам да създавам и развивам общности (църкви) в тази култура!

Личният ми опит и ред обективни фактори категорично определят България като високо рискова среда, а културата на мислене и поведение като токсична: лукавостта е практически норма на поведение за много хора (мисленето на едно, а плануване на друго, вкл. в ущърб на ближния, с когото уж си “приятел”); много хора винаги намират за какво да се засягат, винаги се възприемат като жертви на някаква голяма несправедливост и извършена спрямо тях.

Предполагам ще има хора, които ще се засегнат и от гореказаното.

Но ситуацията е такава, че време за губене и лицемерстване нямаме.

Нямаме време хора, които отказват да израстнат и да надмогнат личните си драми – лесна обидчивост, инат, манипулативно налагане на религиозни фиксации и прочие порочни склонности – да правят всички останали заложници на тези свои драми. Време е тялото да е оздравее, да надрасне някои неща и да се придвижи напред в силата на съгласието в името на Господ Исус, в Когото твърдим, че вярваме и на Когото казваме, че служим!”

 

 

(“Пуританите заминават за Америка”,17 век.)

 

Този материал е на тема “Реформациите от Средните векове и значението им за свободата”. Въпреки, че нямам време в момента да разгледам различните “реформации”, използвам този термин (множествено число), за да е ясно, че споделям убеждението на изследователите на тази ера, които говорят вече за реформации (мн. число), а не Реформацията на Средните векове (ед. число), както е било за много години.

Според мен е важно да има разговор на тази тема, който разговор, надявам се, да създаде възможност за осмисляне на свободата като социален феномен, развил се във времето и свързан с ред други условности, основно характерни за западната цивилизация.

Но първо нека отделя малко време за тази дума “свобода”.

Когато, в резултат на моите лични търсения, започнах да осмислям този феномен на едно по-дълбоко ниво, осъзнах, че за повечето хора свободата, подобно на други велики човешки идеали, като например любовта, може да е доста субективно понятие.

Реших, че за мен това не е достатъчно. Вече съм наясно, че аз мога да избера да съм поредният свободомислещ човек, който ще си конструира някаква своя идея за неговата си свобода, или за свободата на всички други, обаче както аз си я представям. Но моите идеи не представляват голям интерес за мен. Всъщност по-голяма скука от това да мисля за някакви свои идеи, надали има. Камо ли да обременявам други хора с тях.

Далече по-голям интерес за мен представлява “класическата” идея за свободата. Или идеите, които се формират в зависимост от историческата епоха и контекст. Далеч по-интересна за мен е идеята за свободата, която са имали велики мислители – от класическия период, до днешни дни, които са оставили трайна следа в историята.

И така, когато говоря днес за “свобода”, имам предвид класическото разбиране за нея.

Но кое е всъщност това класическо разбиране?

Ейбрахъм Линкън, в своя реч през 1863 година, пред жители на град Балтимор, казва следното:

Светът никога не е имал добра дефиниция за думата свобода, а ние американският народ, се нуждаем от такава днес, повече от всякога. Всички казвам, че сме за свобода, но дори да ползваме една и съща дума, имаме предвид различни неща. За едни, думата свобода означава да могат да разполагат със себе си и с плода на своя труд, както на всеки се види угодно. За други, обаче, свобода означава да се разполагат с друг човек и с плода на неговия труд. Ето един пример за две не само различни, но несъвместими неща, наричани с една и съща дума от различни хора. Следствието от това е, че едното и другото в края на краищата се наричат “тирания” и “свобода” – две напълно противополижни и несъвместими неща. (А. Линкън “The Last Full Measure”, 1863)

Значи все пак Линкън стига до някаква дефиниция на свободата. Според него свободата задължително трябва да отразява съответен морал, в който не може дадена свобода да бъде за сметка на ближния или да нарушава основния закон.

И все пак, как Линкън, а преди него Джеферсън, Лок и други титани на свободната мисъл стигат до класическата идея за свободата?

Несъмнено, бащата на това класическо разбиране за свобода е Цицерон, който може да се каже, че е квасът, заквасил мисълта на много негови имени и безименни далечни ученици през вековете, включително гореспоменатите. Волтер казва за него: Той ни научи как да мислим!

Цицероновата, или класическата идея за свободата, се основава на разбирането на естествения закон, която идея е основа и за Джон Лок и други фигури от ерата на Западното Просвещение. А именно – разумът е част от човешката природа, с този разум осъзнаваме що е то справедливост, което от своя страна е основата на закона.

Мъри Ротбард казва за Цицерон, че е:

великият комуникатор на идеите на стоиците от Гърция в Рим, а именно – идеите на стоиците за естествения закон, които оформят законите на Рим, който става прототип на Западната цивилизация.

Ето какво казва Цицерон за свободата:

• Есенцията на свободата е да живееш така, както ти избереш да живееш.

• Свободата е естествената способност на човек да прави това, което иска да прави, стига то да не е забранено от закона.

• Само в народи, в които силата на хората е върховна, може свободата да намери свой дом.

Ето и думите на Цицерон и за властимащите:

Никога не е имало управляващи, които да не са съставени от лъжци, крадци и злодеи.

Явно светът не се е променил много в последните повече от 2 100 години след смъртта на Цицерон. През 43 г. пр. Хр. император Антоний, който обявява Цицерон за враг на държавата, отнема живота му чрез ръката на наемен убиец Херений.

