Вече знаете, че смятам употребата на думата “църква” в преводите на Писанията за грешка. Предстои моето изложение по темата. Но понеже това ще отнеме време, междувременно ще продължавам да ползвам термина за всеобщо улеснение.

Сега нека разгледаме въпроса за гласуването – като израз на самоуправление в един духовен дом.

1. Гласуването и самоуправлението в обществото.

Свободата е висша библейска ценност. Бог може да върши Своето дело и в състояние на тирания, но това не е Неговата съвършена воля.

Съвършената воля на Бог е хората да се самоуправляват на принципа на върховенство на закона.

Дванадесетте племена се самоуправлявяха по времето на периода, описан в книгата Съдии. Този период продължи за около 380 години.

За близо 4 века древен Израел оцеля и просъществува като теокрация, която почиваше на основата на семейства и племена – семейства от семейства. Нямаше цар, сам Бог беше такъв (теокрация). Имаше Закон (Тора), имаше шатър, олтар и свещеници. Имаше съдии и пророци. Но нямаше цар. Този период е най-свободният период от съществуването на древен Израел.

Законът беше даден, главите на семейства и главите на племена бяха отговорни народът да го спазва. Свещеници, пророци и съдии поучаваха и изобличаваха народа и по този начин го връщаха в Божия път, когато той се отклоняваше.

Функционално Бог беше Глава (авторитет, власт) на народа, а всеки мъж в неговия си дом и всеки глава на племе върху цялото племе.

Тази ера беше прототип на Ерата на Духа, когато Бог отново щеше директно да отвори достъпа до Себе Си и да бъде Цар – Глава на приелите вярата в Месия Исус.

Това ново Царство обаче нямаше да включва само Израел, а и всички народи – всеки, който приеме Исус за Изкупител и Месия (Господ).

Разликата между ерата на Съдиите и Ерата на Духа е, че в тази нова ера, на Духа, вярващите в Месия не са обособени като една нация с отделни граници помежду си, а са от всички народи и живеят сред всички народи.

Божията перфектна воля е всяко общество да Го познае и да е свободно, т.е. да приеме върховенството на закона. Република означава върховенство на закона и народовластие, а не диктатурата на даден човек или група от хора.

Напълно според Библията е вярващите да са в първите редици на хората, които настояват обществото да е свободно и самоуправляващо се.

Само хора, осъзнаващи идеите на свободата: върховенство на Закона и народовластието, могат да създават и развиват свободни общества. Само морални хора пък могат да са истински свободни. В този смисъл свободата в света зависи почти изцяло от хората и обществата, основани на юдео-християнските ценности и мироглед.

2. Самоуправлението в местната църква

Местната църква е самоорганизираща се и самоуправляваща се общност, в която всеки лично приема Исус за свой директен Глава, всяко семейство приема Божия ред за семейството (1 Кор. 11:3) също и цялата общност на ниво общност.

Отделният човек носи лична отговорност за своите избори и решения. Исус като Глава, избира и дава дарове на тялото – апостоли, пророци, учители, пастори и благовестители. Измежду тях три са управителните: апостол, пророк и учител, т.е. тези три поучават Словото. Исус постанови офиса на апостолата като основен офис. Всички останали дарове работят в помощ на апостолския офис и мисия, не обратното.

Исус не управлява тялото (църквата, събранието) чрез гласуване (популярен вот). Този механизъм на самоуправление работи за обществото като цяло, но е неприложим за едно духовно тяло.

Историята на протестантизма например показва, че всяко християнско движение, което е въвело гласуване, след време се е превърнало в либерално такова, вкл. конгрешани, методисти, лутерани, епископалната църква и други. Разбира се, че грешки могат да се допуснат от водачи, които Бог издига, но в някакъв момент спират да проповядват Истината на Бог. Исторически обаче много повече вреда е била нанесена с нахлуването на гласуването в различните традиционнни протестантски деноминации, отколкото случаите на апостоли и апостолски движения, кривнали от вярата.

Книгата Деяния, както и целият Нов Завет, ясно показват, че начинът на управление на едно местно тяло е чрез ръкополагане на зрели и доказали верността си към Исус и към Тялото хора (презвитери, стареи, зрели и верни хора), чрез приемане на Словото на Господ, приемане на директива от Духа и сработване в дейности, които служат на Божиите цели и нуждите на хората.

Деяния 16 глава е само един пример за това как Исус води като Глава. Той показа във видение на ап. Павел Своята воля, който пък сподели видението с останалите от екипа и след постигане на съгласие, всички заедно съработваха за осъществяване на видението.

Същото се отнася и за местните общества (Деяния 13 глава).

Апостол Павел получаваше Словото на Господа, пращаше го до различните общества и очакваше Божиите хора да го приемат и да растат в знанието за Бог. Никъде не виждаме хора да гласуват дали да бъдат четени посланията на ап. Павел, или не.

Виждаме Павел да дава инструкции на Тимотей как да бъдат организирани и менажирани събранията. Никой не гласуваше за това дали да бъдат приети тези инструкции.

