Истината за разпъването на кръст – факти!

Наказанието с разпъване на кръст не е било нещо уникално по времето на Исус. То е широко разпространено в древността и се смята и до днес за един от най-бруталните и срамни начини за умъртвяване. Фактите за мъчението, през което мина Исус – в този материал!

Няма нужда да чакаме да дойде Пасха (Великден), за да си припомним какво преживя нашият Месия когато беше разпънат на кръст, още известно като “разпятие” на български. За това се говори толкова рядко, че си заслужава да обърнем повече внимание на разпъването на кръст, на което беше осъден Йешуа (погърчено име “Исус”).

Наказанието с разпъване на кръст не е било нещо уникално по времето на Исус. То е широко разпространено в древността и се смята и до днес за един от най-бруталните и срамни начини за умъртвяване.

Има данни за систематично използва на разпятието т персите през VI в. пр.н.е. В Персия се е смятало, че тъй като земята е свещена, погребването на тялото на известен престъпник би осквернило земята. Птиците горе и кучетата долу щели да се отърват от останките.

Разпъването на кръст и Александър Велики

В пределинистическа Гърция то почти не е използвано, но Александър Велики го донася в страните от Източното Средиземноморие през IV в. пр. н. е., а финикийците го въвеждат в Рим през III в. пр. н. е.

Смята се, че той е екзекутирал 2000 оцелели от обсадата на финикийския град Тир, както и лекаря, който неуспешно лекува приятеля на Александър Хефестион. Някои историци също така предполагат, че Александър е разпънал на кръст Калистен, своя официален историк и биограф. В Картаген разпъването на кръст било утвърден начин за екзекуция, който можел да бъде наложен дори на генерал за претърпяно голямо поражение.

Тертулиан споменава за случай от I в. пр.н.е., при който за разпятието са използвани дървета, но Сенека Младши по-рано използва израза infelix lignum (нещастно дърво) за напречната част (“patibulum”) или целия кръст. Според други римляните изглежда са научили за разпятието от финикийците през III в. пр.н.е.

Не само смърт. Унижение!

Разпъването на кръст се е използвало за роби, бунтовници, пирати и особено-презираните врагове и престъпници. Затова разпъването на кръст се е смятало за най-срамния и позорен начин за смърт. Осъдените римски граждани обикновено са били освобождавани от разпъване на кръст (както феодалните благородници от обесване, умирайки по-почтено чрез обезглавяване), с изключение на тежки престъпления срещу държавата, като държавна измяна.

Известни масови разпъвания на кръст са последвали Третата робска война (въстанието на робите под ръководството на Спартак), Римската гражданска война и разрушаването на Йерусалим.

Йосиф Флавий разказва за римляните, които са разпъвали хора по стените на Йерусалим. Той също така казва, че римските войници се забавлявали, като разпъвали престъпниците в различни позиции. При разпъването на кръст по римски образец осъденият умирал бавно с дни от задушаване, причинено от бавното изтичане на кръвта на осъдения до количество, недостатъчно да осигури необходимия кислород на жизненоважните органи. Мъртвото тяло било оставяно да бъде изядено от лешояди и други птици. Целта на римското разпъване на кръст е била не само да се убие престъпникът, но и да се осакати и обезчести тялото на осъдения. В древната традиция почетната смърт е изисквала погребение; оставянето на тялото на кръста, така че да се осакати и да се предотврати погребението му, е било тежко безчестие.

Методи на разпъване на кръст

Методите за разпъване на кръст се различават значително в зависимост от мястото и периода. Ако се е използвала кръстна греда, осъденият е бил принуден да я носи на раменете си, които са били разкъсани от бичуване, до мястото на екзекуцията. Римският историк Тацит пише, че в град Рим имало специално място за изпълнение на екзекуции, разположено пред Есквилинската порта, и имало специална зона, запазена за екзекуцията на роби чрез разпъване на кръст. Предполага се, че на това място са били закрепени постоянно изправени стълбове, а след това към тях е била прикрепена напречната греда, към която осъденият може би вече е бил прикован. Понякога екзекутираният може и да е бил прикрепян към кръста с въжета, но е имало и гвоздеи, както се посочва не само в новозаветните разкази за разпъването на Исус, но и в един пасаж на Йосиф Флавий, където той споменава, че при обсадата на Йерусалим (70 г. пр. Хр.) “войниците от ярост и омраза приковавали на кръстовете хванатите от тях, един след друг и друг след друг, на шега”. В древната римска наказателна практика разпъването на кръст е било и средство за демонстриране на ниския социален статус на престъпника. Това е била най-позорната смърт, която може да си представим, първоначално запазена за робите, поради което Сенека все още я нарича “supplicium servile”, а по-късно разширена до провинциалните свободни хора с неясно положение (“humiles”).

Гражданската класа на римското общество почти никога не е била обект на смъртни наказания; вместо това те са били глобявани или изселвани. Йосиф Флавий споменава за евреи с висок ранг, които са били разпънати на кръст, но това е било, за да се посочи, че статутът им е бил отнет.

