Тази седмица празнуваме за пореден път Рождество Христово.
А сега нека го кажем както трябва и нека тази истина бъде освободена от пластовете религиозност, които я завоалират: ”Празнуваме раждането на избрания от Бога Цар!”
Религиозното профанизира дотолкова великите истини на Бог, че не бихме могли да ги осъзнаем, нито пък да създадем възможност мисловния ни процес и вътрешното ни естество да бъдат променени чрез силата, която се крие в тези истини, ако не шокираме, леко поне, религиозното в нас?
И нека да ви успокоя – това не е дълъг богословски трактат. Просто нещо кратко, но истинско и силно.
Виждате ли, приятели, Христос не е фамилното име на Исус. Христос е гръцкият термин за Машиах, еверейският еквивалент на същия термин. А този термин е много специален в юдаизма. Обещаният Божий Избранник, Който ще строши главата на змията, е споменат още при падението на Адам и Ева, в самото начало на историята на човешкия род.
Обещаният Божий Избранник (не политик или религиозен водач, който е издигнат от хора), това е същият, за когото Бог говори на Авраам – Месия е потомъкът на Авраам.
Месия, избраният от Бога Цар, е синът на Давид, наследник на Царство, което няма да има край…
Исая ни разкрива още за този дългоочакван Избраник на Бога – Той ще страда и то до такава степен, че ще се превърне в жертва за греховете на всички, които някога са живели, или ще живеят!
За Него говорят всички пророци, всички исторически и поетични книги.
Най-накрая времето се изпълни (Гал. 4:4) и Бог изпрати не кой да е, да изпълни пророчествата за Месия, а самия Свой Син!
Исус, Емануил, Бог с нас!
Той беше роден от жена, но не бе създаден от баща – земен, или небесен.
Чрез Божията велика сила, Бог Син “прие” нов вид и се озова в утробата на своето творение – утроба, която сам Той беше замислил и създал!
Важно е да подчертаем, че празнуваме РАЖДАНЕТО на Исус, а не зачеването или създаването на Исус. Той не беше нито заченат, нито създаден. Той е Създателят!
Апостол Павел, чрез Святия Дух, казва, че Исус прие нов форма.
“…Който, като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; и, като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст.” Фил. 2:6-8
Исус “беше в Божия образ”. Това означава същност и форма. Исус е вечен. Той винаги е бил, винаги е, и винаги ще остане. Той е Бог. Чрез Святия Дух ние разбираме, че Той е Синът що се отнася до Триединното Божество.
Исус не счете, че трябва да държи на равенството с Бог. Това разкрива личната воля на Исус и личната воля на Бащата – Отец. Някои грешни учения, които се опитват с ума си да разберат Троицата, са стигнали до “умната” идея, че не става дума за три отделни личности, а за три проявления на една и съща личност. Това е грешно и има много стихове, които разбиват тази плътска интерпретация на Бога, на пух и прах, така да се каже. ”Исус не счете”, ще рече, че той сам избра да се смири и да стане човек. Той се моли отново и отново на своя Небесен Баща с молитвата “Не моята, но Твоята воля!” Това са две воли, а не две проявления на една и съща воля.
Отказа се от всичко – Исус беше изцяло зависим на Святия Дух, що се отнася до силата на Бог на земята. Той се отказа от божествени атрибути, като например сила, знание, търпение и други, и зависеше изцяло на общението си с Бог, както всеки от нас, на постене и молитва.
Взе на Себе Си образ на слуга (и стана подобен на човеците). Думата за “взе” означава буквално да поемеш нещо, което ти се подава, като например когато някой ти подава подарък или ръка за помощ. Исус се довери на Бог Отец и Бог Святи Дух за това да бъде преобразен в образа на ембрион в корема на Мария. Но той не беше заченат от никой мъж или жена! Това е толкова важна част от учението на Библията, всъщност!
Смири Себе Си. Исус се смири. Думата “смири” на гръцки означава да се снишиш.
Стана послушен до смърт. Исус беше роден от жена, за да стане Човешкия Син, не беше създаден от баща! Той не беше нито създаден, нито беше заченат от човеци. Той е избраният, Вечният месия, сам Бог, който се преобрази и пое риска да се озове в корема на младо еврейско момиче. Каква история само! Каква любов! Той винаги си остана Божи Син, що се отнася до неговото божествено естеество. И когато умря на кръста, в него умря Човешкият Син, но Божият Син, Бог, никога не умря. Бог няма как да умре.
Бог Отец му даде име по-велико от всяко друго име. Исус позволи на Бог да му даде отново Името, от което се беше отказал.
Това са тайнства Божии и аз ви насърчавам да се замислим и да обърнем очи към Исус в Рождествения празник към важните и истинските неща – Него и това, което Той извърши за нас!
От мое име и от името на цялото ни семейство, ви желая благословени празници и Неговият Мир да е с вас винаги!
Истината си има гласове и личности, чрез които говори на отделни хора и на цели групи. Някои от тях са хора на Словото, други се подвизават в политическото пространство. Трети са хората, които никога няма да са “имена” и “лица” по екраните и списанията, но със сигурност са имена и лица всеки ден в живота на своите семейства, приятели, познати, колеги, съседи и роднини. С други думи, всеки има да свърши своята уникална част в това да се чуе Истината и да предизвика друг в неговото решение и отношение.
Една от най-интересните, драматични, интригуващи и духовно заредени с огън “сцени”, които са описани в Евангелието е моментът, в който Исус от Назарет стои пред Пилат Понтийски и му заявява, че той (Исус) е наистина Цар.
И тъй, Пилат пак влезе в преторията, повика Исуса и Му каза: Ти юдейски Цар ли си?….
Исус отговори: Моето царство не е от този свят; ако беше царството Ми от този свят, служителите Ми щяха да се борят да не бъда предаден на юдеите. А сега царството Ми не е оттук. Затова Пилат Му каза: Тогава, Ти цар ли си? Исус отговори: Ти правоказваш, защото Аз съм цар. Аз за това се родих, и за това дойдох на света, да свидетелствувам за истината. Всеки, който е от истината, слуша Моя глас.
Пилат Му каза: Що е истина?
(Евангелие от Йоан 18:33-38)
Истината стоеше пред Пилат, а той питаше що е истина. Но така или иначе, Истината стигна до него и той носи своята отговорност за делата си. Истината има своя начин да стигне до когото трябва. В случая на Пилат, лицето и гласът на Истината беше самият Исус.
Но това не е ли пример за нас самите, независимо в коя епоха живеем?
Апостол Павел цитира езически поети в своите апостолски послания и проповеди. Защо? Понеже голямата цел на Павел беше да се чуе Истината, независимо как. Той не позволяваше на формата да определя съдържанието. Точно обратното!
Понякога ситуацията изглежда трагична. Пророк Исая говори за един такъв момент, в който истината е “паднала на площада” и няма кой да й служи. Тогава Бог мобилизира Царството си и влиза в режим на духовно воюване. Сам Бог се намесва тогава, когато трябва и когато нещата изглеждат най-зле (Исая 59:14-17).
В началото на тази година преживях дълбокото наскърбяване на Святия Дух от това, че Словото на Господа не се чува в България. Бог иска да се чува Словото Му – Истината на Бог. Той иска този народ да бъде спасен, избавен…да се върне от пътищата си…но вече 27 години болшинството от хората избират безбожието. Няма здрав разум, няма свободолюбие, няма сериозен дискурс, в който искрени и истински хора, които заедно биха могли да са решаващ фактор за промяна, да участват. А няма ли разговор, няма единство. А няма ли единство, няма устояване, има само падение.
Буквално дни след като освободих Словото на Господа за това, че България е под Божия съд, се случи трагедията в Хитрино. Скърбя за загиналите и семействата им. Бог не е, който убива хора, сякаш е някакъв маниак, който изпитва удоволствие от това да покаже колко е велик, а ние какви сме червеи безсилни. Това е една изключително плътска, грешна, небиблейска и абсурдна идея за Яхве, Богът на Авараам, Исаак и Яков. По-скоро съдът на Бог е вдигането на Неговата ръка на протекция и предаването на хората, които са Го отхвърлили, на духа на смърт. Космическият конфликт е между живота и смъртта. Това е основно библейско схващане, което не може да бъде подценявано. Може да се види в историята и на ранните човешки цивилизации, историята на Израел, християнската цивилизация, та чак до наши дни.
Библията поучава, че настоящото творение и живот се случват буквално под “купола” на космически конфликт, който влезе в действие с разбунтуването на Луцифер, а след това и с падението на човешката раса. Грег Бойд, в неговата феноменална книга “Бог, който воюва” (God at war), прави следното разтърсващо изказване: “мирогледът на воюването (warfare worldview), е по един или друг начин основният мироглед на библейските автори.” Бойд твърди, че всъщност служението на Исус и на апостолите, както и на поколението след апостолите, може да бъде разбрано правилно единствено в контекста на духовно воюване, на духовен конфликт между Бог и царството на сатана.
Именно тази парадигма ни помага да разберем идеята за Божия съд. Представете си състезание по дърпане на въже. Две страни дърпащи в противоположни посоки. Бог ни придърпва към себе си чрез “връзки на любов”, както казва Библията. Ние, плътския човек в нас, националната ни култура, културата на корупцията, се противят.
“Привлякох ги с човешки въжета, с връзки на любов…” (Осия 11:4)
Но какво правим ние, хората? Лично в нашия живот и като общество? Когато Истината ни говори и стои пред нас, по-добри ли сме от Пилат? Разпознаваме ли нейния глас?
Бог “не гледа на лице”. А ние?
В един момент, ако се инатим твърде дълго, Бог пуска въжетата и връзките на любовта. Никой не знае кога може да настъпи този момент. Само знаем, че за всяко нещо си има време под небето. Знаем, че Бог е дълготърпелив за много неща, но знаем и предупреждението на ап. Павел, да не се заблуждаваме, Бог не е за подиграване, каквито семена пожънем, жетвата ще дойде в един момент!