Пророк Йоан говори Божията истина и изобличи Цар Ирод без да се допитва да неговите ученици или който и да е друг. Ако трябваше да гласуват учениците му, надали биха гласували за това да пострада. Такива решения не могат да бъдат взети с гласуване. Човек или хора, които служат на Истината, правят това движени от убеждения, а не по силата на нечии вот.

Църкви, съставени от хора без убеждения най-често клонят към гласуване. Църкви съставени от хора, които са събрани поради споделени убеждения, например за това, че Исус е Глава и Той води по начина описан в Новия Завет, ще вложат енергията си в търсенето на Бог и приемането на инструкции от Него, а не в гласуване и вътрешни политики.

Хора, които извличат усещане за значимост от гласуването, сигурно трябва да се включат в обществения процес, където съществуват и съответни механизми всеки да избира и да бъде избиран. Божият дом и апостолското дело не са мястото, където хората трябва да посрещат нуждите си да гласуват. Тези, които настояват за това да се “гласува” в църквата, най-вероятно са загубили вярата, че Бог говори, че Исус реално е Глава и води чрез Духа Си.

Апостолска църква означава общество, което приема, че Исус води църквата чрез даването на авторитети (духовни власти), а не чрез избирането им от хората посредством гласуване.

Мъдър апостол обаче винаги ще търси активно да е отчетен пред външен авторитет, с цел избягване на обвинение в злоупотреба с духовна власт и с цел да се предпази от изпадане в крайности. Ап. Джон Кели казва: “Духовният авторитет има за цел да те препази от самия теб. Ти си твоя най-лош враг!” Смятам, че това е вярно, но не са много хората, които мислят по този начин. На повечето от нас им отнема много години да се убедим в това колко паднала е нашата човешка природа, колко трудно е човек да ходи в интегритет (съвестност и почтенност) и как всеки има нужда от доверен авторитет пред който да може да сподели и изповяда нещата, които го изкушават и евентуално могат да го съборят. Затова има и толкова служители, както и вярващи, които не са в никакви позиции на влияние, които падат морално – поради гордост и независимост, смятайки, че могат сами да се опазят от греха.

Мъдри водачи също така ще работят за създаването не на среда на “чакане” всичко да падне “отгоре”, а създаването на среда на колаборация. Отчасти знаем и отчасти пророкуваме. Всеки трябва да може да свидетелства за това, което Духа показва и разкрива. Всеки трябва да може да има свободата да поеме инициатива за развиване на дадена дейност от тялото и да привлече хора за нейното осъществяване. Само чрез колаборация, работещи заедно, можем да успеем. Това не значи, че всеки може или трябва да е в позиция да взема решения. Такъв “модел” е практически невъзможен, нито е библейски. Развиване на дейност и служение (помагане) не означава непременно търсене на власт и контрол над събранието. Исус е този, който издига хора на които поверява развитието на тялото. Това е процес, който се развива чрез Св. Дух, а не по човешки начин.

Исус желае да даде на всяко местно тяло много и различни по вид “пастори”, които да служат на нуждите другите вярващи – да организират хората в малки общности, да ги насърчават и да помагат според Словото.

Много хора могат да служат на други според даровете, които Бог им е дал. Гласуване за това не е нужно. Нужна е зрялост и готовност човек да служи на другите, да помага и да работи в синхрон с изявената от Исус насока за развитие като цяло.

Георги Бакалов

Основател, Апостолска Реформирана Църква

“Господ е благ, но….”

Господ е благ, крепост е в ден на бедствие, и познава уповаващите на него. Но с потопно наводнение ще направи пълно разорение на мястото на <Ниневия>, И ще прогони враговете Си в тъмнината. Какво се съвещавате против Господа? Той ще направи пълно разорение, Тъй щото бедствие няма да <ви> нападне втори път. Наум 1:7 – 9

Hashem is tov, a maoz (stronghold) in the Yom Tzarah; and Hashem knoweth them that take refuge in Him. But with an overwhelming flood He will make an utter end of her [Nineveh’s] site, and Hashem shall pursue His enemies into choshech. Whatever plot ye against Hashem, Hashem will make an utter end of anyone doing it; tzarah (affliction) will not arise a second time. Nachum 1:7 – 9 OJB

Повече от 150 години след като показва милост на Ниневия и след като Ниневия се смирява, Бог говори чрез еврейския пророк Наум сериозно слово, този път осъждайки асирийците безвъзвратно!

Защо Ниневия е отново предмет на Неговия гняв? Защо мисията на един от Божиите пророци е почти изцяло погълната от това да бъде изговорено такова твърдо избличение срещу някога покаялата се Ниневия?

Наум (Нахум според еврейското произношение), е може би най-презрeният от всички старозаветни пророци. Книгата на Наум се състои от само 47 стиха в еврейската Библия. За сравнение – книгата на Еремия се състои от над 1300 стиха!

Наум получава много малко внимание в Талмуда, само осем препратки има за него… Най-известният от изследователите на пророците, Абрахам Дж. Хешер, въобще не го включва в индекса на своя коментар върху пророците. А християнският богослов Дуейн Кристиансен, казва, че Наум страда от “етичен и богословски дефицит” и че писанията му са “излагация” и за юдаизма, и за християнската богословска традиция (да, ето доколко могат да се самозабравят богословските “експерти”).