Римляните често чупели краката на затворниците, за да ускорят смъртта, и обикновено забранявали погребението. Жестока прелюдия е било бичуването, при което осъденият е губел голямо количество кръв и е изпадал в състояние на шок. След това осъденият обикновено е трябвало да пренесе хоризонталната греда (на латински: patibulum) до мястото на екзекуцията, но не непременно целия кръст. Разпъването на кръст обикновено се извършвало от специализирани екипи, състоящи се от командващ стотник и четирима войници. Когато се извършвало на установено място за екзекуция, вертикалната греда (stipes) можела дори да бъде трайно вградена в земята. Осъденият обикновено е бил събличан гол – всички новозаветни евангелия, датирани приблизително по същото време като Йосиф Флавий, описват войници, които правят залози за дрехите на Исус. (Матей 27:35, Марк 15:24, Лука 23:34, Йоан 19:23-25) Гвоздеите са били заострени железни шипове с дължина около 13 до 18 см и квадратна глава с диаметър около 1 см.

Йосиф Флавий описва многобройни позиции на разпъване по време на обсадата на Йерусалим през 70 г. пр.н.е., когато Тит разпъва на кръст бунтовниците; а Сенека Младши разказва: “Виждам там кръстове, които не са само един вид, а са направени по много различни начини: някои държат жертвите си с главата надолу към земята; други пробождат интимните им части; трети простират ръцете им на бесилката”.

Понякога бесилката е представлявала само един вертикален кол, наричан на латински crux simpleх. Това е била най-елементарната налична конструкция за разпъване на кръст. Често обаче имало и кръстовидна част, прикрепена или отгоре, за да придаде формата на буквата Т (crux commissa), или точно под върха, както е при най-познатата в християнската символика форма (crux immissa). Други форми са с формата на буквите X и Y.

Най-старото изображение на разпятие е намерено от археолози преди повече от век на Палатинския хълм в Рим: То представлява графит от II век, надраскан върху стена, която е била част от императорския дворцов комплекс. Той включва надпис – не от християнин, а от човек, който се подиграва и осмива християните и разпятията, на които са били подложени. На него са изобразени груби фигури на момче, което почита своя “Бог”, който има глава на сакат и е на кръст с широко разперени ръце и с ръце, приковани към кръстната греда. Има и римска скица на римско разпятие, при това в традиционната форма на кръст.

Къде са забивали пироните?

В популярните изображения на разпятието (вероятно произлезли от буквалния прочит на твърдението в Евангелието на Йоан, че раните на Исус са били “в ръцете”) осъденият е показан поддържан само от гвоздеи, забити направо в краката и дланите на ръцете. Това е възможно само ако осъденият също е бил привързан към кръста с въжета или ако е имало поставка за крака или седалка, която да облекчава тежестта: сами по себе си ръцете не биха могли да поддържат цялата тежест на тялото, тъй като в ръцете няма структури, които да попречат на гвоздеите да разкъсат плътта под тежестта на тялото.

Научният консенсус обаче е, че разпнатите са били приковавани през китките между двете кости на предмишницата (лъчевата и лакътната) или в пространството между четирите карпални кости, а не в ръцете.

В изображенията на разпъването на Исус понякога се включва поставка за крака, прикрепена към кръста, може би с цел да се намали тежестта на човека от китките, но тя не се споменава в древните източници. В тях обаче се споменава седило – малка седалка, прикрепена към предната част на кръста, приблизително до средата, която може да е служила за тази цел. Ако се вземат предвид писанията на Йосиф Флавий, седилото понякога е било използвано като начин за набиване на “интимните части”. Това се постигало, като тежестта на осъдения се опирала на някакво колче или дъска и през гениталиите се забивал гвоздей или шип.

Ако това е била обичайна практика, то тя би придала достоверност на разказите за разпънати на кръст мъже, на които им е отнемало дни, за да умрат на кръста, тъй като опирането на тялото върху кол или седалка със сигурност би предотвратило смъртта чрез задушаване.

Продължителността на времето, необходимо за достигане на смъртта, може да варира от няколко часа до няколко дни в зависимост от точните методи, здравословното състояние на разпънатия и обстоятелствата на околната среда. Изследователят Пиер Барбе смята, че типичната причина за смъртта е задушаването. Той предполага, че когато тежестта на цялото тяло е поддържана от опънатите ръце, осъденият е изпитвал сериозни затруднения с вдишването поради свръхраздуване на белите дробове. Поради това осъденият е трябвало да се повдига с ръце или краката му да се поддържат чрез връзване или с дървен блок. Всъщност римските палачи можели да бъдат помолени да счупят краката на осъдения, след като той е висял известно време, за да ускорят смъртта му.

Император Константин, първият император, за когото се смята, че е приел християнско кръщение, отменя разпъването на кръст в Римската империя в края на управлението си. Така разпъването на кръст се използва от римляните до около 313 г., когато християнството е легализирано в Римската империя и скоро става официална държавна религия.

Георги Бакалов е основател на АРЦ. Апостолска Реформирана Църква има за цел библейското просвещение на всички българи и достигането на недостигнатите с добрата вест на Исус

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *