Апостолска Реформирана църква

Наблюдавайки вече над четвърт век начина, по който откликва средностатистическият българин спрямо духовното послание на християнството, съм забелязал, че по една или друга причина, думата “безбожник” има негативна конотация в българския език. Но това не означава, че “набожен” е непременно нещо позитивно. Може би е било някога, но не и днес, най-вероятно вследствие от 45-те години воинстващ комунистически атеизъм.

И така, може да се каже, че към днешна дата да си безбожен е нещо негативно, но да си “набожен” е също нещо по-скоро негативно, отколкото позитивно. По-възрастните хора обаче е възможно да асоциират набожността с моралната здравина.

В други езици и култури, в които християнството има по-голямо влияние на лично и обществено ниво, двата термина биха означавали две пълни противоположности, като “набожен” (богоугоден), би било съвсем точно определение за някой, който се придържа, и то успешно, към ясно изразени библейски стандарти за моралност.

Противоречието между термините “безбожие” и “набожност” отразява в някаква степен и неясния начин, по който “нашего брата” продължава да възприема Бог и християнството. (Като обобщавам образа на средностатистическия “нашенец” със сумарното “нашего брата”, не влагам в това никакво негативно отношение, по-скоро едно любвеобилно, Алеково, ако мога така да кажа, обръщение едновременно на  симпатия и недоумение от културния “компот”, който представлява към днешна дата душевността на средностатистическия българин).

И последно, изглежда за “нормална” духовност днес се счита номиналната такава, заключаваща се в практикуването на “балансирани и безопасни” форми на религиозност, като например посещение на някоя църква за Рождество и Възкресние, но нищо повече от това.

В същото време, за много хора е напълно естествено да се интересуват от окултни науки, астрология, магии, гледане на карти и на кафе и тям подобни практики, които Библията ясно заклеймява.

И така, къде сме днес като народ що се отнася до библейското разбиране за вярващи и безбожни хора и общество като цяло?

Официално се считаме за християнска нация (православна), но каква е всъщност истината? И как се свързва това с реалното състояние на нацията като цяло?

1. Профил на истинския вярващ

Нека се опитаме да си съставим един “профил” на истинския вярващ, според библейското разбиране за вярващ – християнин. Не е необходимо да влизаме в детайли, нека този профил да бъде достатъчно широк, така че да се отнася както за католици, така и за православни или протестанти.

Може да се каже, че “вярващ” според Библията, е човек, който най-малкото:

• приема, че Богът, Който е вдъхновил създаването на Библията, е Богът, Който е сътворил видимия материален свят, както и невидимия духовен такъв;
• приема, че Бог е Богът на Авраам, Исаак и Яков, т.е. Богът на израилтяните, на Моисей и на пророците, дали  ни книгите, които днес наричаме Стар Завет или Свещените Писания;
• приема, че Исус е избраният от Бога Христос, Божият Син, заченат от Святия Дух, умрял за нашите грехове и за греха на света, възкръснал на третия ден и възцарен днес отдясно на Бог Отец, действащ на земята чрез силата на Святия Дух;
• приема, че един ден Исус Христос ще се завърне да съди живите и мъртвите, и да постави началото на ново небе и нова земя.

Мисля, че е повече от ясно, че независимо към кой клон на християнството твърди някой, че принадлежи, ако приема тези библейски истини, може да се каже, че той е “вярващ”.

Но без дела вярата е мъртва, както ни учи ап. Яков в своето послание. Т.е., ако един вярващ  приема тези истини само умствено, но не съобразява начина си на личен живот с тях,  и няма страх от Господа, т.е. не живее “богоугодно” 9така, сякаш наистина вярва, че Бог е негов Създател, Спасител и Съдия), то може да се каже, че такъв човек всъщност не е вярващ.

2. Добри безбожници и вярващи безбожници

И така, стигнахме до въпроса кой е истински вярващ в библейския смисъл на думата. Става ясно, че хората, които не вярват, че Бог е създал света и всичко видимо и невидимо, нито приемат боговдъхновеността на Библията – фактът, че Исус е Бог, Който дойде да умре и възкръсне за нас, грешните хора- технически са “безбожници”.

Но ето откъде идва объркването: много от тези “безбожници” в своите междучовешки взаимоотношения са добри хора, имат благ характер, не мислят никому зло и дори правят света по-добро място в чисто човешкия смисъл. Те имат съвест, понеже Бог е дал съвест на всеки от нас – и тя им говори и ги води към Него (но не е ясно дали те самите го осъзнават).

Това усложнява нещата. Какво правим с такива хора? Къде са те в Божия план? Бог ще приеме ли хора в Небесното Царство само на базата на техните добри дела? Според Библията, спасението е единствено и само чрез приемането на жертвата на Исус, а не чрез нашите добри дела. Но пък да отречем доброто в хората е най-малкото дебелашко и арогантно! И най-фанатизираните евангелизатори биха признали, че е доста трудно да заклеймиш като еднакво грешни и зли Адолф Хитлер и баба ти Пенка от 4-тия етаж, която мете входа, без дори някой да й плаща за това – но не е много наясно с всички библейски постулати и кълне под мустак от време на време, когато нещо я ядоса.

Но Бог не очаква от нас да съдим хората, в морално отношение.. Не е работа на никой да се прави на морален съдия и да убеждава безбожните точно колко грешни са. Нашият призив е да бъдем сол и светлина с решенията за своя личен живот; както и да умеем да направим ближния си част от важния разговор за вечните неща.

И ето къде се усложняват нещата още повече: има хора, които пък умствено приемат Божественото начало, но нямат моралната и духовна сила да живеят богоугодно и стават един вид “вярващи” безбожници.

Някой може да каже, че всъщност това не са вярващи хора, понеже вярата не е само умственото приемане на библейските истини. Но това би било просто семантика – основната идея тук е, че вярата или е вяра, която свързва в единство сърцето, ума и живота ни в стремежа да живеем богоугодно, или не е истинска вяра.

Френският учен и християнски апологет Блез Паскал казва следното за християнската вяра в своите брилянтни “Мисли”: “Величието и [едновременно] нечестието на човек са толкова явни, че една истинска религия би трябвало да ни покаже, че в човек има някакъв източник на величие, както и източник на нечестие. И след това трябва да може да ни обясни тези забележителни противоречия”.