Много векове по-късно, британският благородник, историк и изследовател на историята на свободата, лорд Актън, синтезира класическото разбиране за свобода по следния начин:

Свободата не е силата да правим каквото си искаме, а правото да вършим, това, което трябва [да бъде направено] – пояснението е мое. (Лорд Актън, “Римският въпрос”, 1860 г. Журнал за местна и чужда литература, том 2, част 5).

Актън, който е признат за може би най-ерудираният западен изследовател на свободата и обществото през 19. век, синтезира в едно изречение класическата християнска идея, залегнала в основата на западната християнска цивилизация, а именно свободата като правото, силата и възможността човек да върши добро, т.е. да изпълнява Божията воля според конкретните обстоятелства на всеки и според общите морални постулати на Библейското разбиране за моралност, кодифицирано от 10-те Моисееви заповеди.

Така стигаме и до ролята на Реформацията за свободата – в западния свят, а от там по-късно и значението ѝ за нашия народ.

Нито един от най-значимите процеси в западната цивилизация – изобретяването на печатната преса, преводът на Библията на говоримите езици на различните народи в Европа и възникването на съвременната национална държава, не са отделени от Реформацията, или реформациите от Средните векове, а именно периодът 1450-1650 г.

1. Религиозната основа на западната цивилизация.

Първото нещо, което трябва да осъзнаем, е мястото и ролята на християнството, и в частност на католицизма, за западната цивилизация. Трудно е за повечето съвременни българи, израснали в условията на атеизъм, подкован от марксистката теория за “диалектически материализъм”, да осъзнаят огромната роля, която играе религиозното съзнание в развитието на западното общество, вкл. до Втората световна война. Въпреки че първите признаци за загубата на традиционните позиции на християнството се проявяват още в края на 19 век, истината е, че западната култура продължава да бъде твърдо вкоренена във вековните си християнски традиции до Втората световна война. Над 90% от хората в Холандия, към края на Втората световна война, са редовно посещаващи неделно богослужение вярващи. Във Великобритания – над 60%. В началото на Втората Световна война, Германия е 80% лутеранска и 20% католическа. Цифрите не са много по-различни за останалите западни страни.

Студената война маркира ясно линията между страните от т. нар. “свободен свят” и тоталитарните комунистически режими, но поставя и началото на сриването на устоите на онова, което за векове допринася западната цивилизация да може да претендира с право за титлата “свободен свят“, а именно – сриването на класическото разбиране за свободата и дори повече от това – на класическото християнско разбиране за свободата.

Въпреки, че религиозната принадлежност също е от решаващо значение за народите, които се оказват под властта на Османската империя, например Православието за нашия народ, християнството по нашите земи изпълнява различна роля – то помага на хората в процеса на тяхното екзистенциално и културално оцеляване, но не е непременно динамото, което движи процесите в едно свободно общество и което търси себе си и се самоопределя. С други думи, изглежда, че религиозността на западната цивилизация, оформяна от римокатолическата вяра за 1000 години (от ерата на император Констатин през 4 век до 1450 г., която маркира началото на средновековната реформация), играе много по-важна роля във формирането на мирогледа на обществото като цяло, в сравнение с влиянието на православието в нашето общество. Някои може и да оспорят това мое предположение и аз мога да приема такива възражения. Но това не ми пречи да направя своите си лични заключения.

2. Предвестници на Реформацията.

Първите предвестници на реформацията от Средните векове са Джон Уиклиф (или Уайклиф според някои) в Англия и Ян Хус и Йероним Пражки в Европа.

А) Уиклиф

Джон Уиклиф пише против държавната религия и издига идеала за това, че Исус е глава на Тялото Христово и вярващите, а не държавните служители трябва да бъдат свещениците. По онова време свещениците в англиканската църква са имали абсолютна власт – и духовна, и административна, и не са били отчетни пред миряните. Тяхната привилегирована позиция се дължи и на особеностите при възникването на англиканската църква, която е форма на реакционизъм срещу папската власт. Уиклиф обаче издига библейския идеал за духовното върховенство на Христос и призива като основа за свещенослужение, а не назначението от императора. Той е бил едновременно тачен от един и гонен от други, включително краля и англиканската църква.

Б) Ян Хус и Йероним Пражки

Писания на Уиклиф стигат до Ян Хус чрез Йероним Пражки. Ян Хус по това време е ректор на Пражкия университет. Той започва да поучава същите идеи, които се свързват по могъщ начин с националните сантименти на бохемския народ. Хус е автор на “Еклесия”, в който труд заляга основната идея, че живият Господ Исус е Глава на Тялото, а не някоя папска власт, както и че Библията е основният авторитет за вярващите, а не каквито и да били други писания. Хус се застъпва за правото на бохемския народ да извършва богослуженията си на роден език, което, в края на краищата, вярващите в Бохемия си извоюват след смъртта му.

През 1414 година император Зигизмунд, същият, който води неуспешни битки срещу Османската империя край Никопол, през 1396 г., осъжда Ян Хус на смърт.

След близо 100 години, когато Мартин Лутер е изправен пред религиозен съд и е обвинен, че е последовател на Хус, той отговаря “Да аз съм хусаит!”

Две години по-късно Йероним Пражки бива също изгорен на клада като Ян Хус.

3. Реформацията и свободата на словото.

Идеята за свободата на словото придобива напълно ново измерение с настъпването на протестантската реформация, за която емблематична се счита датата 31 октомври 1517г.