Според мен по-либералните съвременни богословски изследователи се отнасят с такова пренебрежение към пророк Наум или се плашат от него, поради загубеното служение на пророка в днешно време. За повечето “сериозни” богослови днес такова нещо като пророци и апостоли не съществува. Както и дарбите на Духа. Всъщност, за много от тях дори Писанията не са боговдъхновени. Забележително е докъде може да деградира човек в опита си да се извиси интелелктуално без Бог!

Но нека се върнем на Наум.

Първо, съставителите на каноническите писания явно са имали коренно различно разбиране за мисията, словото и ролята на Наум, тъй като го приемат за каноничен пророк според еврейската Библия, което пък автоматично му отрежда същото място в християнския “Стар Завет”.

Второ, Наум е пророкът, който Бог би изпратил днес до някои народи. Може би дори до България.

Нека се замислим – много от истините, до които стигаме днес – за историята ни, за самите нас като народ и култура, за това, което поучават Писанията, са неща, които вече са били говорени на народа ни от пророци, които Бог е пращал до нас преди повече от 100 години!

Един бегъл поглед дори към писанията на хора като Илия Йовчев, Захари Стоянов, Ботев, Каравелов и по-късно Стоян Михайловски, разкриват една и съща картина – най-горещо обичащите България нейни синове, най-горещо копнеещи да я видят силна и излязла от сянката на миналото, и на примитивизма, са и нейните най-страстни защитници и изобличтели. За повече информация вижте материалите  в блога на Даниела Беличовска (www.danielabel.org)

Често мразени  по тяхно време, противоречиви, презряни и неразбрани. Досущ като пророк Наум, който и до днес дразни експертите с езика и мисията си.

С една голяма разлика – Асирия (Ниневия е просто символ на Асирия) се смирява пред Бог. Това става чрез служението на пророк Йона. Бог дава още 150 години на Ниневия (Асирия) преди отново да ги изобличи (чрез Наум).

Кога според вас последно нашият народ реално се е смирявал пред Бог?

Асирийската цивилизация съществува под една или друга форма за 1500 години до падането под Вавилонска власт през 612 пр. Хр. Ниневия по онова време се е намирала недалеч от днешен Мосул, в Ирак. Асирийците са имали най-многобройната армия в света тогава. През 722 г. пр. Хр. те превземат Северното царство (Израел) и така изчезват десет от дванадесетте племена. Остава само южното царство, Юда.

През 701 г. пр. Хр., двадесет години след като Самария е срината и Северното Царство заличено, 185 – хилядна асирийска армия, предвождана от Сенахирим, атакува Цар Езекия и Южното Царство. Езекия е реформатор, който призовава юдеите към завръщане при Бог и отказва да плаща данък на Асирия. По-късно обаче склонява, за да избегне конфликта. Сенахирим е непреклонен. Всички тези събития са описани в книгите на пророк Исая, Летописи и Четвърта Книга на Царете.

Асирийците налагат обсада на Ерусалим. Езекия се моли, облечен във вретище пред жителите на Ерусалим. Пророк Исая уверява всички, че Бог ще надвие над завоевателя. Пророкува за края на Сенахирим, което пророчество се изпълнява през 681 г. пр. Хр. Езекия блокира водните източници, извиращи изпод Ерусалим, и така лишава асирийците от вода. Избухва холера, а Херодот пише за обсадата на Ерусалим, че полските мишки били изяли коланите на асирийците. Полските мишки може да са били част от язвата, която Бог изпраща и чрез която погубва армията на асирийците.

Според историкът Макнийл това е една от най-важните битки в историята на човечеството. Той анализра съдбата на други превзети от асирийците народи и описва тоталния геноцид, или етническо претопяване, които следват. Макнийл прави предположение, че ако тогава Ерусалим беше паднал, всички евреи са щели да бъдат превзети, щели са да бъдат насилени да приемат многобожието и така монотеизмът е щял да загуби съревнованието с политеистичните (много по-популяврни) култове от онази епоха. В резултат на това, е нямало да просъществуват нито християнството, нито исляма.

Наум – националист?

Пророк Наум е безпрецедентен. За разлика от други пророци, той не мъмри Израел за техните грехове. Със сигурност хората не са били тогава супер-праведници. Но Наум оставя сякаш този разговор – за състоянето на самия Израел, за друг пророк или за друго време. Сега е време да бъде изговорен съд срещу насилника. Наум е решен за едно, това е неговата мисия – ясно да даде на Израел да разбере, че Хашем (Бог) ще съди Ниневия.

Наум използва груб, брутален и дори вулгарен език. Днес маркетолозите биха нарекли това “shock value” – казването на нещо по шокиращ начин, с цел приковаване на вниманието и предаване на съобщението ефективно.

Ето, Аз съм против тебе, казва Господ на Силите; Ще издигна полите ти върху лицето ти, И ще покажа на народите голотата ти, И на царствата срама ти. Наум 3:5

Какво Наум казва днес на нас, в България?