3. Християнството на нашего брата

Ако трябва да минем отвъд парадното, официалното и културалното, за какъв вид духовност или християнство можем да говорим, когато става дума за българския народ?

Ето какво има да каже по темата Константин Петканов, писател, публицист, академик, изследващ миналото ни. Може би той по-добре от мен ще ни помогне да си съставим един профил на съвременния безбожник – без значение дали той приема или не с ума си основните истини от Библията.

“Религиозен ли е българинът? Преди всичко той е в повечето случаи фаталист, вярва в предопределението. Щом е лице с лице със стихиите, които вършат с него каквото си искат, то не е чудно, че се проявява като фаталист: “Каквото е писано, това ще стане”, или “Теглото е писано на челото на човека”. Един пита: “- ще отидем ли утре на работа?”, друг отговаря: “- ако е рекъл Бог, ще отидем”. Не умува, не дири причините на противоречията в живота. За него всичко си върви по един ред: “Бог дал, свети Илия взел”. Какво има да се чуди на очевидни неща! Тъй е било, тъй ще бъде до края на света. Готви се за работа, но и поглежда към небето, звездите, месечината, следи ветровете и по тях нарежда какво да прави. Вярва в силата на стихиите – те са и кротки, и луди, затова не се страхува от тях. Ако това е тъй, то следва да отбележим, че и дума не може да става за чисто религиозно съзнание у българина. Доброто, любовта към ближния, основата на християнството, за него не са нищо друго, освен човещина, нещо съвсем обикновено…

А страхът от Бога у него е притъпен. Свикнал е на ударите на стихиите, претръпнал е, та не чувствува така дълбоко страх от прегрешенията: “Който не работи, той не греши”, “Греховете са драги до гробови праги”. Грехът е човешка работа: “И светците са грешили, пак се посветили”. Така че не е нужно много нещо, за да станеш светец, стига да си “малко нещо човек”.

Всичко това подготвя смесването на религиозното чувство със суеверието. Прави му впечатление свръхестественото, и пред него прекланя глава. Болестта иде от Бога, тя е изпитание за човека; но преди да се моли, търси цер от бабите, прибягва до баяния, заклинания и пр., с една реч: призовава стихиите на помощ. Има лоши часове, отровни думи, нечисти очи, черни ветрове – те на всяка крачка дебнат човека. Викат свещеника да чете молитва на болния, но след него веднага пращат за баячката. Ако болният оздравее, за изцелител се смята баячката, защото тя се “оращисва” със силите, които го дебнат на всяка крачка на земята….”

“Известна е и историята с Дългошевското изворче. От всички краища на страната тръгнаха със стомни и дамаджани за вода от чудотворния извор. Слепи прогледнали, болни оздравели, неми проговорили и други подобни. Освен тия случаи могат да се посочат и други. Няма село, в което да няма човек, който може нещо повече от другите. Особено внимание обръщат на тия, които гледат на ръце, на кафе и познават миналото и бъдещето само по един белег. Добитък ще се открадне: преди да отидат при полицейските власти, отиват на гледач; някой тежко ще се разболее – дирят цяр от магьосницата. Неизцеримата болест е магьосничество, ненадейното разболяване е урочасване, болният е налетял на лош час.

Не ще бъдем далече от истината, ако кажем за българина, че е лековерен, без здраво религиозно чувство и че в повечето случаи това чувство не е нищо друго, освен суеверие…”

(Из “Характерни черти на българина”, Електронно издателство LiterNet, 26.12.2006 г.)

Ето малко и от “Бит и душевност на нашия народ”, от Иван Хаджийски:

“Християнството със своите идеи и догматика много малко докосва мисълта на селянина. Селският свещеник бе принуден , за да не се откъсне от своето паство, да бъде повече орган на народното езическо суеверие, отколкото на решенията на вселенските събори.”

И така, основната задача пред нас в този ден и час е духовното просвещение на българския народ.

За да може всеки да направи своя личен избор, както и за да може обществото като цяло да възприеме християнския морал и етос, трябва да бъдат представени ясно основните библейски истини – за Божественото начало, за изкуплението в Христос и за идещия Ден на Господа.

Не със заклеймяващ, хардлайнерски калвинистчен подход, който отрича изцяло доброто в непознаващите Бог; не и с лековатата ръка на съвременните “позитивни” проповедници, които дори вече не ползват думата “грях” в своя речник от страх да не засегнат някой.

Напротив, време е да направим всеки мъж и жена, възрастните и младите хора, част от един голям, важен и отдавна нужен разговор , в който да се доверим, че сам Исус Христос ще отвори очите на невиждащите чрез действието на Святия Дух.

“…И, ето, в същия ден двама от тях отиваха в едно село на име Емаус, шестдесет стадии далеч от Ерусалим. И те се разговаряха помежду си за всичко онова що бе станало. И като се разговаряха и разискваха, сам Исус се приближи и вървеше с тях; но очите им се удържаха да Го не познаят. И рече им: Какви са тия думи, които разменяте помежду си, като пътувате? И те се спряха натъжени.” (Лука 24:13-17)

Смисълът на дейността на проповедници, пастори и църкви не е да водят кръстоносни походи с грешните вярвания на безбожниците от един или друг вид (нещо, което ми изглеждаше много правдоподобно и логично като бях младеж на 20 години!). Днес, след четвърт век наблюдения и молитва за спасението на народа ни, разбирам, че повече от всичко е важно:

• как аз лично и как ние, които се наричаме “вярващи”, ще живеем реално според това, което казваме, че вярваме;
• как можем да направим ближния си и обществото, част от най-важния разговор (отвъд разговора за земното щастие), а именно разговорът за истините на Библията за вечното спасение на безсмъртните ни души.

Чак тогава можем да полагаме усилия в това да “образоваме” и “екипираме” (в академичния или апологетичния смисъл на думата), хората, които са били просветени духовно в основите на христиняството и които са преживели трансформиращата сила на Бог. Без основата на богоугоден живот и духовно просвещение, всякакви опити за водене на хора или на нацията като цяло към духовно обръщение, биха се възприели по-скоро като опит за поредното “зарибяване”, което все някой върши нон-стоп вече четвърт век и все оставаме неспасени, въпреки всички спасители, които периодично идват да ни евангелизират отвън.