С изобретението на печатната преса през 1450 година се подготвя почвата за експлозията, до която водят 95-те тезиса на Мартин Лутер в Германия. Лутер превежда Библията на говорим немски език и така се поставя началото на лутеранизма и отделянето на германската национална църква от властта на Рим, а по-късно и оформянето на самата немска нация е свързано с тази новооткрита независимост от Рим. Идеята за свободата на словото като основна ценност на свободния човек и общество, е тясно свързано с каузата на реформаторите от средните векове – Лутер, Цвингли и други.

Освен, че изобретението на печатната преса създава напълно нова, революционна технология, напливът от литература свързана с реформацията, е маслото, което бива налято в огъня на просвещението и така и до създаването на свъременната печатна индустрия, а от там и възможността за разпространението на знание и идеи по целия свят. Конкретният интерес на римокатолическата църква е бил да няма демократизация на духовното знание. Интересът на протестантската реформация е диаметрално противоположен – колкото повече духовна литература на език, разбираем за обикновенните хора, толкова по-добре. Така, естестеният катализатор за установяването на свободата на словото като основна ценност в свободните общества в миналото, се явява Реформацията и нейният порив за излизане от рамките на монопола, който дотогава упражнява Рим върху знанието и еклесиалните структури и богослужение.

 

4. Реформацията и възникването на Съединените Щати

Можем спокойно да кажем, че ако Реформацията на Средните векове не беше се състояла, никога нямаше да бъдат създадени Съединените Американски Щати. Пуританите, основната група от заселници, които заминават за Америка в началото на 17 век, са по същество реформисти, неудовлетворени от положението, в което са поставени хора избрали да се покланят на Бог според разбирането от Библията, до която вече всички получават достъп. Така може да се каже, че основаването на Америка е много повече резултат от реформистките надежди и въжделения на пуританите, отколкото колониалните аспирации на заселниците от Джеймстаун, които са търсили богатства. Това разбира се е част от историята, която идеологизираните “историци” на Москва са крили от нас за години. Вече нямаме извинение, обаче – време е да оценим влиянието на Реформацията, която облагородява дори колониалните аспирации на западните империи, полага основата на Библейското разбиране за Бог и човека и така поставя основите на най-свободната република, гарантирала просъществуването на общество водено от идеали, които са ни добре известни: върховенство на закона, свобода на словото и религията, частна собственост – трите основни стълба на свободното общество.

Щатите – Нова Англия, Пенсилвания, Ню Джързи и Мериленд от самото начало са били замислени и устроени като “религизони плантации”. Някои от заселниците в тези плантации идват с комерисиална цел (“да ловят риба”, както се пише за тях в историческите анали), но повечето идват в Америка, поради религиозното преследване на което са подложени европейските реформистки движения и с цел да установят за себе си начин на живот угоден на Бог според Писанията. Наричали са своите усилия да създадат цивилизация “град поставен на високо” и “свят експеримент”. Дори  хора с ясно изразени комерсиални цели, които са водели плантации в щати като Вирджиния например, са наричали себе си “воинствени протестанти“, които са полагали огромни усилия за успеха на християнството.

Някои от гонените движения в Европа са менонитите, които са били изгаряни на клада, лутераните в католическа Германия и Австрия, Хугенотите във Франция, анабаптистите, пуританите и конгрегационалистите и по-късно методистите.

5. Българската възрожденска мисъл и реформацията от средните векове.

Закъсняло с три века от протичащите в останалата част на света процеси (Европейският Ренесанс)  Българското възраждане през XVIII и XIX век протича в сложни и трудни условия. Все още под властта Османската империя, България е лишена от контакти с останалия европейски свят, а това спъва както икономическото, така и политическото, и културното ѝ развитие.

Периодът от средата на 19 век до 1944 година е време наситено със събития, в световен мащаб и по отношение на чисто българската му конкретика –  няколко войни, кризи, възходи, падения, преврати, смяна на правителства.

В резултат на контактите, сътрудничеството и близките взаимоотношения на наши възрожденци, революционери и просветители с американските мисионери, се заражда и оформя траен интерес към Америка и към Запада като цяло. Илия Конев в своята книга „Българското Възраждане и Просвещението“ изброява внушителен списък с периодични издания, които съдържат, малко или много информация, текстове, статии, преводни материали – за Америка. Това са: вестниците – „Македония“, „Право“, „Отечество“, „Век“, „Турция“, „Народност“, „Източно време“, „Свобода“, „Независимост“, ‚Зорница“ и др. Както и списанията: „Любословие“, „Читалище“, „Знание“, „Български книжници“, ‚Зорница“.

Много близки взаимоотношения между личности от нашата интелигенция и американски мисионери се развиват още през 30-теи 40-те години на 19 век. Българи, които сътрудничат на мисионерите и се радват на тяхното приятелство и подкрепа, това са: Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Константин Фотинов, Сава Радулов, Ботьо Петков, Петко Славейков, Иван Богоров, Христо Данов, Иларион Макариополски.

През 1862 година издателската и разпространителска фирма  на Хр. Г. Данов сключва договор с мисионерите и поема отговорност да разпространява мисионерска литература.