Какво би направил днес пророк Наум, ако трябваше да говори чрез Духа на българите?

Сигурно щеше да им припомни, че Господ е благ и добър. Че единствен Той е Бог, че няма други “богове”.

Щеше да даде на народа да разбере, че Той е ревнив Бог. Че не иска те да се осланят на тази или онази политическа сила, а да вярват в своя Бог и в своя народ.

Може би щеше да изобличи ДС-ченгетата като предатели на Бог и на хората и щеше да им “вдигне полите”.

Може би щеше да вдигне полите и на корумпираните Путинисти, подвизаващи се като политици в България и в ЕС?

Можем да сме сигурни обаче, че нямаше да е част от компанията на мазно говорещи и лицемерно усмихващи се мижитурки, парадиращи като “пастори”.

Можем да сме сигурни, че където и да отидеше да проповядва, щеше да стане тясно на блудкавите, страхливите и предателите.

Щеше да бъде кратък, с шокоращ език и още по-шокиращ за масите начин на мислене, говор и поведение. Наум беше всичко това, но и повече, той беше Утешител – по Божия, не по човешки, инфантилен начин. Това беше значението на самото му име, това беше в края на краищата и есенцията на неговата мисия.

Георги Бакалов

В едно от своите най-значими изследвания на религиозността на българите, точно преди Великден, Галъп ни изненада със следните резултати:

• 83% или близо 4.6 милиона от 5.5 милиона пълнолетни граждани на България се определят като източноправославни;

• 9%, или 500 000, се определят като мюсюлмани;
• 3% или 165 000, се определят като атеисти или агностици;
• 2%, или 110 000, се определят като католици и принадлежащи на “други” вероизповедания;
• 3% са отказали да се идентифицират.

Тази информация е изключително интересна, имайки предвид, че идва от частна органиация, а не от държавен източник. Може много да се обсъжда темата и ще направим това в идните месеци.

А сега нека обърнем внимание на една интересна част от изследването.

Оказвало се било, казва Галъп, че “принадлежността към дадено вероизповедание е преди всичко обществено-политически етикет и се споделя широко, но истинската религиозност и вярата в божество не са толкова присъщи у нас – България е малко под средните нива на религиозност в света.”

Уточнението продължава: “2.2 милиона у нас пък имат доверие в Църквата. На фона на 4.6 милиона заявени източноправославни християни, тези 2.2 милиона показват, че вярата не върви задължително и с доверие в институцията.”

Продължаваме със заключенията на Галъп, които звучат по-скоро като хаотични бомби, падащи от небето, отколкото като смислен анализ, следващ някаква логика или теза, която има начало и край.

Бомба №1

• Религията у нас – повече принадлежност към група, отколкото вяра.

Бомба № 2

• Като истински религиозни хора обаче у нас се определят само половината от пълнолетните българи.

И в заключение: изследване на световната асоциация „Галъп интернешънъл“ в партньорство с УИН още преди година и половина показа, че в България 51% се определят като религиозни хора, 36% – като нерелигиозни, 3% са атеисти, а останалите не могат да отговорят.

Тези 51% се равняват на около 2.8 милиона души.

Нека сега да направим пауза и да анализираме елементите на това изследване, което изглежда оформено изключително зле.

1. Първото нещо, което научаваме е, че 83% от българите се определят като “източноправославни” (4.6 милиона от 5.5 милиона пълнолетни). Какво обаче означава “източноправославни”, не се казва. За справка, агенцията Барна винаги дава определение на това, което нарича “евангелисти” или “новородени” християни и т.н.
2. В доклада на Галъп изведнъж, от немай-къде, като конник без глава, като някакъв изключително непрофесионален опит за дефиниране и едновременно отдиференциране на идеята за “приндалежност към вероизповедание” и “истинска религиозност” се появява изказването “принадлежността” към дадено вероизповедание е преди всичко обществено-политически етикет и се споделя широко, но истинската религиозност и вярата в божество не са толкова присъщи у нас.

Аз вече имам един тон въпроси.

Галъп, дотук категоризирате хората по няколко разлчини начина:

• източноправославни
• мюслмани
• католици и други
• атеисти и агностици
• отказали да се самоопределят

После пускате “бомбата” от типа “общо изказване” и въвеждате нови категории:

• принаделжност към дадено вероизповедание;

• истинска религиозност (и “вярата в божество” като под-определение май на “истинска религиозност“).

Хайде, Галъп, опитайте се да се справите по-добре следващият път, когато и да е то!

Принадлежност на кой към кое вероизповедание е преди всичко обществено-политически етикет? На православните към православието? На мохамеданите към Исляма? На католиците към католицизма или на “другите” към нещо “друго”? (Забележете, протестантите са сметени с всички “други”, въпреки че държавата определя протестантите на 55 000 в последното преброяване, т.е. повече от половината от 2-та процента “католици и други”. Католиците са също около 50 000 според националното преброяване).