Мисля, че цялата тази година Бог ме приготвя, за да дам това слово. Това беше най-важното нещо, което Той имаше за мен от месец март насам, когато започнах да се въвличам в процеса и да говоря за Словото на Господа. Извика ме отново и отново да застана на “стражата си” и да не позволявам на всякакви други ситуации да ми отвлекат вниманието и да внимавам какво ще ми говори Изобличителят ми, както го нарича пророк Авакум:
На стражата си ще застана, Ще се изправя на кулата, И ще внимавам да видя какво ще ми говори Той, И какво да отговоря на изобличителя си. (Авакум 2:1)
Изборите за президент бяха кулуминацията на един 27- годишен период на демократично, посткомунистическо…безбожие. Липсата на морал и етика на всички равнища са довели народа ни до ниво на почти тотален нихилизъм. Ако не беше обвързването ни с международната икономика (външни пазари), българската такава (национална икономика) е жалка история. Ако не бяха парите, които българи от чужбина ежегодно пращат до своите роднини, икономиката ни щеше се срине моментално, без да има какво да замести тези 4 милиона лева на ден постъпващи в националната икономика – общо над милиард и половина лева на година! Друг един доклад определя размера на капиталите, които влизат в националната икономика отвън, на милиард и половина долара! Без външния свят сме буквално за никъде – икономически! Без Бог – живеем в името на една утопия. А утопия означава буквално “наникъде”..,”няма такова място”, заблуда, един вид. Мираж, излюзия.., това са идеите и мечтите за едно бъдещо оцеляване и успех на България без Бог!
Неосъжането на комунистите и липсата на лустрация на всякакви етажи на властта е може би най-ясният сигнал за толерирането на злото от миналото и вграждането му в днешното уж “ново начало” на обществото от 27 години насам. От там произлизат и корупцията, несвободните медии, зависимостите в съдебната система и т.н.
Бог съди всичко това!
В съда си Той знае как да си спомни милост и да покаже милост към тези, които са му верни (Авакум 3:1-2). Но нека не се заблуждаваме – като цяло, след първоначалния период на отвореност, който трая едва 2-3 години, България като цяло отхвърли призива за вяра в Исус, който отекна по нашите земи. Православната църква пък има своите си проблеми, включително и с бивши агенти на ДС, които днес управляват най-висшия клир. Протестанските църкви също отказаха да лустрират корумпираните пастори-агенти. България буквално плаче за съд!
Ако продължаваме по този начин, Хитрино ще се превърне само в първото от поредица потресаващи трагедии. Цели градове могат да изчезнат от картата само за минути. Понеже Бог е пуснал въжето и е оставил тази нация на собствените й страсти и страхове.
Истината обаче намери още един свой “служител”, глас и личност – бившият правосъден министър Христо Иванов. Наскоро той обяви нова политическа партия и призова целият ни народ да остави илюзиите и митовете за това, че ЕС ще разреши нашите национални проблеми. Истината намери начин да бъде чута. Един общественик, превърнал се в символ на анти-корупцията, произнесе съд върху илюзиите и митовете, че бюрократичното, левичарско ЕС ще ни бъде от някаква помощ, ако ще се справяме с корупцията. Г-н Иванов, най-вероятно без да го осъзнава, изрече може би най-важната и актуална истина за народа ни – истински съд върху старото, бутафорното и неактуалното.
Ето я сега и другата част на същата “монета” на истината, която говори г-н Иванов – за това воюване “само тук и само ние” – то е така в смисъл политически, но в духовен смисъл е малко по-сложно, понеже безбожието е дори по-голямата част от проблема. Няма да може да успее България САМО с измитането на политическия боклук – ще е задължително нужно да бъдат изметени цели офиси и на дадени вероизповеданя, както и в живота на всеки един, за да дойде реално единство в България. Само Бог може да направи това и само чрез молитва и адекватни пророчески действия и поведение, можем да сме част от решението, а не от проблема.
За още поучение на темата за Божия съд над България, можете да гледате и чуете това видео, както и да следите сайта www.svoboda21.com
С тъга, днес, научих вестта за това, че д-р. Питър Вагнер – велик библейски учител и християнски стратег, който имах възможността да познавам лично, е преминал в славата на Бог. Като единственият български проповедник, който може да каже, че е познавал Питър Вагнер отблизо и лично, ще използвам този повод да споделя за поколенията моите спомени, свързани с него лично и със служението на този невероятен човек.
През месец октомври, 2001 година, само няколко седмици след терористичните атаки на ислямските джихадисти над кулите на Търговския Център в Ню Йорк, бях поканен от Чък Пиърс да бъда един от говорителите на конференция в Германия, организирана от служението на Питър Вагнер. Дотогава не бях срещал този забележителен човек, само бях чувал за него. Той също до този момент не бе срещал моя незабележителна милост, само беше чул за мен от Чък. Оказа се, че един от четиримата основни говорители не е успял да дойде на конференцията и аз бях поканен да заема неговото място. (Чък трябва да е имал голяма вяра в Бог и може би някаква вяра в мен, че ще се справя). Питър пък имаше изцяло доверие в Чък – но мога да си представя от днешната ми гледна точка как ли се е усещал за това някакво диво момче от България, което никога не е виждал или чувал преди, да заеме амвона и да говори на конференция, организирана от неговото служение. А не, че нямаше избор от несъмнено много по-надарени, зрели и известни говорители! Но Чък е имал нещо друго предид (или пък Бог, не е ясно). Така или иначе, аз говорих на една от четирите основни сесии. Имаше над 3 000 души от над 60 страни по цял свят, събрани в един от големите конферентни центрове на Хановер – все хора, дошли откъде ли не да приемат свежо слово, откровението за Царството и стратегии за достигнето на нациите с Евангелието на Исус Христос.
Говорих от Езекил 37 глава. Говорих за това, че Европа е като долината с мъртви кости, една бивша армия, която не само, че е била победена, но сега от нея са останали само сухи кости. Бог говори на пророка да пророкува с власт на костите. Пророкът започва да пророкува, Святия Дух идва и възстановява духа и плътта, и армията на Бог е възстановена. Проповядвах за вярата да говорим на костите и да пророкуваме с власт в духа, а не да се молим за отворени врати. Божията слава слезе и цялата зала беше на крака, приемайки от помазанието на Духа, което Бог изля в онзи ден. Десетки хора дойдоха при мен след това, получих много покани от различни проповедници откъде ли не. Целият първи ред беше пълен с проповедници. След службата Питър дойде при мен, представи ми се, запознахме се и ме покани да стана част от Интернационалната Коалиция на Апостолите, която беше основана година преди това. След това ме покани да се срещнем. Пита ме къде живея и дали бих планувал евентуално да бъда на една друга конференция, организирана от него през февруари 2002 година в Норвегия. Аз приех и така се уговорихме да се видим след няколко месеца.
Семейството ни вече се готвеше за преместване в Америка. Когато пристигнахме в Минесота на 7 декември 2001 година, имахме всеки по един куфар и нищо повече. Останахме при наши приятели за около 3 седмици и скоро след това взехме къща под наем, в която да живеем. Нямахме представа за колко време ще сме тук, какво трябва да правим и как ще се справяме занапред.
След няколко месеца Питър започна да говори с мен за това да се преместим в Колорадо Спрингс, където бяха базирани той и Дорис. Искаше да пътувам с него по-често и да съм по-близо. През август, 2002 година, имахме конферентен разговор с него и съпругата ми. Предстоеше ни да направим решение – или да купим къща, или да се преместим в Колорадо. Питър сподели, че много би искал да се преместим. Каза, че има пророчество, че в края на живота му Бог ще го свърже с млад служител от Източна Европа, на който той ще предаде част от своята мантия. Каза на съпругата ми, че като ме слушал да говоря, съм му напомнял за него самия като млад. Мисля, че това е най-милото нещо, което някога съм чувал от човек, който уважавам и който мери всяка дума, която казва.
Ние взехме решение да не се местим в Колорадо. Обясних на Питър, че Бог ми е показал неща именно за Минесота и, че според мен трябва да бъдем точно тук. Казах му, че съм изключително докоснат от неговото отношение и от поканата, но трябва да се покоря на това, което Бог ми показва. Той беше доста впечатлен и каза, че ще намерим начин да общуваме дори и да не сме там на място.
Така в следващите години постепенно започнах да опознавам този невероятен мъж на Бога, неговото семейство и служение. Говорил съм на няколко конференции, организирани от него, преподавах в Института “Вагнер” и бях говорител на безброй много панели и заседания, организирани от Интернационалната Коалиция. През 2004 година Питър ме покани да стана част от апостолския съвет на ICA, където бях най-младият и единственият интернационален служител (т.е. от страна извън Америка). През 2005 година Питър ме покани да стана част от един тесен кръг от служители, който кръг той наричаше Орлово Видение. Това беше една група от около 15 души, с които Питър и Дорис имаха по-близки взаимоотношения, поддържаха връзка и изпълняваха функциите на духовни авторитети. За период от няколко години Питър беше и член на борда на моята организация GBMI, след което през 2012 година се оттегли поради напредналата си възраст.
Питър Вагнер е сигурно един от най-забавните хора, с една от най-интересните и предизвикателни житейски истории. Своя живот той описа в книгата “Да се бориш с алигатори, пророци и богослови”. В нея той разказва за богатия си живот на теолог и мисионер – от 16-те години, през които той и Дорис са били мисионери в Боливия, до последните си дни. Той е един от най-влиятелните християнски писатели и стратези в харизматичното християнство в Америка.
Интервю с Питър през 2006 г. в Колорадо Спрингс
Мога да пиша много за Питър и може би някой ден ще го направя. Не твърдя, че го познавам най-добре, че съм бил най-близо до него, или нещо подобно. Сигурен съм, че ще има мнозина, които ще кажат, че са били кой от кой по-близо и по-близо до Питър – като съслужители, като приятели, като духовни синове, или кой знае какво. Някои от хората, които тепърва ще разкажат неща за Питър, може би наистина са това, което казват, че са. Всеки трябва да реши за себе си. Аз не твърдя подобни неща. Презирам комплексарите, които подмятат големи имена и така градят авторитет за себе си. Аз съм бил благословен да съм близо до няколко велики служители, но никога не съм използвал това, за да се правя на нещо, което не съм. Познавам такива хора и не понасям подобни клоунади, и затова такова поведение ме отвращава.
От друга страна, ако Бог е дал на някой благодатта да е близо до велик служител, добро нещо е да се знае истината за специалните хора между нас – хора, които са като всички други, но най-често поради служението, в което Бог ги е призвал, преминават през извънредно много страдания, преживявания, противоречия, трудности и успехи.
Питър беше един от тези хора.
Наблюдавал съм го толкова пъти как сияе, разказвайки някаква изключително смешна история. Питър харесваше хумора, хубавото вино и беше ценител на стека. Харесваше да се смее и да прави сложните неща ясни и достъпни за разбиране.
Чарлз Питър Вагнер е родом от щата Ню Йорк. Израства, помагайки на семейството си със семейната ферма. До края на живота си той колекционираше трактори John Deer и почти всяка година ходеха с Дорис на най-голямото фермерско изложение в Америка.
Питър имаше докторат от богословската семинария на Принстън, Фулър и Южнокалифорнийския университет. Той беше богослов, мисиолог, писател, говорител, библейски учител, апостол на вярата и духовен баща.
Преди няколко години списание Харизма го изреди като един от 25-те най-влиятелни проповедници на Америка за последните 100 години.
През 1974 година той и съпругата му Дорис заминават като мисионери в Боливия. Живели са доста труден живот там. Лично са ми разказвали с какво е трябвало да се борят, докато се опитват да проповядват на боливийците, и заедно с това да отглеждат и трите си дъщери.
През 1974 година деноминацията, която ги спонсорира като мисионери (нехаризматици), го натоварва със задачата да изследва какво се случва с харизматичните църкви, как харизматиците шмекеруват и използват трикове да привличат хора в Боливия. Питър започва да събира информация, да говори с хора, да посещава харизматични църкви и пише своя доклад, озаглавен “Внимание – петдесятните идват!”, в който представя това, което е видял като движение на Святия Дух, а не като трикове и шмекерлъци, които деноминацията е искала.
Питър беше такъв – той изследваше нещата и правеше най-доброто да ги види такива, каквито са, а не каквито масите казват, че са. За него може да се каже, че беше радикално посветен да угажда на Бог, а не на хора. Джентълмен, но не и глупак, който да позволява да се подиграват с него.
С Питър съм имал едни от най-интересните разговори, които човек може да има с някого. С него можеше да се говори за всичко. Веднъж пътувахме с автобус някъде в Европа, от едно място до друго, и започнахме да говорим за служението на ходатайство. Аз знаех, че той е писал доста за това, знаех и за неговото убеждение, че някои хора имат служение на ходатайство, а други не. Аз си позволих най-уважително и с усмиква да не се съглася и той подскочи. Очите му блеснаха с онази присъща на Питър почти детска, наивна, чиста закачливост и изпитателност, и той ми каза: “Как така? Обясни ми?” Споделих с него моето разбиране, че според мен всички родени от Духа са призвани да са ходатаи и могат да ходатайстват – ако бъдат предизвикани хората и ако бъдат научени. Той беше заинтригуван. Дръпна Дорис за ръкава и започна да й обяснява какво съм бил казал.
Често пъти просто беше явно, че Питър е вероятно най-умният или може би по-добре казано най-разбиращият по дадена тема човек в стаята. Но той никога не се държеше така. Изслушваше всяко различно мнение с уважение, приканваше всеки да блесне с каквото смята, че може и трябва да блесне и искрено се радваше и се впечатляваше, ако някой кажеше нещо наистина специално. Но никога не парадираше със знанията или уменията си.
Питър беше пример за смирение.
Веднъж прати на една група от служители (не знам, може би около 10-тина души), една от своите книги, които плануваше да издаде. Попита за мнението на всеки. Имаше различни мнения, но общо взето всички бяха хвалби. Аз обаче видях нещо, което според мен щеше да бъде противоречиво. Изложих аргументите си и писах до групата, че съм съгласен с това, което Питър пишеше по темата, но това понеже беше толкова противоречиво, напълно беше възможно да бъде ползвано от злонамерени хора и да бъде интерпретирано по много погрешен начин и така да лепнат на Питър на стари години една клевета. Питах го дали наистина иска да предизвика фурор на този етап от живота си или може би ще остави тази битка на някой друг? Той писа до цялата група и каза, че след анализ на казаното, е приел моите аргументи и цялата тази тема ще отпадне от книгата.
(Но аз съм наясно с това, което отпадна, така, че кой знае, може би да повдигна темата един ден 🙂
Питър не се страхуваше от противоречия. Колекционираше критични статии и дори имейли с омразна реч и ги четеше с голямо задоволство, когато се събирахме. Бяха му забавни хората в техния религиозен фанатизъм и го намираше за отдаване на чест да бъде хулен от религиозни хора и техните фанатични групи. Истината е, че и до днес има много християнски хейтъри, които са посветили толкова много сайтове с материали против един от най-милите хора, които познавам, и също така един от най-верните на Бог библейски учители.
Според мен в по-късните си години Питър беше използван от всякакви хора., вкл. от странни птици, които се занимаваха с бизнес и склониха Питър да им даде публичното си одобрение. За съжаление хора, вкл. такива, на които и аз препоръчах бизнесмен, който беше препоръчан от Питър, изгоряха в тяхната наивност. Питър страда много от това. Но на хората не им пука – ядосат ли се на някой за пари, каквото и да казваш, ако си одобрил дадено трето лице по някакъв начин, те ще са ядосани. Питър беше един от най-почтенните хора, които познавам; един от най-скромно живеещите и един от най-грижовните.
По едно време цялото ни семейство летя до Колорадо и прекарахме около 3 дни с тях. Никога никой не ни е обръщал толкова внимание, не ни беше приемал така, както Питър и Дорис Вагнер приеха мен и съпругата ни, вкл. в дома си, те отделиха време да ни опознаят, да говорят с нас, да ни служат. В тяхно лице преживяхме истинско духовно бащинство и майчинство, нещо, което чак по-късно осъзнах, че докато явно не го преживееш ти самия, надали можеш да го дадеш на други.
В ушите ми още звучат неговите заръки към мен като баща и мъж: “Хайде, Георги, знам, че можеш да се справиш по-добре. Мисли за ролята ти като съпруг и баща като част от твоята мисия. Най-важната ти мисия. Направи го цел, както всяка друга цел, която си поставяш.”
ИНТЕРВЮ, КОЕТО ПРОВЕДОХ С ПИТЪР ВАГНЕР ПРЕЗ 2006 г.
Последният голям принос на Питър за Божието Царство беше неговото подаване на рамо на т. нар. Нова Апостолска Реформация – дело на Св. Дух свързано с възстановяването на служението на апостола и пророка.
Питър ще ни липсва. Ще ни липсва събирателното му помазание – способността да събира заедно хора, които иначе сигурно никога не биха седнали на една маса и да ги въвлече в разговор, да ги разсмее и да ги направи да се чувстват значими в неговото присъствие.
Вестта за неговото преминаване в слава ме докосна и разтърси. Напомни ми за краткия живот, който имаме и за кратките възможности да сме близо до хора, върху които като при Питър е явно и ясно отдалеч, че са уникални, оригинални, специални и в същото време изключително обикновенни, земни и простички. Хора като него ми дават надежда и за Тялото Христово и за този свят. За себе си лично, аз никога няма да злоупотребя с това, че съм бил близо до него, считам това за съкровен дар и привилегия от Бога, за една от моите награди и утехи от Бог, който знае през какво ме е прекарал през годините и защо. Моментите споделени с хора като Питър са били истинска лек за душата ми, празник на духа и освежаване за цялостния ми човек.
Нека Бог утеши семейство Вагнер и нека издигне още много негови достойни и истински наследници на неговото наследство на глад за Бог, дълбока почит към библейското поучение, ходатайството, духовното воюване, Голямото Поръчение и трансформирането на този свят.
През 1974 година френският жонгльор Фелип Пети, шокира света като опъва метално въже между двете кули на Търговския център в Ню Йорк и минава по въжето от едната до другата кула пред погледите на нюйоркчани. В нашата микро-църква в Минеаполис започнахме да изучаваме Първото Послание на ап. Павел към Коринтяните. То съдържа 16 глави, до края на годината остават 16 седмици и така решихме (или може би трябва да подчертая за някои хора специално, че “Бог ме води да водя групата в това”) да направим едно изучаване на Първо Коринтяни глава по глава, до края на годината.
Всяка седмица, използвайки т. нар. индуктивен метод за изучаване на Писанията, всички четем една и съща глава, след което всеки споделя нещата, които Св. Дух му показва, говорим за трудни части в текста, както и за практичното приложение на наученото в живота ни.
Изучавах посланията на ап. Павел и Деяния на апостолите в първите години на прохождането ми във вярата и от тогава само съм наблягал на дадени моменти, но сега за пръв път правя едно цялостно изучаване на служението на ап. Павел. Голямо удоволствие, вкл. разполгайки с толкова повече ресурси за изучаване на Библията поради Интернет, в сравнение с началото на 90те години на миналия век. (Сега вече официално се чувствам стар 🙂 Не, шегувам се, всъщност се чувствам сякаш сега тепърва започвам!)
Първото послание на ап. Павел е писано да Коринтяните някъде между 5 и 7 години след като той влиза в този град и остава там за година и половина, в резултат на което се ражда нова общност от вярващи. Според повечето изследователи, второто послание е написано в същата година, не дълго след първото. В него той предупреждава за свои планове за пристигане при тях за трети път, което се и осъществява най-вероятно по време на третото му апостолско пътуване в региона (Деяния 20:1-3).
Може да се каже, че делото в Коринт е едно от най-ангажиращите начинания на ап. Павел, почти на едно рамо с това в Ефес, имайки предвид колко време и усилия апостола влага там. Със сигурност Коринт е единственото друго място, освен Ефес, в което ап. Павел, под водителството на Бог остава за по-дълъг период от време.
Всяка седмица ще качвам в този непретенциозен сайт бележки от изучаването, което минаваме, ако това представлява интерес за някой (материалите са на английски).
Какво обаче изпъква от пътуванията на ап. Павел през годините?
Не можех да не се замисля за тези неща, изучавайки тази вълнуваща тема.
Вдъхновен съм от този човек, не само понеже е бил невероятно смел, радикален, сериозен и реален с Бог и с хората. Вдъхновен съм най-вече виждайки това, че е предавал себе си изцяло на водителството на Бог, а не на своя ум, логика и планове.
Това се вижда ясно.
Мога много да говоря за това и ще говоря за това на правилното време.
Но това, което видях много ясно и то преди вече повече от 20 години е, че Исус е в контрол на неговото дело, а не ние с нашите планове и идеи. В неговата власт са времена и сезони. От него е всичко – в него се движим, живеем и съществуваме.
Павел не е свой си – живота, който той живее, е Христос в Него. Колко ли трудно трябва да е било за един бивш фарисей, който е имал властта да вързва хора и да ги праща на съд, да сложи всяка плътска власт и желание за контрол, всяка плътска религиозна ревност, в нозете на Царя и да бъде задвижван само от Святия Дух?
По човешки говорейки, ако трябва да анализираме дейността на ап. Павел и неговите партньори, това е била е една доста неформална група от съмишленици, които са се движели от място на място, задвижвани явно от една и съща сила, но често пъти без координация и по нелогични начини. Примери могат да се дадат много. Ап. Павел не е бил обсебен от идеята за това да изгради най-голямата църква, най-добре организираната църква, най-модерната църква и т.н. Ап. Павел е бил загрижен основно с това да предаде каквото му е било дадено, да постави божествен ред в новосформираните общности и да помага за тяхното правилно развитие във времето.
Хаос ли е описаното в книгата Деяния, непрофесионализъм ли е, безотговорност ли е, или е редът на Святия Дух, неговите начини за разпространяване на Евангелието на Царството чрез емисарите на Исус?
Едно от най-големите изкушения, може би най-голямото от всички, е да вземем нещата в своите си ръце. Особено когато сме едни от ревностните вярващи и сме толкова уверени в това, че сме “истинското нещо”, че сме на правия път, че всичко ни е ясно.
За мен лично ходенето във вяра, следването на Бог, в най-добрия случай е ходене с увереност по въже, доколкото може човек да ходи с увереност по въже опънато между две сгради. (Вижте тази невероятна история за един такъв човек, който с ходене по въже шокира целия свят през 1974 година).
Следването на Святия Дух, дори когато сме уверени, че Той ни говори и ни води, е риск. Възможно е нещата, които смятаме, че са така, както ги виждаме и мислим, да са именно така – възможно е и да грешим. Ако нямаме страх от Бога, сме обречени на корабокрушение, както ап. Павел описва сриването на духовния ни живот тогава, когато отхвърлим Божията власт в живота ни.
Много от действията на ап. Павел могат да бъдат разгледани като недобре обмислени стъпки, хаотични стъпки или дори ненужна арогантност. Вече 20 века този мъж има своите критици – богослови и “специалисти” от различни дисциплини.
Но специалистите обикновенно не са хората, които ще видите на предните линии. Те не са хората, които поемат риск. Най-често те са добри само в това да преценят и да криткуват, особено ако някой им плаща за това, както например на платените журналисти и други медийни фигури.
Аз избирам да се доверя на човекът на Тарс, който преживя нещо толкова животопроменящо на пътя за Дамаск, че повече от 20 години след случката, когато се изправя пред цар Агрипа, той не представя добре разработено изложение на вярата, той говори за това преживяване, за една голяма светлина, за глас – все неща, които карат интелектуалните умове, винаги искащи да разберат всичко, отхвърлящи всяко “мистично” нещо като нездраво, да блокират.
Първото, второто и третото апостолско пътуване на Павел, ако са пример за нещо, то е за това ние днес и сега да сложим настрана нашите претенции, планове и схеми, и да се научим отново да търсим Неговата воля, пък ако ще тя да ни бъде разкрита като голяма светлина, глас и други подобни, да бъде! Аз избирам реда на Святия Дух, колкото и да звучи като хаос в ушите на плътския ни, религиозен ум.
Актьори облечени катп воините на Ян Собиески – част от честването на 333 годишнината от освобождението на Виена.
През 1683 година Османската империя, под ръководството на везира Кара Мустафа, предприема масивна военна кампания с цел превземане на Виена, а след това и на Рим.
Това е втората атака срещу Виена, в първата (1529 г.) мюсюлманите също претърпяват поражение.
Преди около три месеца Святият Дух започна да ми говори за това, че желае да възстанови неговото Тяло като войнстващо тяло („еклесия милитанс” – богословски термин означаващ “църквата воинстваща”).
Започнах да изучавам различни военни конфликти в историята, конкретно между християнския и ислямския свят. Обсадата на Виена през 1683 година и последвалото поражение на османската армия се откроява като най-мащабната победа за християните и съответно най-стратегическата загуба за мюсюлманите, която според много историци също така бележи и началото на упадъка на османската империя.
Изглед на Виена от възвишението Каленберг. Стара Виена от времето на битката през 1683 година, се намира в далечината в дясно, отвъд хълмистото възвишение Каленберг.
След двумесечна обсада, виенчани започват да губят надежда. Кара Мустафа е разположил войските си около стените на града и е мобилизирал близо 5000 човека, които са изкопали множество подземни тунели, имащи за цел да осъществят нужния му пробив.
В същото време император Леополд, обзет от нерешителност и страх, напуска Виена и оставя около 10 хиляди войници и 5 хиляди граждани-бойци да бранят своите позиции. Обсадата започва на 16 юли. Много може да се напише за станалото в следващите два месеца на обсада, когато виенчани отблъскват армията на Кара Мустафа, която наброява според някои историци 200, а според други 300 хиляди войници, много от тях еничари.
Най-голямото предизвикателство пред Западна Европа е единството на различните империи. Австрийците (Хабсбургите) и поляците например са врагове за дълго време, но осъзнавайки общата заплаха, сключват съюз за взаимопомощ малко преди Кара Мустафа да обсади Виена. Полският крал Ян Собиески е възрастен, но е опитен и вече е печелил битки срещи османците. Не е харесван от останалите императори и е отказвал да служи под властта на който и да е друг. Папа Инокентий XI, чиято еклесиална власт са разпознавали всички западни имперски сили, призовава към единство и дава пълна власт на полския крал-воин Ян Собиески да поведе имперската коалиция срещу Кара Мустафа.
Според исторически източници воините на Собиески са носели крила, които са всявали ужас в суеверните мюсюлмани.
Ян Собиески обединява под знамената си воини от Украйна, Бавария и Австрия. На 7 септември 1683 г. пресича река Дунав на запад от долината, в която са разположени войските на Кара Мустафа. Между войските на Собиески и армията на турците има възвишения известни като планината Каленберг. Собиески изкачва възвишенията с войниците си на 11 септември и на 12 атакува Кара Мустафа по левия фланг (откъм река Дунав) и фронтално, спускайки се в директен сблъсък с османската армия, яздейки надолу по хълма с неговата 20 хиляда армия от хусари.
Едно нещо, често пъти пропускано от светските историци, е ключовата роля, която изиграва свещеникът Марко Д’Авиано, известен проповедник, който развива близко взаимоотношение с император Леополд и води кореспонденция с него за 20 години. Марко Д’Авиано е човекът, успял да убеди западните императорски сили в нуждата от единство, повече от който и да е друг. Той има ключова роля и в това да ги склони да извикат Собиески на помощ.
Атаката на Ян Собиески приключва за около 3 часа! Турците се разбягват, а Кара Мустафа се самоекзекутира пред семейството си в Белград на 25 декември същата година – начин на почетна смърт, отреден от султана за неговия везир, който имал големи амбиции. Започва дълъг и мъчителен период на отслабване на позициите на Османската империя и загуба на много други техни територии на западните Балкани.
В писмото си до папата, Ян Собиески перефразира фразата “Дойдох, видях, победих!” на Юлий Цезар и казва следното “Дойдох, видях, Бог победи!”
Днес на върха на едно от възвишенията на планината Каленберг има построена църква, която отслужва меса всяка година на 11 или 12 септември.
Преди няколко месеца, когато започнах да изучавам тази битка, както и историческия период преди и след това, започнах да осъзнавам колко актуална е тази победа над османските армии за нас днес. Святият Дух, незнайно защо, ме водеше да изчисля преди колко години се случва това събитие и така осъзнах, че тази година се навършват 333 години от избавлението на Виена.
Обадих се на приятели във Виена, споделих с тях за това мое “откритие” и под водителството на Духа, решихме да се съберем на 11 септември във Виена и да се молим за града, за нацията и за Европа.
Каква мислите беше изненадата ни, когато разбрахме, че нашето “откритие” за тази специална кръгла годишнина не е никакво откритие за католическата църква, която планува специална меса (служба) на 11 септември, неделя, в храма на върха на Каленберг.
Бяха дошли поляци от много места. Над 2 000 души, от които 90% поляци бяха изпълнили храма и един голям периметър около храма. Ездачи облечени като хусарите и воините от армията на Ян Собиески бяха наредени пред храма. Усещане за гордост и тържественост витаеше във въздуха.
Паметник в чест на падналите в битката за Виена украински казаци.Оркестър от Полша изпълнява полски народни танци след тържествената възпоменателна служба в храма на върха Каленберг на 11 септември 2016 г. по случай 333 годишнината от спасението на Виена. Самодеен ансамбъл от Полша изъплнява полски народни танци като част от тържествената програма.333та годишнина от освобождението на Виена от армиите на османската империя привлече над 2000 души, основно поляци, за тържествена меса водена от кардинала на Виена.Паметна плоча в чест на полският крал-воин Ян Собиески, на стената на католичесия харм на възвишението Каленберг.Актьор облякъл се като Ян Собиески.Актьор облякъл се като Ян Собиески.Кардиналът на Виена Кристоф Шонбьорн пристига за тържествената меса по случай 333-та годишнина от спасението на Виена.В близък план се вижда един от актьорите облечен в доспехи като на воините на Ян Собиески – с големи крила на гърба, за които се казва, че са всявали ужас във враговете на Собиески.
Кардиналът на Виена Кристоф Шонбьорн говори силно слово, в което беше почетена паметта на Марко Д’Авиано, Ян Собиески и всички смели воини, дали живота си за победата над османците.
След службата стотици поляци продължиха да празнуват събитието с песни, танци и други културни прояви в близост до храма.
Вечерта нашата група се събра и прекара време в поклонение пред Бог и ходатайство за Виена, Австрия и Европа.
Свидетели сме на безпрецедентно преселване на милиони мюсюлмани от страни от третия свят, (приемани без каквато и да е проверка на самоличността) в пределите на Европейския Съюз и САЩ. Криворазбрано християнско милосърдие и политики на мекушавост са причина днес в пределите на страните от свободния свят да има потенциално хиляди “спящи” джихадисти, прикриващи се под маската на мигранти. Такава връзка вече беше установена при един от скорошните терористични актове във Франция.
Безсилието на политиците е явно. Наш ред е да се мобилизираме духовно, и като граждани, и да дадем отпор на нахлуващите ислямски орди, които идват този път под прикритието на хуманитарна криза създадена от самите тях.
На това място ще има паметник на Ян Собиески.
Бог говори в няколко насоки, но най-важното беше словото за актуалността на тази битка от 1683 година за Божието дело днес.
Спасението на Виена е стратегия за духовен пробив и промяна в Европа – не само минало историческо събитие!
Има ключове, които тепърва трябва да бъдат взети, анализирайки стратегиите осигурили победата на християнската армия. Трябва да позволим на Бог да ни ги разкрие чрез Духа. Има уроци, на които се налага да обърнем внимание днес. Нямаме много време. Намираме се в 11-тия час на това, което се случва с Европа и света.
Призовавам всички вярващи да обърнат сърцата си в смирение пред Бог, в покаяние от всякакви лични и национални грехове – към търсене на Неговата мъдрост и стратегии за победата на Божието царство на всяко място, където се намираме – на ниво град и нация.
Призовавам всички с отворени сърца, които са готови да бъдат част от Неговата воинстваща църква, да се свържат с други такива вярващи и да работят за единството на истинското Тяло Христово в това усилно време!
Бог може и желае да ни даде победата над силите на мрака. От нас зависи дали и ние ще я поискаме толкова силно, колкото би трябвало!
Очаквайте поредица поучения по темата до края на 2016 година.
Наблюдавайки вече над четвърт век начина, по който откликва средностатистическият българин спрямо духовното послание на християнството, съм забелязал, че по една или друга причина, думата “безбожник” има негативна конотация в българския език. Но това не означава, че “набожен” е непременно нещо позитивно. Може би е било някога, но не и днес, най-вероятно вследствие от 45-те години воинстващ комунистически атеизъм.
И така, може да се каже, че към днешна дата да си безбожен е нещо негативно, но да си “набожен” е също нещо по-скоро негативно, отколкото позитивно. По-възрастните хора обаче е възможно да асоциират набожността с моралната здравина.
В други езици и култури, в които християнството има по-голямо влияние на лично и обществено ниво, двата термина биха означавали две пълни противоположности, като “набожен” (богоугоден), би било съвсем точно определение за някой, който се придържа, и то успешно, към ясно изразени библейски стандарти за моралност.
Противоречието между термините “безбожие” и “набожност” отразява в някаква степен и неясния начин, по който “нашего брата” продължава да възприема Бог и християнството. (Като обобщавам образа на средностатистическия “нашенец” със сумарното “нашего брата”, не влагам в това никакво негативно отношение, по-скоро едно любвеобилно, Алеково, ако мога така да кажа, обръщение едновременно на симпатия и недоумение от културния “компот”, който представлява към днешна дата душевността на средностатистическия българин).
И последно, изглежда за “нормална” духовност днес се счита номиналната такава, заключаваща се в практикуването на “балансирани и безопасни” форми на религиозност, като например посещение на някоя църква за Рождество и Възкресние, но нищо повече от това.
В същото време, за много хора е напълно естествено да се интересуват от окултни науки, астрология, магии, гледане на карти и на кафе и тям подобни практики, които Библията ясно заклеймява.
И така, къде сме днес като народ що се отнася до библейското разбиране за вярващи и безбожни хора и общество като цяло?
Официално се считаме за християнска нация (православна), но каква е всъщност истината? И как се свързва това с реалното състояние на нацията като цяло?
Профил на истинския вярващ
Нека се опитаме да си съставим един “профил” на истинския вярващ, според библейското разбиране за вярващ – християнин. Не е необходимо да влизаме в детайли, нека този профил да бъде достатъчно широк, така че да се отнася както за католици, така и за православни или протестанти.
Може да се каже, че “вярващ” според Библията, е човек, който най-малкото:
приема, че Богът, Който е вдъхновил създаването на Библията, е Богът, Който е сътворил видимия материален свят, както и невидимия духовен такъв;
приема, че Бог е Богът на Авраам, Исаак и Яков, т.е. Богът на израилтяните, на Моисей и на пророците, дали ни книгите, които днес наричаме Стар Завет или Свещените Писания;
приема, че Исус е избраният от Бога Христос, Божият Син, заченат от Святия Дух, умрял за нашите грехове и за греха на света, възкръснал на третия ден и възцарен днес отдясно на Бог Отец, действащ на земята чрез силата на Святия Дух;
приема, че един ден Исус Христос ще се завърне да съди живите и мъртвите, и да постави началото на ново небе и нова земя.
Мисля, че е повече от ясно, че независимо към кой клон на християнството твърди някой, че принадлежи, ако приема тези библейски истини, може да се каже, че той е “вярващ”.
Но без дела вярата е мъртва, както ни учи ап. Яков в своето послание. Т.е., ако един вярващ приема тези истини само умствено, но не съобразява начина си на личен живот с тях, и няма страх от Господа, т.е. не живее “богоугодно” 9така, сякаш наистина вярва, че Бог е негов Създател, Спасител и Съдия), то може да се каже, че такъв човек всъщност не е вярващ.
2. Добри безбожници и вярващи безбожници
И така, стигнахме до въпроса кой е истински вярващ в библейския смисъл на думата. Става ясно, че хората, които не вярват, че Бог е създал света и всичко видимо и невидимо, нито приемат боговдъхновеността на Библията – фактът, че Исус е Бог, Който дойде да умре и възкръсне за нас, грешните хора- технически са “безбожници”.
Но ето откъде идва объркването: много от тези “безбожници” в своите междучовешки взаимоотношения са добри хора, имат благ характер, не мислят никому зло и дори правят света по-добро място в чисто човешкия смисъл. Те имат съвест, понеже Бог е дал съвест на всеки от нас – и тя им говори и ги води към Него (но не е ясно дали те самите го осъзнават).
Това усложнява нещата. Какво правим с такива хора? Къде са те в Божия план? Бог ще приеме ли хора в Небесното Царство само на базата на техните добри дела? Според Библията, спасението е единствено и само чрез приемането на жертвата на Исус, а не чрез нашите добри дела. Но пък да отречем доброто в хората е най-малкото дебелашко и арогантно! И най-фанатизираните евангелизатори биха признали, че е доста трудно да заклеймиш като еднакво грешни и зли Адолф Хитлер и баба ти Пенка от 4-тия етаж, която мете входа, без дори някой да й плаща за това – но не е много наясно с всички библейски постулати и кълне под мустак от време на време, когато нещо я ядоса.
Но Бог не очаква от нас да съдим хората, в морално отношение.. Не е работа на никой да се прави на морален съдия и да убеждава безбожните точно колко грешни са. Нашият призив е да бъдем сол и светлина с решенията за своя личен живот; както и да умеем да направим ближния си част от важния разговор за вечните неща.
И ето къде се усложняват нещата още повече: има хора, които пък умствено приемат Божественото начало, но нямат моралната и духовна сила да живеят богоугодно и стават един вид “вярващи” безбожници.
Някой може да каже, че всъщност това не са вярващи хора, понеже вярата не е само умственото приемане на библейските истини. Но това би било просто семантика – основната идея тук е, че вярата или е вяра, която свързва в единство сърцето, ума и живота ни в стремежа да живеем богоугодно, или не е истинска вяра.
Френският учен и християнски апологет Блез Паскал казва следното за християнската вяра в своите брилянтни “Мисли”: “Величието и [едновременно] нечестието на човек са толкова явни, че една истинска религия би трябвало да ни покаже, че в човек има някакъв източник на величие, както и източник на нечестие. И след това трябва да може да ни обясни тези забележителни противоречия”.
3. Християнството на нашего брата
Ако трябва да минем отвъд парадното, официалното и културалното, за какъв вид духовност или християнство можем да говорим, когато става дума за българския народ?
Ето какво има да каже по темата Константин Петканов, писател, публицист, академик, изследващ миналото ни. Може би той по-добре от мен ще ни помогне да си съставим един профил на съвременния безбожник – без значение дали той приема или не с ума си основните истини от Библията.
“Религиозен ли е българинът? Преди всичко той е в повечето случаи фаталист, вярва в предопределението. Щом е лице с лице със стихиите, които вършат с него каквото си искат, то не е чудно, че се проявява като фаталист: “Каквото е писано, това ще стане”, или “Теглото е писано на челото на човека”. Един пита: “- ще отидем ли утре на работа?”, друг отговаря: “- ако е рекъл Бог, ще отидем”. Не умува, не дири причините на противоречията в живота. За него всичко си върви по един ред: “Бог дал, свети Илия взел”. Какво има да се чуди на очевидни неща! Тъй е било, тъй ще бъде до края на света. Готви се за работа, но и поглежда към небето, звездите, месечината, следи ветровете и по тях нарежда какво да прави. Вярва в силата на стихиите – те са и кротки, и луди, затова не се страхува от тях. Ако това е тъй, то следва да отбележим, че и дума не може да става за чисто религиозно съзнание у българина. Доброто, любовта към ближния, основата на християнството, за него не са нищо друго, освен човещина, нещо съвсем обикновено…
А страхът от Бога у него е притъпен. Свикнал е на ударите на стихиите, претръпнал е, та не чувствува така дълбоко страх от прегрешенията: “Който не работи, той не греши”, “Греховете са драги до гробови праги”. Грехът е човешка работа: “И светците са грешили, пак се посветили”. Така че не е нужно много нещо, за да станеш светец, стига да си “малко нещо човек”.
Всичко това подготвя смесването на религиозното чувство със суеверието. Прави му впечатление свръхестественото, и пред него прекланя глава. Болестта иде от Бога, тя е изпитание за човека; но преди да се моли, търси цер от бабите, прибягва до баяния, заклинания и пр., с една реч: призовава стихиите на помощ. Има лоши часове, отровни думи, нечисти очи, черни ветрове – те на всяка крачка дебнат човека. Викат свещеника да чете молитва на болния, но след него веднага пращат за баячката. Ако болният оздравее, за изцелител се смята баячката, защото тя се “оращисва” със силите, които го дебнат на всяка крачка на земята….”
“Известна е и историята с Дългошевското изворче. От всички краища на страната тръгнаха със стомни и дамаджани за вода от чудотворния извор. Слепи прогледнали, болни оздравели, неми проговорили и други подобни. Освен тия случаи могат да се посочат и други. Няма село, в което да няма човек, който може нещо повече от другите. Особено внимание обръщат на тия, които гледат на ръце, на кафе и познават миналото и бъдещето само по един белег. Добитък ще се открадне: преди да отидат при полицейските власти, отиват на гледач; някой тежко ще се разболее – дирят цяр от магьосницата. Неизцеримата болест е магьосничество, ненадейното разболяване е урочасване, болният е налетял на лош час.
Не ще бъдем далече от истината, ако кажем за българина, че е лековерен, без здраво религиозно чувство и че в повечето случаи това чувство не е нищо друго, освен суеверие…”
(Из “Характерни черти на българина”, Електронно издателство LiterNet, 26.12.2006 г.)
Ето малко и от “Бит и душевност на нашия народ”, от Иван Хаджийски:
“Християнството със своите идеи и догматика много малко докосва мисълта на селянина. Селският свещеник бе принуден , за да не се откъсне от своето паство, да бъде повече орган на народното езическо суеверие, отколкото на решенията на вселенските събори.”
И така, основната задача пред нас в този ден и час е духовното просвещение на българския народ.
За да може всеки да направи своя личен избор, както и за да може обществото като цяло да възприеме християнския морал и етос, трябва да бъдат представени ясно основните библейски истини – за Божественото начало, за изкуплението в Христос и за идещия Ден на Господа.