Американските протестантски списания (по сведения от мисионерските архиви) са на първо място по популярност и разпространение у нас в края на 19 век. Един от най-популярните мисионерски печатни органи у нас е „Зорница“, която според оценката на самите мисионери:

Никога не е имала сектантски характер и избягваше атаки срещу Православната църква. По този начин проникна в стотици села, които никога не бяха посещавани от проповедник и се ценеше високо от многобройни православни читатели.

Според някои автори и изследователи (Димитър Мишев, проф. Иван Шишман, Дж. Марш, Мойжес), Българското възраждане като дълбоко осъзнат процес на възстановяване и издигане на нашата истинска идентичност, като искрен и необратим стремеж към просвещение, образование, Възраждането – синоним на неподправения глад към книгата, е резултат именно от дейността на мисионерите. Тяхното влияние, според  известния български публицист, академик Димитър Мишев, който някои учени определят като „проамерикански публицист“,  е ключово за съществуването на българската просвета. Българското просвещение, образователното ни дело, според академика, който в изследвания период е и политик (народен представител), дългогодишен секретар на Българската екзархия, член на БАН – са пряк резултат от посветената дейност на мисионерите.

Бащата на Христо Ботев, учителят Ботьо Петков, също е свързан с американските мисионери и по-конкретно с д-р Ригс. Докато мисионерът е в Константинопол, Константин Огнянович му преподава български език, тъй като Ригс разбира, че ако иска да има успех неговата дейност сред българите, трябва да познава добре езика им. Огнянович по същото време отваря своя печатница в турската столица и двамата с Ригс се заемат с книжовна дейност. Към този малък, но качествен екип се присъединява и Ботьо Петков, който превежда трудовете, които двамата редактират. Сътрудничеството на Ботьо Петков с американските мисионери продължава и докато учителят е в Одеската семинария. От там той им изпраща преводи. Едни от преводните трудове, които мисионерите и Ботьо Петков издават са: „Нещо за безграмотните човеци“ (1843г.) и „Психология или душесловие за учене на децата“ на Т. Галаудет, 1844г.

По този начин бащата на Христо Ботев се оказва един от първите българи, подали ръка на мисионерите, приели техния призив – предизвикателство за издигане на просветно-книжовното ниво на нацията ни. Запознат с американската действителност, с чисто географските  особености на Америка, особеностите на селското стопанство, растения, животни, климат,  Ботьо Петков ще напише по-късно в своята „Кратка всеобща география“ наученото от мисионерите.

Темата за Америка през 60-те и 70-те години на 19. век присъства във всички наши учебници, някои от авторите са –  Неофит Бозвели, Йоаким Груев, Иван Момчилов, Тодор Хрулев и др. Уроците в тях запознават с климата, територията, особеностите в географското разположение на САЩ –  описани са реките, планините.  Дадени са важни подробности за икономическите центрове и търговските пристанища в Америка. Авторите представят пред българските деца фермерския тип земеделие в САЩ.

Още в края на първата половина на 19 век се забелязва отделни интерпретации и анализи на връзката между Западноевропейската Реформация и нашето Възраждане. В отделни публикации на Тодор Икономов, Васил Стоянов, Любен Каравелов и Петко Славейков  са представени личности като Ян Хус и хусизмът, също и Мартин Лутер – неговият живот, дело, съчинения, принос. Според проф. Михаил Бъчваров (в ст.“Ян Хус и българските възрожденци“) в този период у нас се оформя повишен интерес към живота и делото на чешкия реформатор Ян Хус.

Българското общество, поведено от свои ключови личности, регистрира естествен глад и неподправен копнеж към истински стойностното и към ценностите на западния свят. Според проф. Шишманов американските мисионери са изиграли определяща роля в зараждането и осъществяването на Българското възраждане, съществен е приносът им за развитието и благотворното влияние и плодоносност на тоя период. Ключова за подема на просветното и книжовно дело у нас е и връзката, която наши възрожденци са имали с американците. Като съществено развитие и една основна част от тази връзка със Западния свят и в частност с Америка – се явява и темата за Реформацията и реформаторите  – у нашето възрожденско общество.

Много малко е писано и работено по тази тема. Това е и причината фундаментални и важни факти да не са известни на нашето общество.

През 1872 г. във в. ‚Свобода“ Каравелов публикува обширна статия „Ян Хус и Йероним Пражки“, в която представя живота, делото и основните принципи в учението на Ян Хус. В друга своя статия, посветена на Кирил и Методий, Каравелов сравнява успеха на моравската мисия на двамата братя с последвалото по-късно движение за реформация, оглавено от Хус.

Ние смело можем да кажем, че учението на Ивана Хуса е продължение на онова историческо стремление на моравския народ, което се е появило още при Кирила и Методия – против римското духовенство и което е имало чисто народен характер.

Каравелов сравнява делото на Хус и на Лутер и безспорно изтъква приноса на Хус, като по-голям от този на Лутер, той подчертава и искреността в подбудите на Ян Хус.

Хус не е действал против своята съвест, не се е доказвал пред никого, не се е приютявал под закрилата на разни германски князе и графове….

Българският възрожденец подчертава, че фундаменталните принципи в проповедите и поученията на Хус са закоренени в Библията – хората трябва да основават  своята вяра не върху човешки учения, а от Библията, глава на църквата не е папата, а самият Христос. Каравелов описва връзката между Хус и Уйклиф, като предава голямото въздействие, което съчиненията на Уйклиф са оказали на Хус още в момента на запознаването му с тях:

Когато Хус прочел съчиненията на Уйклиф, то неговото учение предизвикало у него такъв възторг, така че той започнал не само да възхвалява английския философ, но и се заел да разпространява преводите на неговите трудове и да ги препоръчва на народа….

Хус, както и Арнолд Брешански (италиански религиозен, политически и обществен деец. Борец за реформи в католическата църква. Един от идейните вождове на римската република през 1145-55 г.), учил народа, че за църквата ще бъде много полезно, ако се ограничат доходите на духовенството.

Хус учил още, че не папата е глава на църквата, а само Исус Христос и че християнските вярвания трябва да са извлечени от Библията.

Папата проклина Хус, отлъчил го е от църквата в гр. Прага, реформаторът бил принуден да се премести от Прага, в своето селце Хусинец. Каравелов подробно описва осъждането на Хус и неговата мъченическа смърт, както и твърдостта, с която чехът я приема, като не се отказва нито за миг от убежденията си.

Когато той вървял из пътя, непрестанно се молил на Бога. Джелатите съблекли свещеническите му дрехи, а на главата му сложили хартиен калпак, на който имало изобразени три дявола. Това напомняло на Хус за Христос и Неговият трънен венец. Епископите казали:‘Ние предаваме душата ти на дявола.“ А Хус отговорил с думите на архидякон Стефан: „Предавам душата си на Господ Исус Христос.

Когато Хус видял, че един от селяните носи дърва за неговото „еретическо“ тяло, той се усмихнал и промълвил „О, свещена простота.“ Когато пламъкът рукнал, Хус продължавал да се моли, молил се дотогава, докато огънят не го покрил напълно.

По-нататък в статията Каравелов представя съдбата на Йероним Пражки, който поради страх от смъртно наказание, публично се отрича от учението на Хус, но по-късно се покайва за това и също умрира мъченически. Като описва пребиваването на Йероним в затвора, възрожденецът споделя:

В това време в неговото сърце отново възкръснала любовта към истината и тя победила страха от смъртното наказание.

Петко Славейков е другият наш възрожденец, който анализира и изследва приноса на  рефроматорите за нашата страна и за развитието на човечеството като цяло.

Ключово място в текстовете му заемат статиите за Ян Хус и хусизма. Във в.“ Македония“ Славейков публикува обширен текст със заглавия „Иван Хус“, а в сп. „Читалище“ авторът, в няколко поредни броя публикува своя труд „Славянската взаимност“, който разглежда историята на чешкия народ и съдбата на негови герои като Хус. Изследвайки личността, делото, учението и принципите, които Ян Хус защитава в своите трудове и чрез живота си, Славейков оценява високо реформаторското дело на Хус, не просто в религиозне аспект, но авторът отчита приноса на реформатора най-вече като основен двигател на прогреса за чешкия народ, открива голямото въздействие на хусизма като социално и обществено явление. Славейков проследява и причините за  унищожването на хусизма. Представя историята на чешката държава и присъединяването към Германия и към Западната църква.

За Хус Славейков пише, че чрез неговия глас

Да се чуе гласът на обществения човешки дух, който се въздигаше над целия този хаос, за да разбута (разтърси) заспалото  в незнание човечество и да му посочи пътя към неговия напредък. Духове велики и самоотвержени не закъсняха да възстанат и да покажат раните на епохата, както и лечението (цяровете), които биха могли да изцерят обществото.

По това време Уйклиф бе започнал да проповядва и да учи в Англия, че трябва да има реформация (подобрение) на църквата, че Исусовото учение е развалено от човешки измислици и добавки и че е много важно и нужно да бъде пречистено. По това време бяха възстанали и в Бохемия някои проповедници, които поучаваха същите начала и когато тези две дружини се съединиха, чрез специални преписки и кореспонденция помежду им, тогава действията на последните се засилиха и взеха един решителен и заплашителен характер, Ян Хус, преподавател в Пражкия университет, човек известен със своята образованост и със стоманения си характер, започна да разпространява в Прага и навсякъде из Бохемия истините за опасностите от властолюбието на римското духовенство, без да го е грижа, че пражкият архиепископ го прокълна през 1410г., а папата през 1411.

Хусистите в Чехия дотолков бяха нараснали и ставаха силни, че предизвикваха сериозни страхове у всички римски теокраци.

По-нататък представя Ян Хус пред събора и битките, които е водил. А за неговите привърженици казва:

…войните на хусистите  разклатиха устоите на средновековния свят и подготвиха предстоящото възтържествуване на Лутеровата Реформация, с която се отвориха вратите на новия век.“

„Каквото ида бъде казано, никога няма да бъде достатъчно да се опишат и похвалят делата и достойнствата на такъв мъж, какъвто е бил Ян Хус…Така че нека не се чудим на тези всеславни тържества, които днес се правят в Бохемия в негова чест. Нека по-добре да кажем, че стотици векове ще преминат заедно с остатъците от нашите потомци, но името на Хус няма да престане да блести със същата сила и значение, с които изпълва днес епохата.

За хусистите Славейков пише:

Хусисткото движение възвисило чехите във висока степен в културната история на славянските народи.

Но не се удало на чехите да запазят постигнатите резултати от това движение.

Чрез насилственото унищожение на хусисткото движение, започнало въздигането на шляхтата (благородническото съсловие), което способствало да бъде унищожен демократичният идеал…

5 години след 1615г., чешкото  царство паднало, следствие на несполучливата опозиция на чешките протестанти срещу засилващия се католико-йезуйтски абсолютизъм….