Видео чат на живо на същата тема: https://youtu.be/GDRRMHK3SsU

Днешните безбожни, корумирани политически елити биха искали да ни убедят, че работа на Бог е само да се занимава с неща, засягащи религията, литургичното, и теологичното. Те се опитват да сложат разделителна граница (и то голяма и непробиваема) между държавата, политиката и законотворството от една страна, и духовността (вярата) от друга. Но истината е, че Бог ни е дал свободна воля, която засяга всичко в живота, както на лично и духовно ниво, така и на обществено.

Институционалната Църква (независимо от деноминациите) и държавата трябва да са отделени, тъй като държавата не може да управлява църквата и църквата не може да използва държавата за своите цели. Но няма и не може да има закон, който да разделя държавата от съвестта и морала. А съвестта и моралът, драги читателю, не са резултат от еволюция, те са израз на Божието естество: моралът, който е синтезиран в Десетте Моисееви Заповеди и съвестта, вътрешното отсъждане, което ни държи отговорни спрямо Божият морален закон. Така е било за хиляди години и всеки опит да се създаде някакво ново, псевдо-просветено, уж модерно общество, което отрича моралният кодекс на Бог и отговорността, която имаме всички ние към него, а стъпка назад към безбожие и примитивизъм. Всъщност най-голямата нужда днес е духовното просвещение, което е и причината да пиша и говоря на тази тема.

Държавата и законите отразяват нас, хората, и нашите ценности и убеждения, а не обратното. Колкото повече едно общество възприема моралът, който ни дава Библията, толкова по-почтенни можем да очакваме да бъдем самите ние, както и властимащите, които са избрани да представляват народа на ниво местно или национално.

Бог ни е създал в Своя образ и подобие, което включва и свободната ни воля.

Как така се оказва, че толкова много хора имат свободна воля, но изживяват целия си живот като несвободни?

Фокусът на този пост не е толкова теологически , не се отнася до спасението на душата и изборите, които всеки от нас може и трябва да направи в това отношение. Тези десет свободи, които произлизат от свободната воля, дадена ни от Бог, засягат човешкия живот като цяло – свободата да живеем на земята като независими личности, които са част от свободно общество. А свободното общество, от своя страна, е основата на една свободна страна (нация).

Осъзнаването и приемането на факта, че имаме свободна воля, заедно с властта и отговорностите, които произлизат от това, може изцяло да преобърне представите ни за живота.

Чували сте за Десетте Заповеди, нали?

Ето сега малко повече за Десет Свободи, които произлизат от факта, че Бог е дал свободна воля на всеки от нас поотделно, а от там и на обществото като цяло. (Запис от аудио подкаст на същата тема, можете да чуете тук.)

1. Свободата на вярата

В този век на светски хуманизъм за много хора вярата в Бог е признак едва ли не на ниска култура, суеверие или слабохарактерност. Едва ли не, не е възможно да си образован и да вярваш в тези “глупости”. Ако се дръпнем малко назад обаче и се разгледаме историята на човечеството от една по-голяма переспектива, напълно възможно е да стигнем до различни заключения.

Свободата на вярата например е била интегрална част от създаването и оформянето на днешната християнска цивилизация, включително на историческите промени, известни ни като Реформацията от средните векове, Ренесанса и Просвещението.

Вярата в Бог е била интегрална част и от етоса, мотивацията и културата на българските възрожденици от 18-ти и 19-ти век.

Отстъпването от християнските ценности и вяра не е довело (например Западния Свят и цивилизация) до нищо добро – може да се каже, че има дори директна корелация между настъпването на агностицизма, атеизма и светското в обществото, от една страна, и неморалността и деградацията, от друга.

Което и да е обществото, включително традиционно свободните такива, ако загуби свободата на вярата – правото на хората да вярват в Бог, то губи и основната свобода, която Бог е дал на всички хора и без която никое общество не може да бъде етикирано като свободно.

2. Свободата на словото

Този вид свобода се отнася до правото ни да говорим нашите убеждения свбодно – на закрито, открито, чрез речи, писане, медийни предавания и всякакъв възможен вид медиум. Как може в едно общество да има свобода на вярата, ако няма свобода на словото? Виждате ли, свободата е такава, че не може да се разпокъсва, както на някой му се иска. Отново подчертавам това, че всички тези свободи са свързани, нещо, което безбожните или в някои случаи антихристиянски елити не харесват, не искат и ще направят всичко възможно да осуетят.

3. Свободата хората да се организират

Не може да се каже, че в едно общество има свобода на словото и вярата, ако в него хората нямат право да се организират. Било то като верски общности (църкви) и да се самоуправляват, както тяхната вяра и разбирания ги водят, или да се организират като асоциации, сдружения, клубове или политически партии, става дума за свободата на организиране.

4. Свободата да се самозащитим

Тази свобода може би трябва да е първа, но изреждайки 10-те вида, аз не установявам непременно някакъв лист с приоритети, нито мисля, че такъв е непременно нужен или задължителен. Но като са замисли човек, правото на живот, включително правото да се самозащитиш, е може би най-фундаменталното от всички други, по простата причина, че ако не си жив… нито едно от другите права не те ползва, нали така? 🙂 Свободата да се самозащитим би трябвало да включва всички средства, винаги и навсякъде, ако наистина ще имаме въобще това право.

Полицията и армията са органите на държавата, те имат за цел поддържане на реда в дадено общество. Няма обаче закон, който да държи полицията отговорна за което и да е убийство, просто защото тя не би могла да реагира на всяка ситуация. Следователно, най-логичното е всеки да може да се защити сам, когато и където и да е, включително чрез гарантиране на правото на свободно закупуване, притежаване, носене и употреба на огнестрелно оръжие от гражданите. Всеки би трябвало да може да защити себе си, семейството си, когато, където и по какъвто и да е начин.

5. Свободата да притежаваме имущество

Свободата да притежаваме имущество и активи е основна за едно независимо общество. Това е икономическата свобода, която е двигател на всяка национална икономика. Покажи ми бедна страна и аз ще ти покажа твърде голямата намеса на държавата и твърде ограничената свобода на предприемачество, включителното правото на притежание на собственост.