Не със заклеймяващ, хардлайнерски калвинистчен подход, който отрича изцяло доброто в непознаващите Бог; не и с лековатата ръка на съвременните “позитивни” проповедници, които дори вече не ползват думата “грях” в своя речник от страх да не засегнат някой.
Напротив, време е да направим всеки мъж и жена, възрастните и младите хора, част от един голям, важен и отдавна нужен разговор , в който да се доверим, че сам Исус Христос ще отвори очите на невиждащите чрез действието на Святия Дух.
“…И, ето, в същия ден двама от тях отиваха в едно село на име Емаус, шестдесет стадии далеч от Ерусалим. И те се разговаряха помежду си за всичко онова що бе станало. И като се разговаряха и разискваха, сам Исус се приближи и вървеше с тях; но очите им се удържаха да Го не познаят. И рече им: Какви са тия думи, които разменяте помежду си, като пътувате? И те се спряха натъжени.”(Лука 24:13-17)
Смисълът на дейността на проповедници, пастори и църкви не е да водят кръстоносни походи с грешните вярвания на безбожниците от един или друг вид (нещо, което ми изглеждаше много правдоподобно и логично като бях младеж на 20 години!). Днес, след четвърт век наблюдения и молитва за спасението на народа ни, разбирам, че повече от всичко е важно:
как аз лично и как ние, които се наричаме “вярващи”, ще живеем реално според това, което казваме, че вярваме;
как можем да направим ближния си и обществото, част от най-важния разговор (отвъд разговора за земното щастие), а именно разговорът за истините на Библията за вечното спасение на безсмъртните ни души.
Чак тогава можем да полагаме усилия в това да “образоваме” и “екипираме” (в академичния или апологетичния смисъл на думата), хората, които са били просветени духовно в основите на христиняството и които са преживели трансформиращата сила на Бог. Без основата на богоугоден живот и духовно просвещение, всякакви опити за водене на хора или на нацията като цяло към духовно обръщение, биха се възприели по-скоро като опит за поредното “зарибяване”, което все някой върши нон-стоп вече четвърт век и все оставаме неспасени, въпреки всички спасители, които периодично идват да ни евангелизират отвън.
“Нямам вече нужда от вас, аматьори такива! Вече си намерих истинските другари: Комунистите, Марксистите, Социалистите, Либералите и Терористите. Те са истинските професионалисти!” (“Истински професионалисти” – Карикатура от Рафаел Бром, 1982)
Сатанизъм звучи доста…сатанински!
Какво е сатанизмът и каква е разликата между библейското учение за Сатана и днешната религия или по-скоро окултна наука, наречена “сатанизъм”?
Има ли сатанизъм? Реален проблем ли е той, и има ли причини за притеснение?
1. Библейското учение за Сатана
Библията хвърля доста светлина по въпроса. Започвайки с най-старата книга там, Книгата на Йов, и завършвайки с последната канонична книга, Откровението на Йоан, авторите – под вдъхновението на Святия Дух, ни дават доста знание по темата. Невъзможно е някой да се нарече “вярващ”, без да има поне малко разбиране за произхода на Сатана и за злото, както е представено в Библията.
Няма как като вярващи да имаме кохерентно разбиране или обяснение на вярата ни като мироглед или духовно откровение, без то да засяга проблема за злото и Сатана.
2. Сатанизмът като религия
През 1966 година “бащата” на църквата на Сатана, Антон Шандор ЛаВей (истинско родно име Хауърд Стентън ЛеВей), публикува книгата “Сатанинска Библия”. Това бележи основаването на “църквата” на Сатана.
Никой не знае колко точно са последователите на църквата на Сатана, тъй като членовете й държат на пълна тайнственост.
Църквата на Сатана обаче отрича да вярва в Бог или Луцифер по начина, по който го описва Библията. Официалната позиция на сатанистите е, че те са атеисти.
Тяхното основно правило е човек да угажда на себе си. Алистър Кроули, друг известен сатанист, е автор на максимата “ако нещо ти се иска да го направиш, направи го!”.
Официалната позиция на църквата на Сатана е, че те не вярват нито в човешки, нито в каквито и да е жертвоприношения, венчават който и да е, включително хомосексуалисти, и не се натрапват на когото и да било. За сатанистите (според техните официални изказвания), църквата на Сатана и нейните ритуали са само форма на артистично изразяване.
Това не значи, че аз вярвам, че всичко, което казват е така, просто ви информирам какво те говорят за себе си.
3. Сатана, злото и сатанизмът
Един поглед в човешката история през визията и мирогледа на Библията, ни разкрива, че:
Злото и конкретно действията на сатана са реални на земята дълго преди 1966 година, когато се основава т. нар. “църква” на сатана.
Сатана, или още нарчен в Библията Луцифер, е конкретно духовно същество, което се е разбунтувало срещу своя създател, Бог Всемогъщи, и в резултат на това бива изхвърлен от Небето на земята. Единствената му цел, от самото начало до ден днешен, е да отвърне максимален брой хора от вяра в Бога.
Сатана може да се преправя на каквото пожелае. Той е източникът, идеологът и вдъхновителят на всяко зло в историята, като действа чрез способността си да вкарва хората, особено тези на власт, в състояние на алчност или страх.
Делата на сатана могат да бъдат видени в злините, които хора вършат под въздействието му – насилие, грабежи, подтисничество, престъпност.
Църквата на Сатана е маргинален проблем в сравнение с цялостната дейност на Сатана в историята на обществото и до днес.
За повече по темата предлагаме следното:
Видео чат на живо: https://www.youtube.com/watch?v=3QfZ619XTm4
Подкаст по темата на адрес: https://www.spreaker.com/episode/8534600
Днешните безбожни, корумирани политически елити биха искали да ни убедят, че работа на Бог е само да се занимава с неща, засягащи религията, литургичното, и теологичното. Те се опитват да сложат разделителна граница (и то голяма и непробиваема) между държавата, политиката и законотворството от една страна, и духовността (вярата) от друга. Но истината е, че Бог ни е дал свободна воля, която засяга всичко в живота, както на лично и духовно ниво, така и на обществено.
Институционалната Църква (независимо от деноминациите) и държавата трябва да са отделени, тъй като държавата не може да управлява църквата и църквата не може да използва държавата за своите цели. Но няма и не може да има закон, който да разделя държавата от съвестта и морала. А съвестта и моралът, драги читателю, не са резултат от еволюция, те са израз на Божието естество: моралът, който е синтезиран в Десетте Моисееви Заповеди и съвестта, вътрешното отсъждане, което ни държи отговорни спрямо Божият морален закон. Така е било за хиляди години и всеки опит да се създаде някакво ново, псевдо-просветено, уж модерно общество, което отрича моралният кодекс на Бог и отговорността, която имаме всички ние към него, а стъпка назад към безбожие и примитивизъм. Всъщност най-голямата нужда днес е духовното просвещение, което е и причината да пиша и говоря на тази тема.
Държавата и законите отразяват нас, хората, и нашите ценности и убеждения, а не обратното. Колкото повече едно общество възприема моралът, който ни дава Библията, толкова по-почтенни можем да очакваме да бъдем самите ние, както и властимащите, които са избрани да представляват народа на ниво местно или национално.
Бог ни е създал в Своя образ и подобие, което включва и свободната ни воля.
Как така се оказва, че толкова много хора имат свободна воля, но изживяват целия си живот като несвободни?
Фокусът на този пост не е толкова теологически , не се отнася до спасението на душата и изборите, които всеки от нас може и трябва да направи в това отношение. Тези десет свободи, които произлизат от свободната воля, дадена ни от Бог, засягат човешкия живот като цяло – свободата да живеем на земята като независими личности, които са част от свободно общество. А свободното общество, от своя страна, е основата на една свободна страна (нация).
Осъзнаването и приемането на факта, че имаме свободна воля, заедно с властта и отговорностите, които произлизат от това, може изцяло да преобърне представите ни за живота.
Чували сте за Десетте Заповеди, нали?
Ето сега малко повече за Десет Свободи, които произлизат от факта, че Бог е дал свободна воля на всеки от нас поотделно, а от там и на обществото като цяло. (Запис от аудио подкаст на същата тема, можете да чуете тук.)
1. Свободата на вярата
В този век на светски хуманизъм за много хора вярата в Бог е признак едва ли не на ниска култура, суеверие или слабохарактерност. Едва ли не, не е възможно да си образован и да вярваш в тези “глупости”. Ако се дръпнем малко назад обаче и се разгледаме историята на човечеството от една по-голяма переспектива, напълно възможно е да стигнем до различни заключения.
Свободата на вярата например е била интегрална част от създаването и оформянето на днешната християнска цивилизация, включително на историческите промени, известни ни като Реформацията от средните векове, Ренесанса и Просвещението.
Вярата в Бог е била интегрална част и от етоса, мотивацията и културата на българските възрожденици от 18-ти и 19-ти век.
Отстъпването от християнските ценности и вяра не е довело (например Западния Свят и цивилизация) до нищо добро – може да се каже, че има дори директна корелация между настъпването на агностицизма, атеизма и светското в обществото, от една страна, и неморалността и деградацията, от друга.
Което и да е обществото, включително традиционно свободните такива, ако загуби свободата на вярата – правото на хората да вярват в Бог, то губи и основната свобода, която Бог е дал на всички хора и без която никое общество не може да бъде етикирано като свободно.
2. Свободата на словото
Този вид свобода се отнася до правото ни да говорим нашите убеждения свбодно – на закрито, открито, чрез речи, писане, медийни предавания и всякакъв възможен вид медиум. Как може в едно общество да има свобода на вярата, ако няма свобода на словото? Виждате ли, свободата е такава, че не може да се разпокъсва, както на някой му се иска. Отново подчертавам това, че всички тези свободи са свързани, нещо, което безбожните или в някои случаи антихристиянски елити не харесват, не искат и ще направят всичко възможно да осуетят.
3. Свободата хората да се организират
Не може да се каже, че в едно общество има свобода на словото и вярата, ако в него хората нямат право да се организират. Било то като верски общности (църкви) и да се самоуправляват, както тяхната вяра и разбирания ги водят, или да се организират като асоциации, сдружения, клубове или политически партии, става дума за свободата на организиране.
4. Свободата да се самозащитим
Тази свобода може би трябва да е първа, но изреждайки 10-те вида, аз не установявам непременно някакъв лист с приоритети, нито мисля, че такъв е непременно нужен или задължителен. Но като са замисли човек, правото на живот, включително правото да се самозащитиш, е може би най-фундаменталното от всички други, по простата причина, че ако не си жив… нито едно от другите права не те ползва, нали така? 🙂 Свободата да се самозащитим би трябвало да включва всички средства, винаги и навсякъде, ако наистина ще имаме въобще това право.
Полицията и армията са органите на държавата, те имат за цел поддържане на реда в дадено общество. Няма обаче закон, който да държи полицията отговорна за което и да е убийство, просто защото тя не би могла да реагира на всяка ситуация. Следователно, най-логичното е всеки да може да се защити сам, когато и където и да е, включително чрез гарантиране на правото на свободно закупуване, притежаване, носене и употреба на огнестрелно оръжие от гражданите. Всеки би трябвало да може да защити себе си, семейството си, когато, където и по какъвто и да е начин.
5. Свободата да притежаваме имущество
Свободата да притежаваме имущество и активи е основна за едно независимо общество. Това е икономическата свобода, която е двигател на всяка национална икономика. Покажи ми бедна страна и аз ще ти покажа твърде голямата намеса на държавата и твърде ограничената свобода на предприемачество, включителното правото на притежание на собственост.
6. Свободата на придвижване
Всеки е свободен да избере да живее където поиска. Хора, които се оплакват от квартала, в който живеят, от града или от страната като цяло, имат избора да се преместят да живеят където решат. Много хора не са приели мястото, на което живеят като собствен избор и това поражда всякакви неадкватни линии на мислене, възприятие и поведение. Всяка истинска мечта е обръзана с дадено място. Ако мечтите ти са в противоречие с мястото, в което си избрал да живееш, или са просто фантазии, може би трябва да си смениш местоживеенето.
7. Свобода от несправедливости
Всяка свободна личност, по закон Божий и човешки, е невинна до доказване на противното. Това е изключително важен фундамент на свободното общество, имайки предвид склонността на хора да обвиняват един или друг за нещо, което не е извършил. Има социална страна на този проблем, има и правна. Всеки, който реши да обвини някой в неправомерно деяние, трябва или да е готов да предостави доказателства и да подкрепи обвинението си, или ако няма такива, да не разпространява слухове и клевети. В Библията има множество заповеди да не се клевети и злослови, понеже името на един човек е най-ценният му актив и веднъж опетнено, е почти невъзможно да бъде възстановено. Като потърпевш от пост-комунистическата система в това отношение, мога от първа ръка да ви кажа, че опетняването на името е едно от най-болезните злосторства, които съществуват въобще.
8. Духовна свобода
Под термина “духовност” могат да се разбират много неща, основно свързани със стремежа на човек към Бога. Но аз използвам тук този израз в друг смисъл. Става дума за свобода от нечисти духове. Нека това не плаши невярващите между нас. Както те очакват никой да не се плаши от това, че са невярващи, така и ние вярващите можем да поискаме същото разбиране. Ще каже някой: “Защо да се плаша от невярващите?” Ами ако един човек не вярва в Бог, това означава, че не вярва и не приема 10-те Божии заповеди, моралният кодекс на християнската цивилизация. Значи какво спира този човек, който е избрал, не Бог, а сам той да си определя кое е грешно и кое правилно, в даден момент да реши, че аз съм проблем за него и да ме нападне и унищожи, например? Някои от вас сумтят, като чуят тези логически размишления, но не може да се отрече логиката, нали? Ето виждате ли, нещата с вярата и неверието са сериозни и опират до живот и смърт.
Нечистите духове опресират нас, хората, понеже това е тяхната работа и естество. Не знаем много за нечистите духове, но знаем, че ги има и че като вярващи можем да сме свободни от демони в името на Исус. Това е важна свобода, за която може много да се говори.
9. Емоционална свобода
Много хора не осъзнават доколко умът и емоциите ни “транслират”, или иначе казано “превеждат” света около нас и всъщност начинът, по който се чувстваме и нещата, които мислим, стават обективна реалност за нас, а не непременно обективната реалност.
Емоциите и мисленето ни могат да са доста пострадали от всякакви травми и фактори. Това води до нездрави личности, които компенсират, някои за цял живот дефицитите, които се установяват в тях, следствие от емоционална или умствена травма или обременяване.
10. Социална свобода
Социалната, или културната свобода, е атмосферата, която се оформя на ниво отвъд законите. Това е климатът, в който правим бизнес, развиват се нашите кариери, действат училищата, обслужват ни в магазина; начинът, по който звучат и изглеждат медиите.
Културата може или да предразполага към по-голяма обективност и свобода на израза на отделната личност, или не. Може да е жестока и дискриминативна към даден човек или група от хора, или може да е по-толерантна. Всеки, който е пътувал и живял по света, ще ви каже, че един и същи човек се усеща различно като личност в отделните страни и общества, поради специфичния за страната социален или културен контекст. В едно уважаващо себе си свободно общество съществува респект към личността, към нейните изяви, грешки и постижения.
Опитах се накратко да ви нарисувам картината на едно общество, в което хора със свободната си воля са избрали да живеят свободно и отговорно, да изградят за себе си свят живот, а от там и в обществото, където живеят. Опитах се да го направя по най-лесния и разбираем начин, и от гледната точка на библейския мироглед, не непременно като религиозен фанатик, който иска да обърне всички към своята вяра днес и сега, но осъзнава, че всеки човек има своя процес и това е напълно в съответствие с разбирането на Библията за свободното общество.
Сигурен съм обаче, че пропускам неща. Едно, понеже не съм толкова умен или знаещ, второ – понеже целта е да съм кратък и да маркирам една по-голяма картина, без да се губя в детайлите.
Основно исках да предизвикам всеки да се замисли за валидността на библейското разбиране и за връзката между свободната воля и изборът да живеем като свободни хора, хора, които създават свободолюбиви деца и семейства, които, от своя страна пък създават свободолюбив народ, страна и общество.
Ще се радвам да чуя мислите на тези от вас, които имат да добавят нещо по темата.
Георги Бакалов
Обединяващ апостол
Апостолска Реформирана Църква, АРЦ
Преди няколко седмици Евгени Михайлов, един от водещите българсрки журналисти от 90-те години, започна да води ново предаване по телевизия BIT под заглавие “Минало несвършено”. Темите са изключително интересни и хвърлят светлина върху емблематични събития от т. нар. “преход” в българското общество от 90те години, който “преход” обуслови цяла една епоха, включително до голяма степен и състоянието на обществото ни днес.
Но едно друго онлайн предаване също върви в Интернет от известно време насам – предаването “За чиста църква” на Движение Заедно. Негов водещ е пастор Динко Георгиев от гр. Ямбол. В това предаване се разглеждат казуси засягащи миналото ни, но в контекста на християнството, евангелската църква и декомунизацията, която върви вече над 25 години. Миналият месец пастор Динко разбра, че ще служа в Сливен и ме покани да мина през Ямбол и да поговорим пред неговата камера за прехода от 90-те години, но от моя гледна точка и в светлината на вече известното агентурно минало на една значима група български пастори, чието ДС- сътрудничество излезе наяве през 2012 година. Четири години по-късно – един сериозен разговор за миналото, който съдържа много заключения, важни и за бъдещето.
Благодаря на пастор Динко и на неговия екип за проявения интерес и за възможността да споделя от гледната точка на един от основните потърпевши от кампанията на ДС-държавния апарат и ДС-деноминациите срещу мен и църквата ни през 90-те години.
Каня ви да се запознаете с видеото, да споделите вашите впечатления, въпроси и коментари – както и да споделите този клип с ваши близки и познати, за които темата би представлявала интерес!
Също по темата: http://www.spreaker.com/user/bulgarianpodcast/3-VPSQGp
През последните месеци в медиите започна да излиза тревожна информация за създаването на български паравоенни структури, които уж се били самоорганизирали с цел защитата на България от ислямски мигранти. Всъщност, ако се запознаем с пропагандата на тези “патриоти”, се вижда, че те са лоялни към Русия, а не към България.
Реториката на тези проруски лоялисти е заблудителна и добре замислена. Представят се за патроти и родолюбци, използват емблематични имена от националната ни история, като например това на Васил Левски. Един кратък преглед на страницата на тези “патриоти” разкрива доста ясно тяхните лоялности – Русия!
С оглед на това, предлагам на вашето внимание следният материал, който много точно разкрива каква е била ролята на Руската империя в процесите около спирането на българското народно освободително движение и в частност спрямо Васил Левски.
Повече от ясно е, че има българи, които са избрали да са русофили и московско-Путинови лоялисти. Такъв избор те могат да направят, но не могат да бъдат едновременно и български патриоти и родолюбци. Понеже патроти и родолюбци, които тачат името и заветите на Васил Левски, както и тези на водещи фигури на българското национално-освободително движение от 19 век (Г.С. Раковски, Хр. Ботев, З. Стоянов и др.), не биха могли да са и русофили, имайки предвид колко злини руската имперска политика е сторила на България, включително и намесата ѝ в процеса срещу Васил Левски, иконата на българската революционна мисъл и действие.
Днешните русофили и подривни проруски елементи трябва да бъдат конфронтирани с тези истини отново и отново в общественото пространство. Това е моментът да бъдат развенчани окончателно лъжите за “Освобождението” на България от имперска Русия – и през 19 и през 20 век.
Настоящият текст може да помогне на много хора да се ориентират в този казус, който засяга историята, но се отнася и до днешните събития. Нека предоставената в статията информация спомогне за внасянето на историческа яснота и нека дойде едно изцеление на националната ни идентичност, която за десетилетия е била подложена на насилствен проруски конформизъм.
Вземайки предвид духовните последствия от заблудите на русофилството, което води до налагане и поддържане на грешна историческа идентичност, като служител на Евангелието на Исус Христос, аз третирам това като духовен проблем, не само като предмет на исторически спор или проблем на националната сигурност. Всички християни трябва да отхвърлят недвусмислено демоничната намеса на проруските пратеници и пропагандисти – в молитва и чрез заемането на ясни обществени позиции – започвайки със семействата ни, включително и нашите приятели, колеги, заедно с всеки, в чийто живот имаме глас и влияние.
Призовавам също така всички пастори и църкви, които са част от Апостолска Реформирана Църква, както и всички други български служители на Евангелието, независимо от деноминационна принадлежност и еклесиална традиция:
активно да започнат да запознават вярващите, както от църкви в АРЦ, така и от други църкви, с настоящите важни исторически истини.
да информират вярващите от АРЦ църкви, както и всички други, относно тревожните процеси, вървящи в страната (сформирането на паравоенни проруски групировки).
призовавам към спешна мобилизация на ходатайствена молитва за България. Процесите на заблуда и пропаганда от страна на руските лоялисти са демонични по характер, не само политически!
да бъде стартирана просветителска дейност по места, включително училища и местни медии.