Също така – кога обществено-политическото етикиране извън “православие” и “мюсюлмани” някога е имало значние? За католиците например този “етикет” е много повече стигма, отколкото просто етикет? Същото може да се каже и за протестантите? Или за някои “други”?

Но да речем, по подразбиране става ясно, че това, което се опитват да кажат изследователите от Галъп всъщност е, че “обществено-политически” етикет означава “културална идентичност” и етикет. Да не пропускаме и елемента етнос. Няма данни за това какъв процент от всички тези хора са българи, турци, роми или други етноси

Продължава се с нови подкатегории (или сегменти? не е ясно точно какво:

• истинска религиозност;
• вярващи в Бог (божество).

Според изследването на Pew Research Center от миналата година, броят на православните е 75%. (Цялото изследаване тук в PDF.) България е сред трите най-нерелигиозни православни страни от изследването – другите две са Беларус и Русия. Въпреки това, в страните от Източна Европа и Русия има рязък скок на броя на религиозните хора след падането на комунизма.

Центърът Пю твърди, че в европейските страни се наблюдава следният феномен: вярващи, но не принадлежащи (към религиозно тяло). А за хората от Източна Европа изследователите казват, че спадат към модела – вярващи-принадлежащи-неживеещи (според вярата си). Към “живеенето” на вярата спадат неща като молитва всеки ден и други подобни дейности, присъщи на живота на вярващия.

За България броят на посещаващите богослужение всяка седмица е 5% според изследването на Пю.

И така, някъде там, между “принадлежащите” към някакво вероизповедание, “истински религиозните”, “вярващите в Бог (или някакво божество)” и вярващите в окулт, магии и суеверия, българите държат рекорда за най-малко религиозни на Балканите и под средното ниво на религиозност за света.

Това означава, че ако “по-сериозно вярващите” от православното население хора са 2,8 милиона души в България (без да се прави какъвто и да е опит за дефиниране какво всъщност означава това) и ако около 5% са участващите в седмично богослужение (нямаме никаква статистика за демографския състав на този сегмент), стигаме до заключението, че всъщност наистина по-сериозно вярващите православни в България са около 140 000 души.

Това е една много интересна цифра, ако бъде сравнена с реалния брой на протестанти и католици. Още по-интересно би било, ако знаехме реалния демографски състав на тези групи – нещо, което не знаем.

Но, ако приложим вече известни проценти, например, че само 9% от населението е между 14 и 25 години, това би означавало, че от 140 000-те православни, едва 12 600 са младите хора в България, които са православни. За протестанти и католици тази цифра би била сътветно около по 5 000 души, ако всеки от тези блокове е в рамките на официалните статистики – и около 10 000 млади хора, ако ползваме неофициалните.

Значи общо около 30 000 млади хора са православни, протестанти и католици (между 14 и 25 годишна възраст).

А останалите?

Объркани? Изгубени? Търсещи? Обезсърчени?

Наша работа е да разберем това и да намерим начините животът на тези десетки хиляди млади хора да не бъде пропилян и изгубен, без надежда и без вяра.

Георги Бакалов

Помислих си, вместо проповед по случай Възкресение Христово, защо да не споделя моята история за възкресението ми от мъртвите?

Това, което мога да кажа със 100% сигурност е, че на 20 години стигнах до приемането на вярата осъзнавайки две неща и то изключително ясно.

1) Има само една ИСТИНА за всичко, за мен е жизнено важно да я знам и аз не я знам. Бях убеден, че обяснението за ВСИЧКО – за произхода на живота по принцип, както и за това какъв е смисълът на моя живот – истината за тези неща и за всичко друго е само една, идва от един и същ източник.

За пръв път пипнах и четох Библия когато бях на 16 години. Съученичка ми я даде назаем за кратко време. Апропо, става дума за далечната 1985 г. Беше една от тези компактни Библии, с оризова, висококачествена хартия. На мадамата баща ѝ беше филмов деец и като интелектуалец беше се сдобил с Библия по някакъв начин (даже не се бях замислял как се става филмов деец (режисоьр) по онова време….кой знае, може и да е бил от малцината просто свестни хора, които “някак си” са успявали да направят професионална кариера в културата по онова време. Така и никога не разбрах. Само знаех от момата, че трябва да върна Библията след няколко седмици преди баща ѝ да разбере и да тя да има “ситуация” в къщи)….

Бях изключително привлечен от Псалмите. От радоста, която е изразена в тях, от възторга към Бог. Какво са знаели авторите на тези Псалми, което аз не знам, се питах тогава. Човек, който фанатизира или в истерия или в някаква делюзия не може да спише такива красиви и верни слова?

Кой е този Бог, който тези хора така пламенно хвалят, плачат пред Него и му се покланят? Как им се е разкрил? Той ли е източникът на ИСТИНАТА?

2) Знаех, че нямам в себе си любов. Нито дори добрина. Каквато любов и добрина да имах, осъзнавах, че всъщност бяха любов и добрина от вида – танто за кукуриго. Как може човек да живее дори ако не може да обича неегоистично и да прави добро неегоистично?