6. Свободата на придвижване

Всеки е свободен да избере да живее където поиска. Хора, които се оплакват от квартала, в който живеят, от града или от страната като цяло, имат избора да се преместят да живеят където решат. Много хора не са приели мястото, на което живеят като собствен избор и това поражда всякакви неадкватни линии на мислене, възприятие и поведение. Всяка истинска мечта е обръзана с дадено място. Ако мечтите ти са в противоречие с мястото, в което си избрал да живееш, или са просто фантазии, може би трябва да си смениш местоживеенето.

7. Свобода от несправедливости

Всяка свободна личност, по закон Божий и човешки, е невинна до доказване на противното. Това е изключително важен фундамент на свободното общество, имайки предвид склонността на хора да обвиняват един или друг за нещо, което не е извършил. Има социална страна на този проблем, има и правна. Всеки, който реши да обвини някой в неправомерно деяние, трябва или да е готов да предостави доказателства и да подкрепи обвинението си, или ако няма такива, да не разпространява слухове и клевети. В Библията има множество заповеди да не се клевети и злослови, понеже името на един човек е най-ценният му актив и веднъж опетнено, е почти невъзможно да бъде възстановено. Като потърпевш от пост-комунистическата система в това отношение, мога от първа ръка да ви кажа, че опетняването на името е едно от най-болезните злосторства, които съществуват въобще.

8. Духовна свобода

Под термина “духовност” могат да се разбират много неща, основно свързани със стремежа на човек към Бога. Но аз използвам тук този израз в друг смисъл. Става дума за свобода от нечисти духове. Нека това не плаши невярващите между нас. Както те очакват никой да не се плаши от това, че са невярващи, така и ние вярващите можем да поискаме същото разбиране. Ще каже някой: “Защо да се плаша от невярващите?” Ами ако един човек не вярва в Бог, това означава, че не вярва и не приема 10-те Божии заповеди, моралният кодекс на християнската цивилизация. Значи какво спира този човек, който е избрал, не Бог, а сам той да си определя кое е грешно и кое правилно, в даден момент да реши, че аз съм проблем за него и да ме нападне и унищожи, например? Някои от вас сумтят, като чуят тези логически размишления, но не може да се отрече логиката, нали? Ето виждате ли, нещата с вярата и неверието са сериозни и опират до живот и смърт.

Нечистите духове опресират нас, хората, понеже това е тяхната работа и естество. Не знаем много за нечистите духове, но знаем, че ги има и че като вярващи можем да сме свободни от демони в името на Исус. Това е важна свобода, за която може много да се говори.

9. Емоционална свобода

Много хора не осъзнават доколко умът и емоциите ни “транслират”, или иначе казано “превеждат” света около нас и всъщност начинът, по който се чувстваме и нещата, които мислим, стават обективна реалност за нас, а не непременно обективната реалност.

Емоциите и мисленето ни могат да са доста пострадали от всякакви травми и фактори. Това води до нездрави личности, които компенсират, някои за цял живот дефицитите, които се установяват в тях, следствие от емоционална или умствена травма или обременяване.

10. Социална свобода

Социалната, или културната свобода, е атмосферата, която се оформя на ниво отвъд законите. Това е климатът, в който правим бизнес, развиват се нашите кариери, действат училищата, обслужват ни в магазина; начинът, по който звучат и изглеждат медиите.

Културата може или да предразполага към по-голяма обективност и свобода на израза на отделната личност, или не. Може да е жестока и дискриминативна към даден човек или група от хора, или може да е по-толерантна. Всеки, който е пътувал и живял по света, ще ви каже, че един и същи човек се усеща различно като личност в отделните страни и общества, поради специфичния за страната социален или културен контекст. В едно уважаващо себе си свободно общество съществува респект към личността, към нейните изяви, грешки и постижения.

Опитах се накратко да ви нарисувам картината на едно общество, в което хора със свободната си воля са избрали да живеят свободно и отговорно, да изградят за себе си свят живот, а от там и в обществото, където живеят. Опитах се да го направя по най-лесния и разбираем начин, и от гледната точка на библейския мироглед, не непременно като религиозен фанатик, който иска да обърне всички към своята вяра днес и сега, но осъзнава, че всеки човек има своя процес и това е напълно в съответствие с разбирането на Библията за свободното общество.

Сигурен съм обаче, че пропускам неща. Едно, понеже не съм толкова умен или знаещ, второ – понеже целта е да съм кратък и да маркирам една по-голяма картина, без да се губя в детайлите.

Основно исках да предизвикам всеки да се замисли за валидността на библейското разбиране и за връзката между свободната воля и изборът да живеем като свободни хора, хора, които създават свободолюбиви деца и семейства, които, от своя страна пък създават свободолюбив народ, страна и общество.

Ще се радвам да чуя мислите на тези от вас, които имат да добавят нещо по темата.

Георги Бакалов

Обединяващ апостол
Апостолска Реформирана Църква, АРЦ

Също по темата: http://www.spreaker.com/user/bulgarianpodcast/3-VPSQGp

През последните месеци в медиите започна да излиза тревожна информация за създаването на български паравоенни структури, които уж се били самоорганизирали с цел защитата на България от ислямски мигранти. Всъщност, ако се запознаем с пропагандата на тези “патриоти”, се вижда, че те са лоялни към Русия, а не към България.

Реториката на тези проруски лоялисти е заблудителна и добре замислена. Представят се за патроти и родолюбци, използват емблематични имена от националната ни история, като например това на Васил Левски. Един кратък преглед на страницата на тези “патриоти” разкрива доста ясно тяхните лоялности – Русия!

С оглед на това, предлагам на вашето внимание следният материал, който много точно разкрива каква е била ролята на Руската империя в процесите около спирането на българското народно освободително движение и в частност спрямо Васил Левски.

Повече от ясно е, че има българи, които са избрали да са русофили и московско-Путинови лоялисти. Такъв избор те могат да направят, но не могат да бъдат едновременно и български патриоти и родолюбци. Понеже патроти и родолюбци, които тачат името и заветите на Васил Левски, както и тези на водещи фигури на българското национално-освободително движение от 19 век (Г.С. Раковски, Хр. Ботев, З. Стоянов и др.), не биха могли да са и русофили, имайки предвид колко злини руската имперска политика е сторила на България, включително и намесата ѝ в процеса срещу Васил Левски, иконата на българската революционна мисъл и действие.