Вече 100 години след унищожаването на хусизма и въздигането на чешкия чорбаджилък, немският елемент започнал отново да се вмъква в чешкото господарство с новата династия на Хабсбургите.

Но България  е под османската опресия по същото това време.

В своя обемен труд, от няколко част – „Славяните и българите“, публикуван във в. Македония, 1870г., Славейков пише;

В религиозно отношение е вярно, че голяма част от народа ни приема за религия спазването на обичаи и обреди повече, отколкото дълбокото убеждение в истината на Евангелието (това вътрешно убеждение в неговата сила за спасение на душата).

Нищо, че духовните доктрини на християнството при нас са извратени и обезобразени от просташкото суеверие или нарочното им изменение, за да послужат на плановете на лукавото ни и алчно духовенство. Но ние не сме по-назад от религиозното състояние на Европа по същото време, каквото е била преди 400 години.

А като се обърнем и погледнем религиозното положение на Европа по онова време, ние трябва да сме снизходителни към тези, които не са имали никаква възможност, нито средства, за да се развиват и да преживеят напредък, както останалите народи са могли да напреднат за това време.

Сега обаче вече ние имаме Писанията в ръцете си, и под тяхното ръководство можем да очакваме на дело да положим основите на веротърпимостта.

Това е Гласът за България и българското, гласът на родолюбието, още преди почти 150 години – глас, в който звучат много надежда, сила и копнеж:

Българите вече идват на себе си и разпознават призива и предназначението си, те са се захванали сериозно да излязат на открито, да дишат по-свободно, печатат се книги и буквари, умножават се те от ден на ден.

Най- задълбочени и обемни като съдържание и тематичен обхват са текстовете на Тодор Икономов. В няколко поредни броя на списание „Читалище“ от 1872г. той публикува своя пространен труд „Хус и Лутер“, където авторът акцентира на живота и делото, ученията и принципите на двамата велики реформатори, като по този начин нашият възрожденец изявява и своите собствени разбирания за ролята и функциите на църквата, които са в линия с казаното от Хус, и с неговата идеология. Проследен е не просто животът, биографията, делото  на Хус, но и ролята му като изразител на всенародните стремежи към свобода и справедливост.

Според Икономов Хус внася истински смут и страх в ключовите религиозни лидери по негово време, тъй като той се апелира за отнемането на материалните им привилегии, както и за дискредитирането им. Икономов разглежда и близостта и приемствеността на учението на Хус с това на Уйклиф. Авторът проследява думите, изречени от Хус по време на различните заседания и на събора. Подчертана е смелостта на Хус.

Последните дни на Хус са изпълнени с тежки изпитания. Икономов подчертава думите на Хус, че е готов и на смърт, като поради тази причина пише писма до приятелите си, отказва категорично на молбите на свещеници, високопоставени религиозни лица, епископи – да се отрече от думите си, за да остане жив, и така не се съгласява на компромис, след което е изгорен.

„Хус остава до края верен на себе си…“ – примерът, делото, думите му са възвеличени от автора на обемния труд.

Във втората част на труда е представен Мартин Лутер. Биографията му е предадена от самото начало, раждане, детство, начин на живот, подчертана е от Икономов тая привързаност на Лутер към светския живот, после постъпването му в манастира, както и огромните усилия и себеотрицание на младия човек в опитите му да води свят живот.

Начинът, по който е описан животът на Хус, и от друга страна този на Лутер (детайлите в определени данни от биографиите им, думите, анализите, направени от автора) говорят за едно доста добро познаване на ключовите личности от Реформацията при нашите възрожденци, които не просто са се интересували от случващото се в западния свят, но и са съумявали (в различна степен, малко или много) да го представят и популяризират на българска почва чрез своите печатни издания, за да може все пак този позитивен пример, прогресивното въздействие на идеите на няколкото велики реформатори, да активират  по някакъв начин процеси от същия характер и у  нас.

Поради тази причина, наистина прави впечатление високото ниво на познаване (от страна на Каравелов, Славейков, Икономов, В. Стоянов) на живота на реформаторите.

По-нататък в своето съчинение Тодор Икономов описва връзката между Ступиц и Лутер. И приемствеността между двамата, като е подчертано от автора ключовата роля, която изиграва Ступиц в живота на Лутер.

Анализирани са богословските трудове на Лутер, както и неговата работа като професор във Витенбергския университет.

Отделен акцент Икономов поставя на тълкуванията на Писанията от страна на Лутер, както и на неговия труд, който е посветен на Псалтиря и е публикуван, според автора, от 1514 до 1516 година.

Не са спестени и някои слабости в учението на Лутер, като например вярата му в Чистилището като наказание за еретиците, което ще ги доведе в крайна сметка до вечния живот.

Поставен е акцент на 95-те тезиса на Лутер, след това авторът проследява битките, споровете, които Реформаторът води, както и затварянията му, преследванията от страна на Папата, на Кардинала, обвиненията.

Извадки от някои от съчиненията на Мартин Лутер са поместени в труда на Икономов, цитирани дословно.

Накрая авторът посвещава няколко страници, за да направи съпоставка между Лутер и Хус. Като при Петко Славейков и Каравелов може да бъде забелязан подчертан респект към делото и приноса на Хус, дори паралелите, които двамата публицисти правят с Лутер са в полза на Хус. Тук Икономов, в стремежа си да бъде максимално обективен в представянето си на ролята и приноса на двамата реформатори, отделя място да анализира принципите, мястото и ролята на всеки един от тях, след това обаче представя и своите заключения и изводи.

Икономов показва някои неоспорими предимства в учението на Хус, в сравнение с това на Лутер, като отделя място да обясни  и слабостите в принципите на Лутер и в някои аспекти на неговата идеология – например в отношението му към жените. Авторът акцентира на думите на реформатора, който пише относно жената, че не случайно Бог е създал жената със по-тесни рамене и по-голямо седалище, с което е искал да покаже, че призивът на жената е да си седи у дома, тя не би могла да играе някаква роля в обществото. Докато при мъжа е обратното – той има по-тесни седалищни части и по-широк гръден кош, което, по думите на Лутер, говори  за основната му роля и функция – да върви напред, да влияе навън.

Общият отличителен белег за проповедите на Хус, според автора, е славянската безличност, и типичното за онова време колективно патриархално самосъзнание, което несъмнено и Хус е притежавал. Липсата на индивидуалност, личността, която възприема себе си единствено като изразител на народните интереси и общите стремежи, и няма оформена индивидуалност – всичко това, според Икономов, пречи на Хус да се оформи и наложи като лидер и да повлияе на обществото като такъв. Докато личността на Лутер личи навсякъде, от проповедите и действията му прозира една ярка индивидуалност.

Славянското при Хус, което е синоним на неотличимост и колективизъм, на зависимост от колектива и пълно унифициране, е попречило на утвърждаването на Хус като лидер и на практичното изразяване на тези лидерски качества, които безспорно са били заложени в него,  личностното се абсорбира от колективното, от народа. Самоувереността, която Лутер притежава, липсва на Хус. При Лутер личността е по-свободна и силна, той категорично застава против духовенството и за отнемане на всичките им имоти, докато Хус не прави това.

Икономов не пропуска да отбележи в своите анализи, че несъмнено положителните страни в учението на Хус са неговата обаятелна личност, борбата срещу духовенството, както и ревностната защита на интересите на чешкия народ, без непременно да изпитва омраза към немците като нация.

Авторът акцентира на значението, което делото и приноса на Хус имат не само за Чехия, но и в европейски мащаб.

Автори: Георги Бакалов, Даниела Беличовска

 

 

 

 

 

 

Богословски, философски, литургично и културално, протестантизмът  е западно реформистко движение и феномен.

Българските протестанти обаче (в по-голямата си част), изглежда, че не познават добре нито западната история, нито богословския контекст, който обуславя раждането на протестантизма и неговия реформистки характер.

По този начин болшинството български протестанти са на “ничия земя” културално, те са с неясен статут и себеосъзнаване в рамките на българския културен контекст.

Българският протестант (ако въобще осъзнава, че е такъв) не протестира. Той е учен от своите пастори (много от които също нямат самосъзнанието на протестанти, нито разбират произхода си), че неговата голяма цел в живота е да живее морално, да е добър човек. Което само по себе си е благородна житейска философия. Но това не е крайната цел и никога не е била. Не и за християните в ранните векове след Христос, не и за реформистките движения от средните векове, които се превръщат в основен двигател и фактор за това Европа да се превърне в люлка на съвременната свободна мисъл, икономика и общество като цяло.

Водачите на съвременното българско протестантство нямат за какво да протестират. Те са възпитавани от своите религиозни институции и водачи да са всичко друго, но не и дисруптивен глас в марша към погибел и самоунищожение, в който явно под строй върви днешна либерална, постхристиянска, анти-християнска, проислямстка, политически коректна левичарска Европа.

Защо от реформистки личности, днешните протестанти са се превърнали в непротестиращи за каквото и да било конформисти?

Първо, самите някогашни западни  реформисти са забравили своите исторически корени и са се превърнали в политически коректни конформисти. До преди няколко века западни империи са водили войни заради това кой как тълкува дадени библейски доктрини. Днес това е немислимо. Пост (и анти)- християнска Европа е секуларна, презираща и непознаваща (самата тя) духовното си наследство и фуднамент.

Това означава (заедно с многото други неща), че протестанти от Източна Европа обучени в повечето от съвремените западни религиозни институции през последните 20-30 годни, са най-вероятно възпитани в същия дух и манталитет на конформизъм. Най-много да знаят имената на двама-трима западни реформатори от 16 век, и най-вероятно не познават задълбочено делото им, нито са чели трудовете им.

За днешните български протестанти всяко реформистко нещо е някъде в музея на миналото. За повечето днешни конформисти историята започва и завършва…със самите тях!

Такива хора няма как да не възпитат, самите те, цяло едно поколение послушни църковни членове-конформисти. Повечето от останалите дори не осъзнават какво се случва.

Вече 27 години “пастори”, бивши ДС ченгета и пастори-конформисти оформят манталитета на българското непротестиращо протестантство.

Крайния резултат е днешното състояние на гореописаната част от българския народ. Според статистиките това са едно между 50 и 100 хиляди души. Като се отчетат заминалите извън България, най-вероятно вече става дума за не повече от 35-70 хиляди.

От тях най-много 10% сигурно четат книги на духовна тематика (тиражът на повечето книги на християнска тематика е между 1-3 хил.) Т.е. говорим за едно най-много 3-5 хиляди български протестанти (това е много оптимистична сметка), които потенциално биха могли да приемат някакви реформистки идеи и план за действие, да излязат от режима на конформизъм, да станат фактор за промяна в националната култура и да дадат по-добра основа на следващото поколение от това, което е било дадено на тях.