За това трябва самото ти вътрешно естество да е различно, а аз вече знаех, че морално съм банкрутирал и нямам какво да дам на света освен егоизъм, лицемерие. Т.е. искаше ми се ако може някак си личноста, която вече познавах, себето, в чиято вътрешна морална корупция/разваленост бях убеден, ако може да умре, да изчезне. Понеже бях убеден, че няма ремонт на света, който да може да промени естеството ми. Бях убеден, че само тотално унищожение е единственото освобождение както за мен така и за всеки друг.

Калвин нарича това “total depravity” но аз тогава не знаех дори кой е Калвин, да не говорим за неговото учение. Всъщност учението, че човек е тотално банкрутирал морално е един от основните стълбове на протестантизма. Явява се контрапункт на католическото учение за “заслужаване” на праведност чрез добри дела и/или индулгенции. За какво обаче тогава ти е Изкупител, ако само можеш да се ремонтираш и да си подобриш “статута” в очите на Бог чрез праведени/добри и/или религиозни дела?

Но аз и тези неща тогава не ги знаех….просто знаех със сигурност, че съм тотално деградирал морални и сам с мои усилия мога най-много да варосам гробницата, но не и да се промени естеството на разлагащия се в нея морален труп.

Също така, определено не исках да обременявам който и да е с моето его, с моите нужди, желания и т.н. понеже човек, който вече е наясно със собствения си морален банкрут, как и защо би искал да натовари друг с него? Било то приятели, да не говорим за семейство.

По-късно, когато започнах да чета Римляни 7 глава беше все едно някой лекар беше ме прегледал, беше установил със съвърешна точност диагнозата и диагнозата беше това, което вече знаех – смърт. Как звучи само 8 глава обаче, след като сме убедени в истинноста на 7 глава! Но аз не знаех това по времето на моята мега мизерия точно преди да приема вярата.

Просто знаех, че без ИСТИНА и без ЛЮБОВ животът няма никакво обяснение, но стоях на портата и на двете, имах усещането, че и двете са едно и също и идват от един и същ източник, но от къде да знам това дали е така?

Първият лъч на светлина и доказателство, че Библията е и за нас днес, бяха “Мислите” на Паскал. И най-вече неговото свидетелство за срещата му с Бог.

Второто беше близката среща със смъртта докато работех в Съдебна медицина и Военна академия преди да вляза в казармата.

И последно, когато лятото преди да преживея срещата с Бог започнах да чета четирите Евангелия и да разбирам, че ВСИЧКО е в Исус – всичко, което бях търсил някога, че той е И ЛЮБОВ, И ИСТИНА и, че едното без другото са заблуда…всичко си дойде на мястото.

Най-големия шок за мен през годините е осъзнаването на това, че огромни маси от хора стават религиозни ПРЕДИ да са осъзнали тяхното състояние без Бог, описано така ясно в Римляни 7 глава. Което обяснява арогантноста, която хора някак си успяват да облагородят и да я представят я като “човешки права”, я “достойнство”. Т.е. ако Бог (или някой, който говори от името на Бог) ИЗОБЛИЧИ моята глупост, аз ще се ЗАСЕГНА вместо да се замисля как да разкарам глупостта си, която няма място в моя живот и принадлежи на старото естество, което вече знам, че е проклето и безбожно.

Шок е за мен да осъзная колко хора стават “вярващи” но всъщност в тях си стои усещането, че “някой” им дължи нещо. Много? Всичко? Дори Бог? Но понеже не им стиска да са докрай честни и да си признаят, че нещо в тях (егоиста) смята, че Бог му дължи щастие, си го изкарват на някой друг….без значение кой..може да е брачен партньор, може да е родител, брат, сестра, приятел….

Бог не ми дължи нищо! Нито на теб.

Всъщност не, греша.

Бог ми дължи едно единствено нещо – ВЕЧЕН СЪД!

Както и на теб.

Вечен съд за онова проклето същество, просмукано до мозъка на костите си с егоизъм, страх, измама, лицемерие, себеправедност – всичко само и само да не поеме отговорноста за собственото си състояние.

Добрата вест е, че онази личност, която заслужаваше именно ВЕЧЕН СЪД – “грешника”, “стария човек” в мен, беше личноста, която Исус прие в себе си на кръста на Голгота. Това беше личноста, която беше прикована с гвоздеи, бита, линчувана, разкъсна. Целия Божи Гняв се изля върху това мое старо, развалено морално разложило се “аз”….

И след това освен физическото наказание, унижение и мъчение, Той беше отведен в Ха̀дес, където беше тормозен, мачкан и измъчван по начини които нашия ум дори не може да разбере….Напълно изоставен и отделен от Създателя….от Бащата…….от Духа…Напълно сам….Без каквато и да е гаранция за това дали ще бъде възкресен….ЧОВЕКЪТ, който беше оставил БОЖЕСТВЕНОТО НА НЕБЕТО, за да може да страда за мен и за теб КАТО ЧОВЕК и да бъде ВЪЗКРЕСЕН КАТО ЧОВЕК – пак за нас, а не заради него самия.