Днешните русофили и подривни проруски елементи трябва да бъдат конфронтирани с тези истини отново и отново в общественото пространство. Това е моментът да бъдат развенчани окончателно лъжите за “Освобождението” на България от имперска Русия – и през 19 и през 20 век.

Настоящият текст може да помогне на много хора да се ориентират в този казус, който засяга историята, но се отнася и до днешните събития. Нека предоставената в статията информация спомогне за внасянето на историческа яснота и нека дойде едно изцеление на националната ни идентичност, която за десетилетия е била подложена на насилствен проруски конформизъм.
Вземайки предвид духовните последствия от заблудите на русофилството, което води до налагане и поддържане на грешна историческа идентичност, като служител на Евангелието на Исус Христос, аз третирам това като духовен проблем, не само като предмет на исторически спор или проблем на националната сигурност. Всички християни трябва да отхвърлят недвусмислено демоничната намеса на проруските пратеници и пропагандисти – в молитва и чрез заемането на ясни обществени позиции – започвайки със семействата ни, включително и нашите приятели, колеги, заедно с всеки, в чийто живот имаме глас и влияние.

Призовавам също така всички пастори и църкви, които са част от Апостолска Реформирана Църква, както и всички други български служители на Евангелието, независимо от деноминационна принадлежност и еклесиална традиция:

• активно да започнат да запознават вярващите, както от църкви в АРЦ, така и от други църкви, с настоящите важни исторически истини.
• да информират вярващите от АРЦ църкви, както и всички други, относно тревожните процеси, вървящи в страната (сформирането на паравоенни проруски групировки).
• призовавам към спешна мобилизация на ходатайствена молитва за България. Процесите на заблуда и пропаганда от страна на руските лоялисти са демонични по характер, не само политически!
• да бъде стартирана просветителска дейност по места, включително училища и местни медии.

В допълнение, освен приложеният по-долу материал, препоръчвам и следната публикация: Как Русия избиваше българските държавници преди и след Съединението на България

Георги Бакалов

Обединяващ апостол
АРЦ, Апостолска Реформирана Църква

Граф Игнатиев рапортува пред Русия: Османците последваха нашите съвети за обесването на Левски

Нови архиви разкриват коварството на руската политика
Източник: Георги Георгиев, istinata.bg

Все повече българи са разбрали за коварната и двулична АНТИБЪЛГАРСКА политика на имперската руска дипломация и най-вече на руския консул в Цариград, граф Игнатиев, както в организирането на схизмата против Българската църква, така и в организирането състава на комисията, обесила Васил Левски.

В опита си да предотврати единение на българския народ , той е поредният руски консул в Цариград, който изисква от османските власти заточение на българските владици и организира обявяването на схизмата против Българската църква от руската и Вселенската патриаршии.

Тук ще видите оригинала на писмото, с което граф Игнатиев докладва самодоволно на княз Горчаков (държавен канцлер и министър на външните работи на Руската империя), че относно „процесът” (срещу Левски, б.р.) османските власти са „последвали нашите съвети”, а „Софийското съзаклятие е получило задоволително решение“

В опита си да предотврати единение на нацията ни граф Игнатиев следва политиката на Русия и своя предшественик – руският консул в Цариград княз Горчаков, който за първи път изисква заточение на нашите владици още през 1861 г., когато вече е набрало сила народно-църковното ни движение и желае от Високата порта официално да признае независимата Българска екзархия.

Въпреки опитите на руската дипломация да предотврати това, обявяването се случва с най-високия по ранг документ в Османската империя – султански ферман от 1870 г.
Според чл. 10 от фермана територията на Българската екзархия надхвърля 200 000 кв. км. Според чл. 10 към нея могат да се присъединят и други епархии, които не са включени, но при гласуване и то с 2/3 мнозинство.

Съобразно този параграф се извършва гласуване в Македония под контрола на османските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от този референдум е катастрофален за имперската руска политика и гръцките фанариоти. Практически цяла Македония се присъединява към Българската екзархия – Скопска, Охридска и Битолска епархии.
Прилагам оригинала на фермана, както и карта на Българската екзархия, населена с преобладаващо българско население:

Това е моментът, в който османските власти осъзнават, че е по-добре да гледат на възродената българска нация като предпазен буфер пред имперските амбиции на другата паразитна империя в опита й да завземе нови територии. За съжаление, до голяма степен непоследователната им политика и вариране между Русия и Великите сили изиграват фатална роля за империята, а и за българската национална кауза.

След заточените на българските владици на 21 януари 1872 г. в Измир, протестно шествие от над 3000 българи, живеещи в Цариград, предвождани от П. Р. Славейков и Икономов се отправя към Високата порта с молба да бъдат върнати. Посреща ги Великият везир Махмуд Недим, който се запознава с исканията им и се разпорежда веднага българските владици да бъдат върнати от заточение.

След спешна среща със Султана граф Игнатиев успява да издейства отстраняване на везира от поста му. Както и самият историк Симеон Радев пише:
„Махмуд Недим паша веднага даде ултиматум на Патриаршията да признае българската църква и вследствие нейния отказ изпрати заповед до привременния български съвет в Ортакьой да избере екзарх на основание на фермана. Не се мина месец, и Махмуд Недим паша падна, свален лично от граф Игнатиева. Отмъщението дойде късно: българската църква съществуваше и да се върне назад историята бе невъзможно. За това граф Игнатиев и не помисли.”
Ето и линк към книгата на Симеон Радев „Строители на съвременна България”, където продробно са описани горните събития. ( http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=101&WorkID=2846&Level=3) )
Длъжен съм да уточня, че Симеон Радев е един от малкото истински пробългарски историци, отразяващ вярно и подробно събитията в тази епоха, за разлика от нароилите се през последните десетилетия псевдоисторици, назначени на хранилка от Кремъл и покорните му слуги тук, за да обслужват идеологемите на руския империализъм и да преиначават, укриват и изкривяват истинската ни история с цел убийство на националния ни дух и принизяване на народните ни борби и въжделения.

Та, да си дойдем на думата…

Както вече споменах, от мои източници във Военно разузнаване разбрах, че там се пазят факсимилетата от кореспонденцията на граф Игнатиев с османските власти относно организирането на „процеса” (всъщност комисия, а не съд), която се произнася за съдбата на Апостола. Лично по настояване на граф Игнатиев в състава на комисията са включени четирима българи:
– хаджи Иванчо Хадживеличков Пенчович член на държавния съвет към империята
– Мито Панов Каймакчийски – член на ръководството на българската църковно-училищна община
– Хаджи Мануил(Мано) Стоянов – член на софийският меджлис
– Петър(Пешо) Тодоров – Желявеца, член на Софийският меджлис.

В Османската империя граф Игнатиев се радва на огромно влияние. Неслучайно там той е наричан „вицеимператор”, с който често се съобразява и самият султан. Отстраняването на великия везир Махмуд Недим паша е само поредното доказателство за неговото огромно влияние. По тази причина османските власти приемат и неговите препоръки за състава на комисията. Целта е ясна – обезглавяване на българското революционно движение и опит то да бъде подчинено на имперските цели. Още повече, че освен вижданията си за извоюване на национална независимост със собствени сили и средства, освен антируските си възгледи, Васил Левски изповядва и идеите за „чиста и свята република”.

Образуване на голяма, сплотена и независима България ще бъде радикална пречка за завоевателните амбиции на руския империализъм на Балканите и по тази причина имперската дипломация всячески се стреми да не допусне това. Само след няколко години – на 8 юли 1876 г., веднага след Априлското въстание, Русия ще подпише с другата властваща в Централна и Източна Европа империя – Австро-Унгарската, секретно споразумение, с което ще заложи основите на Берлинския договор и разпокъсването на българските земи.

Тук прилагам докладът на Граф Игнатиев до княз Горчаков, собственоръчно подписан от него, в който доволно докладва за добре свършената работа. В интернет отдавна се цитира писмото от архива на Патриарх Кирил, но с посочени грешни сигнатури. Успях да го издиря във фонда в ЦДА, заснех го с резолюция 15 мегапиксела и впоследствие ще предоставя на архива и целия заснет микрофилм, както си му е редът.

Цитираният по-долу превод е изключително точен:

Оригиналът на писмото

ОРИГИНАЛ

157. – le 25. Janvier 1873.

 30.
Péra, le 18/30 Janvier 1873
Monsieur le Chancelier,
Ainsi que le signale notre Consul Général à Roustchouk l’affaire de la prétendue conspiration de Sophia a reçu une solution satisfaisante. La Commission d’enquête envoyée de Constantinople n’a réussi à découvrir que quelques malfaiteurs. Elle a terminé ses travaux et doit revenir ici prochainement.
La situation intérieure des provinces bulgares reste néanmoins précaire. Un mécontentement profond, provoqué par la mauvaise administration du pays, règne parmi les populations. Cet état des esprits contient en germe les éléments de plus d’un complot.
Il est incontestable que l’heureuse issue de l’affaire de Sophia est due à la modération du Grand Vizir qui cette fois parait avoir suivi nos conseils. Au lieu de favoriser le jeu de Midhat Pacha, en donnant aux circonstances une importance exagérée, il a recommandé à la Commission de ne pas dépasser le but en poussant ses investigations au delà du strict nécessaire.
J’ai l’honneur d’être avec le plus profond respect, Monsieur le Chancelier de Votre Altesse, le très humble et très obéissant serviteur

1. Ignatiew

ПРЕВОД

157. – 25 януари 1873.

№ 30.
Пера, 18/30 януари 1873.
Господин Канцлер,
Както известява нашият Генерален консул⁵ в Русе, въпросът за предполагаемото Софийско съзаклятие е получил задоволително решение. Изпратената от Цариград Следствена комисия⁶ е успяла да открие само неколцина злосторници. Тя е приключила своята работа и трябва скоро да се върне тук.
Вътрешното положение в българските области, обаче, остава несигурно. Сред населението се шири дълбоко недоволство, предизвикано от лошото управление. Това състояние на духовете съдържа в зародиш елементите на не един заговор.
Безспорно е, че щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия везир⁷, който този път изглежда е последвал нашите съвети. Вместо да подпомага играта на Мидхат паша, придавайки на обстоятелствата преувеличено значение, той е препоръчал на Комисията да не надхвърля целта, като тласне разследванията отвъд строго необходимото.
Имам чест да съм с най-дълбоко уважение Господин Канцлер,  на Ваше Височество, най-смирен и най-покорен слуга
Н. Игнатиев

Прилагам и заповедта на княз Александър Дондуков – Корсаков, с която като оглавяващ руското управление на България през 1879 г. назначава вярното им мекере, един от убийците на Левски – хаджи Иванчо Хаджипенчович за член на Висшия съдебен състав в България на 8 май 1879 г.

Публикувам го, за да е ясно. И за да се знае ИСТИНАТА.

Днес никой българин няма право да си прави илюзии относно целите, методите и средствата на руския империализъм, бил той имперски, съветски или съвременен олигархичен. Те не се променят. Променят се само носителите им.

Автор: Георги Георгиев

Други източници по темата:

• Блогът на Даниела Беличовска
• Svobodata.com
• Extremecenterpoint.com

Беше октомври, 2001 година. Едва месец преди това групата от 19-те джихадисти от Ал Каида беше взривила двата самолета в Кулите Близнаци в Ню Йорк. Бомбардировките над талибаните в Афганистан бяха започнали.

Някъде, по същото време, пътувах с кола до Тимишуара, Румъния, като говорител на една конференция. Върнах се в събота, навреме за неделната служба в църквата ни в София. Бях изморен, но реших да си проверя имейла, за да не оставям това за след службата или за понеделник.

И какво да видя – имейл от Чък Пиърс, в който ме пита дали мога във вторник, идната седмица, три дена по-късно, да съм в Хановър, Германия, и да служа на една от четирите основни служби на конференция, организирана от служението на Питър Вагнер. Дотогава не бях срещал Питър. Конференцията беше посетена от нещо като 3000 души, мисля от близо 60 страни. Дали беше поради станалата наскоро терористична атака или по друга причина, не знам, но духовната атмосфера беше нажежена.

Осъзнах, че съм един от основните четирима говорители. Имаше и много други говорители по различни по-малки зали и теми. Но службата, на която аз трябваше да служа, беше една от четирите основни служби, които се проведоха в голямата зала.

Бог ми даде слово. Просто го спусна в духа ми, буквално го усетих като писмо, пуснато в пощенска кутия.

Словото беше за Европа.

За долина пълна с кости. Костите на бивши воини. Костите на хора, които са били избраният от Бог народ, Неговият заветен народ. Но вече не са.

Аналогът тук е с историята на древен Израел, и по-конкретно със 70-те години вавилонско робство, през който период евреите са подчинени на езически царе, храмът е изгорен до основи и Ерусалим е под вавилонски протекторат. Изглеждало е, сякаш всичко е било е загубено за Израел. За някои хора от това поколение може би наистина всичко е било загубено.

Но на Езекил му бе заповядано да пророкува върху костите. Божият заветен народ в изгнание е като костите на воини, разхвърляни в долината на битка, отминала преди много време. По една или друга причина, ние не знаем защо, Бог не извърши възстановяването преди Неговият пророк да говори на костите. Езекил имаше съмнения и вътрешни борби. Не беше сигурен дали костите могат да оживеят.

“И рече ми: Сине човешки, могат ли да оживеят тия кости? И отговорих: Господи Йеова, Ти знаеш.” Езекил 37:3

Ние, хората, сме по-склонни да мислим, че Бог като е Бог, нека Той да възкреси каквото, когато и както иска. И това е вярно. Само Бог може да извърши нещо толкова колосално като връщането на един народ като Изравел от пленничество и да възстанови техния национален суверенитет. Или да възстнови България като народ и като държавност. Или Европа като християнска цивилизация.

Но има такива моменти, когато Той казва на нас – ние да говорим на мъртвите кости около себе си.

Исус, който също поучава за това как работи вярата, ни учи за това как чрез вяра да говорим на “планините” (пророческа метафора за трудностите, които се изправят пред нас.)

Той им каза: Поради вашето маловерие. Защото истина ви казвам: Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: Премести се оттук там, и тя ще се премести; и нищо няма да ви бъде невъзможно. Матей 17:20

Това е смиряващо на много нива, особено за тези от нас, които се имаме за умни и непримитивни.

(Филмът “Момченцето” предизвиква много размисли в тази насока – ако вярата ни е чиста и искрена, реално какво означава да говорим на планините? Препоръчвам го по много причини, не на последно място поради превъзходната игра на Джейкъб Салвати, Ема Уотсън и Кари-Хироки Тагауа.)

Пророк Езекил се покорява и пророкува на мъртвите кости.

Пророците са известни със своето радикално покорство на Бог, каквото и да им струва това.

Пророкуване означава да изговорим дадено ни от Бог слово, мисъл, сън или видение, без да го  видоизменяме или адаптираме според нашия човешки ум, логика или обстоятелства. Това е смиряващо, понеже Бог може да ни даде слово, което конфликтира на много нива с нас самите, както и с други хора, или с установени традиции и постулати на човешко поведение и норми.

Бог иска ВСИЧКИ НИЕ да можем да пророкуваме, т.е. да можем да приемаме слово от Него и да го предаваме вярно и точно до който, когато и както трябва.  (1 Кор 14:5). Проблемът е, че не всеки взема това насериозно и не всички искат да го правят. Не всеки иска да мине през процеса на пречупване, през който Бог възнамерява да прекара човека, който смята да си има “вземане-даване” с Него и Словото Му. Някои хора нямат вярата, че Бог може и иска да им говори – да им даде слово, което да предадат. Други пък не са в среда, която ги насърчава да се видят по този начин. А и не всички вярващи имат достъп до хора, които знаят или дори искат да помогнат на други да бъдат активирани в пророческото измерение.

Както виждате, “сложно е”, ако трябва да използвам един често леко изтъркан, но доста уместен израз.

Европа е долина пълна с мъртви кости, но и с обещание и наследство от миналото си. Тя е континентът, на който християнската цивилизация е разцъфнала и е дала толкова много на света. Цивилизация, която даде на света включително и Новия Свят, Америка. Цивилизация пост-християнска, но същевременно с това станала и пост-духовна, пост-просветена и пост-способна да намери себе си, да открие правилния път и да предложи на своите млади хора верен морален компас в бурите на цивилизационните конфликти, които вече ни засягат, включително на ежедневно, екзистенциално ниво.

Именно в тази и за тази Европа Бог иска да издигне хора, които да приемат Словото Му и да го говорят на мъртвите кости – ясно, смело и с духовната власт, която подобава за тази задача.

Именно в тази и за тази Европа Бог иска да издигне хора, които да приемат Словото Му и да го говорят на мъртвите кости – ясно, смело и с духовната власт, която подобава за тази задача.

Това е, което синтезира смисъла на моето духовно пътуване през последните вече 26 години, вярвам, че това ще осмисли и следващите 26, или колкото Бог ми е отредил.

ПРОРОК ИЛИ АПОСТОЛАТ?

В Стария Завет Бог издигаше пророк, даваше му Слово, пророкът го изговаряше и нещата или се случваха или не.

В Новия Завет начина по който Бог извършва това, е най-вече чрез апостоли и пророци, които заедно сформират т. нар. апостолат. Сформирането на апостолатите, които могат успешно да се справят с мисията, която Бог има за Тялото Христово в това поколение, не е лесна задача.

В Деяния, 13 глава, под изричното водителство на Исус (Главата на Тялото), чрез Слово, ясно изговорено от Святия Дух, църквата в Антиохия изпраща апостолски “тим”, (аз предпочитам да го наричам с по-правилния според мен термин “апостолат”), на пътуване, на мисия до нациите.
В резултат на това предаване на целите на Бог, Европа бива завинаги променена.

Има невероятна духовна битка за оформянето на такива апостолати. Те могат да са на различни нива – някои поставени от Бог основно за даден град, други за дадена нация, други интернационални.

Но това проявление на Царството няма да стане без болките на растежа в процеса на сформиране, намиране на правилния Божествен ред вътрешно и активирани в съответните мандати, които Той има за различните територии.

Не можем само да си мечтаем по цяла Европа ей така, “магически” да се родят жизнени, здрави, функционални общества от хора, които познават Бог и живеят според принципите на Божието Слово. Това няма да стане преди първо да бъде възстновено управлението, властта, божествения ред на Исус в Тялото.

Това е същността на битката за Европа и за нейното християнско минало, настояще и бъдеще. Може да се каже дори, че това е същността на мисията ни що се отнася до християнската цивилизация.

Аз и моят дом сме решили – избираме да сме покорни на призива “от горе” и да пророкуваме на мъртвите кости, където и когато Бог ни прати – било то в България, Европа или където и да е.

Чрез видео чатове, статии, проповеди на място, конференции, лично служение на хора, духовно бащинство, изграждане на лидери и църкви, микро-църкви, апостолски институти, граждански инициативи, просвещение, дарителство, активиране на латентни дарове в хора и конфронтиране с религиозната система – формите могат да бъдат много и различни, делото е едно и също.

Това е, за което съм роден и призван, и в което съм решен да бъда намерен верен. Това е за което много хора са призвани, ако има кой да разпали и активира в тях този призив.

Ап. Павел казва, че Исус дава “дарове” на Тялото Христово (Еф. 4:10-15)

Моят дар е видя ясно, да дефинирам, да предизивкам, да разпаля, да иницирам, да активирам, да помогна с навигацията на различни процеси и начинания. За ограничен брой хора и общности да бъда и духовен баща (не вярвайте на “духовни бащи и майки”, които имат по 1 000 синове и дъщери – няма такова нещо!).

За жалост, когато някой заговори с речника на реформацията, това привлича всякакви неща – и добри, и лоши. През годините различни хора са експонирали върху мен всякакви свои идеи и очаквания. И когато нещата не се получат точно както на тях им се е искало, или са си планували – съзнателно или подсъзнателно, те се обръщат и се настройват. Това е тъжно, но е факт. Където има волове, яслите не са санитарно чисти, както казва и Божието Слово. И може би e неизбежно за едно поколение с толкова много дефицити.

Дето няма волове, яслите са чисти, но в силата на воловете е голямото изобилие. Притчи 14:4

Но Бог е, а не човек, Който дава даровете и призовава хората според Неговата благодат – както Той иска, когато и където реши. Всеки има своето уникално място в Божия план. Най-доброто, което всеки от нас може да направи, е не да експонира своите очаквания вътрху даден човек, бил той дори Божий човек, а да стигне до място на яснота относно каква е неговата мярка, мисия, роля и наследство в Божието дело.

Грешки ще има. Но нека е ясно и друго – грешките на растежа не са същото нещо като греха на нечестивите хора, които умишлено вредят. Един пример за това в България са пасторите-агенти. Тези нечестиви хора, съзнателно са избрали да вредят на Тялото Христово – и преди, и след 89-та година. И не само това, но се стремят вече за няколко години да “омаят” колкото може повече хора и да ги вкарат в заблуда, която се разпростира до такава степен, че те наричат злото – добро и доброто – зло. Така ДС пасторите и техните сурогати искат да убедят максимален брой хора, че агентите са герои, а истински страдалите от тях – и преди, и след 89-та, са “проблем”! Това не е “грешка”. Това е нечестиво!

Лично аз, чрез Божията благодат, най-доброто, което мога да дам на Тялото Христово, колкото и това да предизвиква противоречия и дискомфорт на моменти, дори за поддръжниците ми, са реформисткия дух, визия, послание и дейност.

Реформисткият дух, послание и дейност са контра-културни по същността си, препъни-камък за човешките идеи. Това може да е трудно за разбиране, но всъщност, ако се вгледаме добре в Писанията, Исус, а и първото поколение апостоли, бяха пример за това как поставяха Бог над всичко, включително семейство и приятели. Църквата не може да си позволи да бъде нито граждански манастир, нито социален клуб. Реформисткият мандат, слово и дух са отвесът, който Бог използва да ни държи в своя баланс и истина.

За щастие, не съм единствен – ще има повече и повече реформатори, които ще проправят път за Божието Царство в 21 век. Тук не говоря само за проповедници. Говоря за хора, които Бог издига във всяка сфера на обществото. А освен всичко друго, това е дело за три поколения напред. Някои от нас може и да не видят своите мечти или начинания да се сбъднат. И какво от това? Важното е да знаем кои сме, за какво сме призвани, да излезем извън зоната на комфорта и да направим правилното нещо. Да опитваме, докато успеем.

Но има и нещо друго. Тази работа с реформацията на Църквата не е някакво частно начинание. Това са заниманията на Бог с Неговия Дом. Не опира всичко само до това колко добре ще се справят някакви там митични реформатори с митичната зла система на Вавилон. Никой не е супер-човек и това не е поредният филм от поредицата “Transformers”. Няма такова нещо.

Реформацията на Църквата не може да бъде някаква самоцел или частно начинание. Тези процеси засягат и църквата и обществото. Ако Тялото Христово не приеме Исус Реформаторът (в лицето на реформистки мислещите и действащи водачи и хора, които Той издига във всяко поколение), тогава съдът над Божия Дом ще е напълно заслужен. Разпадът ще е неизбежен понеже винаги в историята, когато вярващите се слеят с културата с цел да избегнат конфликти, това е началото на края. Това е най-голямата опасност, а не кой ще е на власт политически днес или утре, или в какво положение е икономиката. Този свят не е наш дом, той никога няма да бъде рай на земята и Бог да ни пази от искрено заблудени идеалисти или осъзнати шмекери, които ни го обещават.

Въпросът е дали ще изберем да работим заедно с Бог за събарянето на старите, неработещи “храмове” в различните сфери на живота и за издигането на нови, или ще сме поредният прът в колелата на колесницата на Божието Царство.

Най-доброто, което можем да направим е:

• Да излезем от всеки режим на себе-праведност и да приемем света, себе си и другите в цялата ни “счупеност”. Без искрено състрадание и любов сме нищо повече от поредните “кръстоносци”.
• Да приемем Словото на Господа за нашето поколение – това е наша първостепенна отговорност като свещениците на Новия Завет!
• Да го предадем и говорим вярно на който и където трябва!
• Да градим с Божията благодат Неговия жив храм, Тялото Христово – човек по човек, стъпка по стъпка, година след година до Деня на Господа – започвайки всеки със себе си и повереното му от Исус, Главата на Тялото!

Това е Мисията. Това е същността на Божието дело в нашето поколение!

Нека Бог даде на всеки четящ това послание – разбиране, яснота, смирение пред Него и обновено сърце и ревност за богоугоден живот и служение!