Георги Бакалов
Обединяващ апостол
АРЦ, Апостолска Реформирана Църква
Граф Игнатиев рапортува пред Русия: Османците последваха нашите съвети за обесването на Левски
Нови архиви разкриват коварството на руската политика
Източник: Георги Георгиев, istinata.bg
Все повече българи са разбрали за коварната и двулична АНТИБЪЛГАРСКА политика на имперската руска дипломация и най-вече на руския консул в Цариград, граф Игнатиев, както в организирането на схизмата против Българската църква, така и в организирането състава на комисията, обесила Васил Левски.
В опита си да предотврати единение на българския народ , той е поредният руски консул в Цариград, който изисква от османските власти заточение на българските владици и организира обявяването на схизмата против Българската църква от руската и Вселенската патриаршии.
Тук ще видите оригинала на писмото, с което граф Игнатиев докладва самодоволно на княз Горчаков (държавен канцлер и министър на външните работи на Руската империя), че относно „процесът” (срещу Левски, б.р.) османските власти са „последвали нашите съвети”, а „Софийското съзаклятие е получило задоволително решение“
В опита си да предотврати единение на нацията ни граф Игнатиев следва политиката на Русия и своя предшественик – руският консул в Цариград княз Горчаков, който за първи път изисква заточение на нашите владици още през 1861 г., когато вече е набрало сила народно-църковното ни движение и желае от Високата порта официално да признае независимата Българска екзархия.
Въпреки опитите на руската дипломация да предотврати това, обявяването се случва с най-високия по ранг документ в Османската империя – султански ферман от 1870 г.
Според чл. 10 от фермана територията на Българската екзархия надхвърля 200 000 кв. км. Според чл. 10 към нея могат да се присъединят и други епархии, които не са включени, но при гласуване и то с 2/3 мнозинство.
Съобразно този параграф се извършва гласуване в Македония под контрола на османските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от този референдум е катастрофален за имперската руска политика и гръцките фанариоти. Практически цяла Македония се присъединява към Българската екзархия – Скопска, Охридска и Битолска епархии.
Прилагам оригинала на фермана, както и карта на Българската екзархия, населена с преобладаващо българско население:
Това е моментът, в който османските власти осъзнават, че е по-добре да гледат на възродената българска нация като предпазен буфер пред имперските амбиции на другата паразитна империя в опита й да завземе нови територии. За съжаление, до голяма степен непоследователната им политика и вариране между Русия и Великите сили изиграват фатална роля за империята, а и за българската национална кауза.
След заточените на българските владици на 21 януари 1872 г. в Измир, протестно шествие от над 3000 българи, живеещи в Цариград, предвождани от П. Р. Славейков и Икономов се отправя към Високата порта с молба да бъдат върнати. Посреща ги Великият везир Махмуд Недим, който се запознава с исканията им и се разпорежда веднага българските владици да бъдат върнати от заточение.
След спешна среща със Султана граф Игнатиев успява да издейства отстраняване на везира от поста му. Както и самият историк Симеон Радев пише:
„Махмуд Недим паша веднага даде ултиматум на Патриаршията да признае българската църква и вследствие нейния отказ изпрати заповед до привременния български съвет в Ортакьой да избере екзарх на основание на фермана. Не се мина месец, и Махмуд Недим паша падна, свален лично от граф Игнатиева. Отмъщението дойде късно: българската църква съществуваше и да се върне назад историята бе невъзможно. За това граф Игнатиев и не помисли.” Ето и линк към книгата на Симеон Радев „Строители на съвременна България”, където продробно са описани горните събития. ( http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=101&WorkID=2846&Level=3) )
Длъжен съм да уточня, че Симеон Радев е един от малкото истински пробългарски историци, отразяващ вярно и подробно събитията в тази епоха, за разлика от нароилите се през последните десетилетия псевдоисторици, назначени на хранилка от Кремъл и покорните му слуги тук, за да обслужват идеологемите на руския империализъм и да преиначават, укриват и изкривяват истинската ни история с цел убийство на националния ни дух и принизяване на народните ни борби и въжделения.
Та, да си дойдем на думата…
Както вече споменах, от мои източници във Военно разузнаване разбрах, че там се пазят факсимилетата от кореспонденцията на граф Игнатиев с османските власти относно организирането на „процеса” (всъщност комисия, а не съд), която се произнася за съдбата на Апостола. Лично по настояване на граф Игнатиев в състава на комисията са включени четирима българи:
– хаджи Иванчо Хадживеличков Пенчович член на държавния съвет към империята
– Мито Панов Каймакчийски – член на ръководството на българската църковно-училищна община
– Хаджи Мануил(Мано) Стоянов – член на софийският меджлис
– Петър(Пешо) Тодоров – Желявеца, член на Софийският меджлис.
В Османската империя граф Игнатиев се радва на огромно влияние. Неслучайно там той е наричан „вицеимператор”, с който често се съобразява и самият султан. Отстраняването на великия везир Махмуд Недим паша е само поредното доказателство за неговото огромно влияние. По тази причина османските власти приемат и неговите препоръки за състава на комисията. Целта е ясна – обезглавяване на българското революционно движение и опит то да бъде подчинено на имперските цели. Още повече, че освен вижданията си за извоюване на национална независимост със собствени сили и средства, освен антируските си възгледи, Васил Левски изповядва и идеите за „чиста и свята република”.
Образуване на голяма, сплотена и независима България ще бъде радикална пречка за завоевателните амбиции на руския империализъм на Балканите и по тази причина имперската дипломация всячески се стреми да не допусне това. Само след няколко години – на 8 юли 1876 г., веднага след Априлското въстание, Русия ще подпише с другата властваща в Централна и Източна Европа империя – Австро-Унгарската, секретно споразумение, с което ще заложи основите на Берлинския договор и разпокъсването на българските земи.
Тук прилагам докладът на Граф Игнатиев до княз Горчаков, собственоръчно подписан от него, в който доволно докладва за добре свършената работа. В интернет отдавна се цитира писмото от архива на Патриарх Кирил, но с посочени грешни сигнатури. Успях да го издиря във фонда в ЦДА, заснех го с резолюция 15 мегапиксела и впоследствие ще предоставя на архива и целия заснет микрофилм, както си му е редът.
Цитираният по-долу превод е изключително точен:
Оригиналът на писмото
ОРИГИНАЛ
– le 25. Janvier 1873.
30. Péra, le 18/30 Janvier 1873 Monsieur le Chancelier, Ainsi que le signale notre Consul Général à Roustchoukl’affaire de la prétendue conspiration de Sophia a reçu une solution satisfaisante.La Commission d’enquête envoyée de Constantinople n’a réussi à découvrir que quelques malfaiteurs. Elle a terminé ses travaux et doit revenir ici prochainement. La situation intérieure des provinces bulgares reste néanmoins précaire. Un mécontentement profond, provoqué par la mauvaise administration du pays, règne parmi les populations. Cet état des esprits contient en germe les éléments de plus d’un complot. Il est incontestable que l’heureuse issue de l’affaire de Sophia est due à la modération du Grand Vizirqui cette fois parait avoir suivi nos conseils.Au lieu de favoriser le jeu de Midhat Pacha, en donnant aux circonstances une importance exagérée, il a recommandé à la Commission de ne pas dépasser le but en poussant ses investigations au delà du strict nécessaire. J’ai l’honneur d’être avec le plus profond respect,Monsieur le Chancelierde Votre Altesse,le très humble et trèsobéissant serviteur
Ignatiew
ПРЕВОД
– 25 януари 1873.
№ 30. Пера, 18/30 януари 1873. Господин Канцлер, Както известява нашият Генерален консул5в Русе,въпросът за предполагаемото Софийско съзаклятие е получил задоволително решение.Изпратената от Цариград Следствена комисия6е успяла да открие само неколцина злосторници. Тя е приключила своята работа и трябва скоро да се върне тук. Вътрешното положение в българските области, обаче, остава несигурно. Сред населението се шири дълбоко недоволство, предизвикано от лошото управление. Това състояние на духовете съдържа в зародиш елементите на не един заговор. Безспорно е, че щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия везир7,който този път изглежда е последвал нашите съвети.Вместо да подпомага играта на Мидхат паша, придавайки на обстоятелствата преувеличено значение, той е препоръчал на Комисията да не надхвърля целта, като тласне разследванията отвъд строго необходимото. Имам чест да съм с най-дълбоко уважениеГосподин Канцлер, на Ваше Височество,най-смирен и най-покорен слуга Н. Игнатиев
Микрофилмът със сигнатурата от фонда на Патриарх Кирил в Централен държавен архив
Прилагам и заповедта на княз Александър Дондуков – Корсаков, с която като оглавяващ руското управление на България през 1879 г. назначава вярното им мекере, един от убийците на Левски – хаджи Иванчо Хаджипенчович за член на Висшия съдебен състав в България на 8 май 1879 г.
Публикувам го, за да е ясно. И за да се знае ИСТИНАТА.
Днес никой българин няма право да си прави илюзии относно целите, методите и средствата на руския империализъм, бил той имперски, съветски или съвременен олигархичен. Те не се променят. Променят се само носителите им.
Тази седмица празнуваме за пореден път Рождество Христово.
Истината си има гласове и личности, чрез които говори на отделни хора и на цели групи. Някои от тях са хора на Словото, други се подвизават в политическото пространство. Трети са хората, които никога няма да са “имена” и “лица” по екраните и списанията, но със сигурност са имена и лица всеки ден в живота на своите семейства, приятели, познати, колеги, съседи и роднини. С други думи, всеки има да свърши своята уникална част в това да се чуе Истината и да предизвика друг в неговото решение и отношение.
В началото на тази година преживях дълбокото наскърбяване на Святия Дух от това, че Словото на Господа не се чува в България. Бог иска да се чува Словото Му – Истината на Бог. Той иска този народ да бъде спасен, избавен…да се върне от пътищата си…но вече 27 години болшинството от хората избират безбожието. Няма здрав разум, няма свободолюбие, няма сериозен дискурс, в който искрени и истински хора, които заедно биха могли да са решаващ фактор за промяна, да участват. А няма ли разговор, няма единство. А няма ли единство, няма устояване, има само падение.
о отказаха да лустрират корумпираните пастори-агенти. България буквално плаче за съд!
Наблюдавайки вече над четвърт век начина, по който откликва средностатистическият българин спрямо духовното послание на християнството, съм забелязал, че по една или друга причина, думата “безбожник” има негативна конотация в българския език. Но това не означава, че “набожен” е непременно нещо позитивно. Може би е било някога, но не и днес, най-вероятно вследствие от 45-те години воинстващ комунистически атеизъм.