Ето, чертата е теглена. Казвам това след години наблюдение и изучаване на темата – в исторически план и към днешна дата. Ще продължавам да тегля тази черта отново и отново. Ако изводите ми са грешни, нека някой от конформистите ги обори с по-добри аргументи. Но надали. Апаратчиците на днешните религиозни институции – малки и големи, са твърде заети да разказват сълзливи истории пред западни (вече и източни) донори, за да могат да откликнат на едно такова предизвикателство, особено ако то е отправено от някой, който е извън техните системи и клики.

Това означава, че този мой апел (както и повечето ми послания) е насочен към една сравнително малка група от хора. Но големите промени, както ни учи историята, често започват с малки групи от хора.

Правилните хора!

Георги Бакалов

 

 

В Посланието на Яков, глава 5, 13 стих, апостолът казва:

Страда ли някой зле, нека се моли, весел ли е, нека пее хваление

В човешкия живот има реално страдание, има обаче и имагинерно такова, на медицината например са известни случаи, когато хора си въобразяват, че страдат от разни болести (Мюнхаузенски синдром). А някои жени си въобразяват, че са бременни и развиват всички симптоми на бременност, вкл. уголемен корем. Само, че бременност няма.

Симулиращите не са минали реално през страдания, които чупят сърцето на две, чупят волята, понякога пречупват и тялото.

Думата, която Яков използва в 5 глава, 13 стих на български е преведена „страда ли някой зле“, е превод на думата “какопатео” (κακοπαθέω kakopatheō) – да страдаш от нещо зло.

Използвана е на три места в Новия Завет от ап. Павел и всеки път е свързана с идеята за страдание, следствие от преследване, гонение,  или страдание, просто понеже някой е сторил зло на апостола. Това е думата, която Исус използва в молитвата си към Отец: „Избави ни от злото“. Така че „патеос“ означава – страдам, сблъсквайки се със злото, минавайки през нещо зло.

Минаването през страдание е едно от най-нерационалните неща за нашия ум, повечето хора, които наистина са страдали, не желаят да говорят за това. Симулантите са тези, които се разхождат наоколо и разказват истории и небивалици.

Истински страдалите, когато изстрадат нещо, предпочитат да го забравят и да  се придвижат напред.

Християнството не обещава живот без страдание, затова апостол Яков пише – страда ли някой от вас, нека се моли.

Страда ли,  минавайки през нещо зло, сблъсквайки се със злото, нека се моли.

Тук е заключена библейската мъдрост – ако страдаме, като минаваме през злото на този свят, изключително важно е да сме наясно откъде идва помощта ни.

Когато страдаме – ние, или наши близки, ние просто трябва да си припомним, че Бог не е авторът на това зло. Намираме се в свят, който единствено заради Божието дълготърпение продължава да съществува. Понеже Бог в своята любов и търпение дава време на света да се покае, но това означава, че Той също трябва да приеме счупеното, съкрушеното състояние на човечеството на тая планета.

Като служител за повече от 25 години, съм, видял, че едно от най-трудните неща е да видиш страданието на някой, да искаш да помогнеш, но най-доброто, което можеш да направиш, е  да се опиташ чрез Святия Дух да обърнеш сърцето на човека към Бога, Който знае отговора –  така че този човек да разчита на Святия Дух да му даде отговори, там, където са нужни отговори, сила, там, където е нужна сила, и търпение, там, където е  нужно търпение.

Така, както ап. Павел казва на Тимотей:  Понеси страдание!

Понякога просто трябва да понесем страданието, да го изтърпим и да не забравяме да държим сърцето си отворено към този, Който може да ни даде отговорите, и може да ни даде силата.

Ако четеш това, и минаваш през трудно време, като страдаш в душата, тялото, взаимоотношенията, финансите, кариерата, без значение в коя сфера, знай, че Бог е с теб.

Понякога ние, хората, сме като малките деца, които като ги заболи, или преживеят някакъв дисбаланс, те искат веднага да се погрижиш за тях, в момента да им бъде облекчено страданието, така и ние искаме болката и страданието просто да си заминат.

Нека обаче Бог дава търпение на всеки от нас, както казва ап. Павел на Тимотей, да понесем страдание, да ни даде благодат да не влизаме в манталитета на жертви, да ходим с гордо изправена глава, да се облягаме на Него, да уповаваме на Господ, а не на собствения си разум, да продължаваме да се молим и да разчитаме единствено на Него. също така да продължаваме да ходим в общението на Святия Дух, да създаваме условията за изцеление, освобождение, свръхестествена намеса, а там, където просто трябва да понесем страдание, да се молим за търпение и благодат да го понесем.

Живеем в свят, в който има достатъчно симуланти, хора, които не знаят какво значи истинско страдание, нека простим и на тях.

А тези, които са весели, нека хвалят Бога, нека осъзнаят това, че има и страдащи, а страдащите, нека се радват с веселящите се, нека ги благославят и да бъдат щастливи, че има някой, който е благословен и преживява добрините на Бога.

В края на деня Той остава Верен, Праведен и Свят за всички нас.

Той е Бог на всички нас, Той ни обича и е там за нас, превежда ни през всичко в този свят.