Това е моята “проповед” за Възкресение – моето свидетелство, ИСТИНАТА НА КОЯТО СЕ ПРЕДАДОХ БЕРЕЗЕРВАНО и на която служа до днес….

Истината, която не знам на колко българи ще успее Бог чрез мен да отвори очите да видят и приемат…дано да са повече….но и всеки друг да отхвърли, това не променя нито неговата Истина, нито Неговата Любов, реалност и сила!

Моите наблюдения за години са, че ние сме дълбоко безбожно племе. Много, изключително на дълбоко ниво сме “корумпирани”. В името на физическото си оцеляване сме се научили как да оперираме в двуличие като тотални професионалисти. Не всички, но повечето хора не служат на Истината, понеже дълбоко в себе си те нямат друга истина освен съхранението на собственото си “аз”. То е наранено, може би дори малтретирано, унижено…то се е ЗАРЕКЛО – направило е ОБЕТ пред себе си, че няма никога на никой да се довери за нищо, понеже сме убедени, че ВСЕКИ ще злоупотреби с него, ще се възползва, ще го унижи…Понеже това е, което се е случвало винаги и ще се случва винаги.

Това е българинът. А тези, които излязат от това състояние на първичен страх за своето “аз” и се доверят на Бог и така заживеят свободни – да обичат и да служат на Истината – такива са ексцентрици, изключения.

Не знам колко време ще имам силите – да се говори Божията истина на “нашего брата” е уморително. Понеже зад фасадата върви постояненно конкуренция, опониране, съревнование, доказване все на нещо, себеправедност, реакционизъм…имената са много. Библията ги сумира в едно: бунт. А всеки бунт изморява. Бунтарите не носят отговорност за нищо, всичката им енергия е само за да смущават и да дерайлират. Те нямат план за бъдещето, или имат само утопични и фанатични идеи. Бунтарят не живее в реалноста. Тя за него е несправедливост, която той не заслужава. Затова е и бунтар. Дори спрямо Бог. Понеже помните ли, Бог му дължи нещо. Всичко?

И затова Божията истина се бори с нашия народ.

Бог се бори и с Яков. Яков беше толкова корав, че Бог трябваше да счупи нещо в него, за да му надвие.

Но езичника не иска да чуе, че Бог поради добрината си чупи нещо в нас, за да се предадем. Езичника е целия просмукан от entitlement, усещането, че някой му дължи нещо. Дори Бог.

Затова и българина се лашка между две крайности: или обвинява Бог за всичко, или суеверно го почита “за всеки случай” – не, че вярва в него или Учението и Истината на Бог.

Чудя се какво ли пък ще стане ако се съберат една група от хора, които наистина са били счупени? Благодарен съм, че познавам такива. Как пък с тях приказката ни върви? За каквото и да е. Как пък за тях “смирението” им идва лесно? Може би понеже осъзнават, че смирение всъщност е нормалното състояние на ума и душата пред Бог Всемогъщи? Как може да не си смирен пред Създателя, в чиято ръка е “щепсела” на всеки на дъх, на всяко наше сърцебиене? И същия този Създател е бил така добър, че вместо да те разнищи на атомно ниво, се е смилил до степен такава, че сам да поеме наказанието за твоя грях и нечестие?

Затова не се сърдя на хленчещите, обвиняващите, вътрешно спорещите и съревноваващите се. Разбирам, че имат вътрешен проблем. Не смятам, че съм по-добър от тях. Просто избрах да се предам на “властите” 🙂

Разбирам, че колкото и да докарват фасадата до някое време, в един момент се разкриват и експлоадират. Някои пък имплодират и просто “изчезват”…Разбирам, че аз можеше да съм един от тях, както и, че мога един ден да стана един от тях, ако не беше за Божията милост.

Това сме ние, човеците.

Бог остава верен!

Semper prorsum, semper reformanda!

Георги Бакалов

Трябва да призная, мразя всяка форма на насилие.

За съжаление обаче насилниците в този свят имат съвсем друго разбиране за нещата. Било то крадци, изнасилвачи или убийци, патологията в тях определя мисленето им, начина по който възприемат света и поведението им. Обикновенните хора отказват да разберат това. Затова обикновенните хора обикновенно са жертви на хищниците между нас.

По една или друга причина съм видял от първа ръка делата на престъпниците. Изпитал съм ги също така на собствен гръб. Както и нашето семейство, когато майка ми беше нападната преди години когато се връщаше от работа. Може би затова не мисля като обикновенните хора. Моето убеждение е, че Бог е дал правото на живот на всеки човек. Това право не ни е дадено от никой чиновник (“държавата”). То е гарантирано от Конституцията, която само разпознава факта, че вече имаме това право поради факта, че сме хора и граждани на България. Конституцията НЕ СЪЗДАВА ТОВА ПРАВО, нито който и да е закон. Ние вече имаме това право поради факта, че сме създадени от Бог.

Шестата Заповед, от Десетте Заповеди, които Господа дава на пророк Моисей, е “Не убивай!” Това означава много ясно, че никой няма право да убива ближния си, било то предумишлено или не. От друга страна, ако някой престъпник наруши Божия Закон и нападне ближния си, той става нарушител и не се ползва от протекцията нито на Божия закон, нито на властите. Ако някой отнеме живота на друг докато се защитава, това не е “убийство” в смисъла на криминално деяние според закона, или грях според Библията. Не е грях според Бог, нито е престъпление според закона отнемането на живот по време на изпълнение на служебния дълг в системата на полицията, армията или от охранител.

Какво се случва в реалноста на нашата родина? Случаят на д-р Иван Димитров, който защити семейството си от нападението на закоравели престъпници, разкрива няколко неща.

1. В България все още има достойни мъже, които няма да се поколебаят да защитят семейството си, независимо на каква цена. Докато има такива мъже, има надежда за нацията ни! Не са ни известни всички факти и обстоятелства, но вече знаем това, че доктор Димитров е с безупречна репутация сред колегите си, завеждащ е рентгеново отделение и решителен когато се е наложило да направи правилното нещо! Адмирации за този достоен българин! * (Ново развитие по случая, виж бележките в края на поста. Б.а.)

2. Знаем вече и това, че има достатъчно много хора, които се идентифицират с нормалните, достойни граждани като д-р Димитров, които хора излязоха в негова защита. Това е също добра вест. Но нещата не трябва да спират до тук. Днес пострадалият е д-р Димитров и неговото семейство. Утре ще е някой друг. Време е да се излезе от режим на вентилиране на чувството на безсилие, да се организират гражданите и да изискат от своите представители в Народното събрание промяна в закона и поведението на държавата. Дали ще се намерят такива хора? Вероятно не. Българина, както знаем, бил много търпелив. Или страхлив. Не е ясно все още. Или може би е вече пределно ясно?

3. Държавата. Както винаги държавата ПРЕСЛЕДВА свободните, мирни и спазващи закона граждани. Вместо да гонят и да арестуват съучастника на Плъха, в ареста е пострадалият д-р Димитров. Извратено. Подло. Гнусно. Това е поведението на държавата – на всички нива! Ще се промени ли това? Не. Докато не бъде ИЗИСКАНО ТОВА от народният суверен, няма да има промяна. Понеже властимащите са нагли и нямат никакъв интерес народа да бъде защитаван.

4. Вярващите. Жалки. Окаяни. Объркани. С малки изключения повечето протестанти са “missing in action”. Отново! Не се чува гласът на каквито и да е проповедници относно Каузата на Свободата и Живота. Не, те чакат да дойде неделя и да се потопят в блаженството на своите си песнички и молитви. Те милите нямат нищо общо със “света”. Нищо, че “света” страда и е объркан и не знае даже 10-те Заповеди и какво точно означава “Не убивай!” и кога е правилното нещо да простреляш престъпник, за да спасиш семейството си. Не, “вярващите” просто трябва да са “над всички тези неща”. Но не са. Те са просто неадекватни. Отново. И отново. Водени от ДС-ченгета и техните протежета, официалните протестанти са гротеска, без която нещата щяха да са много по-добре. За православните и католиците не мога да коментирам, понеже нямам достатъчно наблюдения.

Правото на живот и самозащита е право дадено от Бог!

Когато Соломон стана цар, първото дело, което трябваше да реши, беше дело засягащо:

• святоста и цялоста на живота
• семейството
• истината

3 Царе 3:16-28

По това как истинската майка реагира спрямо живота, Соломон отсъди мъдро и спечели уважението на целия народ. Животът е над всичко, включително над личните мнения и желания. Никой от нас няма право на някакви негови си странни идеи за ценноста на живота. Нито преди зачатие, нито по време на бременност, нито в ситуация, в която трябва да бъде защитен по-късно в живота, нито на края на живота ни.

Семейните ценности и инстинкта за съхранение на живота са в основата на общество, което ще оцелее в бъдещето. Съдейки по действията на д-р Димитров и на много хора в обществото, все още има някаква надежда, че има някаква част от народа, която има здраво мислене по въпроса за най-важното: живота! Ако има хора, които ценят живота, има надежда, че такива хора ще оценят и Автора на Живота.

Живота е сакрален, не държавата или мнението на объркани хора с робско мислене.

Линк към предаването, което направих по темата: https://www.facebook.com/livechatvideo/videos/1571689556199490/

Линк към групата “НОВ ЗАКОН ЗА ПРИТЕЖАНИЕ НА ОГНЕСТРЕЛНО ОРЪЖИЕ И ПОЛЗВАНЕТО МУ ЗА САМОЗАЩИТА https://www.facebook.com/groups/804471572956071/ (това не е създадена от мен група, не нося отговорност за материалите в нея)

Георги Бакалов

ПП. По случая с д-р Димитров беше изнесена информация от прокуратурата, която поставя конкретната ситуация в различна светлина. Това не променя принципно нуждата от повече свобода и право на самозащита, но ако се окаже, че д-р Иван Димитров е направил опит за прикриване на информация, това нанася сериозен удар върху неговата версия за случилото се. Предполагам, че ще се води дело и ще се установи изцяло за какво става дума. Ето линк към днешна статия по темата: http://dir.bg/dnes/news/26941570/