Category: Статии

Трябва да призная, мразя всяка форма на насилие.

За съжаление обаче насилниците в този свят имат съвсем друго разбиране за нещата. Било то крадци, изнасилвачи или убийци, патологията в тях определя мисленето им, начина по който възприемат света и поведението им. Обикновенните хора отказват да разберат това. Затова обикновенните хора обикновенно са жертви на хищниците между нас.

По една или друга причина съм видял от първа ръка делата на престъпниците. Изпитал съм ги също така на собствен гръб. Както и нашето семейство, когато майка ми беше нападната преди години когато се връщаше от работа. Може би затова не мисля като обикновенните хора. Моето убеждение е, че Бог е дал правото на живот на всеки човек. Това право не ни е дадено от никой чиновник (“държавата”). То е гарантирано от Конституцията, която само разпознава факта, че вече имаме това право поради факта, че сме хора и граждани на България. Конституцията НЕ СЪЗДАВА ТОВА ПРАВО, нито който и да е закон. Ние вече имаме това право поради факта, че сме създадени от Бог.

Шестата Заповед, от Десетте Заповеди, които Господа дава на пророк Моисей, е “Не убивай!” Това означава много ясно, че никой няма право да убива ближния си, било то предумишлено или не. От друга страна, ако някой престъпник наруши Божия Закон и нападне ближния си, той става нарушител и не се ползва от протекцията нито на Божия закон, нито на властите. Ако някой отнеме живота на друг докато се защитава, това не е “убийство” в смисъла на криминално деяние според закона, или грях според Библията. Не е грях според Бог, нито е престъпление според закона отнемането на живот по време на изпълнение на служебния дълг в системата на полицията, армията или от охранител.

Какво се случва в реалноста на нашата родина? Случаят на д-р Иван Димитров, който защити семейството си от нападението на закоравели престъпници, разкрива няколко неща.

1. В България все още има достойни мъже, които няма да се поколебаят да защитят семейството си, независимо на каква цена. Докато има такива мъже, има надежда за нацията ни! Не са ни известни всички факти и обстоятелства, но вече знаем това, че доктор Димитров е с безупречна репутация сред колегите си, завеждащ е рентгеново отделение и решителен когато се е наложило да направи правилното нещо! Адмирации за този достоен българин! * (Ново развитие по случая, виж бележките в края на поста. Б.а.)

2. Знаем вече и това, че има достатъчно много хора, които се идентифицират с нормалните, достойни граждани като д-р Димитров, които хора излязоха в негова защита. Това е също добра вест. Но нещата не трябва да спират до тук. Днес пострадалият е д-р Димитров и неговото семейство. Утре ще е някой друг. Време е да се излезе от режим на вентилиране на чувството на безсилие, да се организират гражданите и да изискат от своите представители в Народното събрание промяна в закона и поведението на държавата. Дали ще се намерят такива хора? Вероятно не. Българина, както знаем, бил много търпелив. Или страхлив. Не е ясно все още. Или може би е вече пределно ясно?

3. Държавата. Както винаги държавата ПРЕСЛЕДВА свободните, мирни и спазващи закона граждани. Вместо да гонят и да арестуват съучастника на Плъха, в ареста е пострадалият д-р Димитров. Извратено. Подло. Гнусно. Това е поведението на държавата – на всички нива! Ще се промени ли това? Не. Докато не бъде ИЗИСКАНО ТОВА от народният суверен, няма да има промяна. Понеже властимащите са нагли и нямат никакъв интерес народа да бъде защитаван.

4. Вярващите. Жалки. Окаяни. Объркани. С малки изключения повечето протестанти са “missing in action”. Отново! Не се чува гласът на каквито и да е проповедници относно Каузата на Свободата и Живота. Не, те чакат да дойде неделя и да се потопят в блаженството на своите си песнички и молитви. Те милите нямат нищо общо със “света”. Нищо, че “света” страда и е объркан и не знае даже 10-те Заповеди и какво точно означава “Не убивай!” и кога е правилното нещо да простреляш престъпник, за да спасиш семейството си. Не, “вярващите” просто трябва да са “над всички тези неща”. Но не са. Те са просто неадекватни. Отново. И отново. Водени от ДС-ченгета и техните протежета, официалните протестанти са гротеска, без която нещата щяха да са много по-добре. За православните и католиците не мога да коментирам, понеже нямам достатъчно наблюдения.

Правото на живот и самозащита е право дадено от Бог!

Когато Соломон стана цар, първото дело, което трябваше да реши, беше дело засягащо:

• святоста и цялоста на живота
• семейството
• истината

3 Царе 3:16-28

По това как истинската майка реагира спрямо живота, Соломон отсъди мъдро и спечели уважението на целия народ. Животът е над всичко, включително над личните мнения и желания. Никой от нас няма право на някакви негови си странни идеи за ценноста на живота. Нито преди зачатие, нито по време на бременност, нито в ситуация, в която трябва да бъде защитен по-късно в живота, нито на края на живота ни.

Семейните ценности и инстинкта за съхранение на живота са в основата на общество, което ще оцелее в бъдещето. Съдейки по действията на д-р Димитров и на много хора в обществото, все още има някаква надежда, че има някаква част от народа, която има здраво мислене по въпроса за най-важното: живота! Ако има хора, които ценят живота, има надежда, че такива хора ще оценят и Автора на Живота.

Живота е сакрален, не държавата или мнението на объркани хора с робско мислене.

Линк към предаването, което направих по темата: https://www.facebook.com/livechatvideo/videos/1571689556199490/

Линк към групата “НОВ ЗАКОН ЗА ПРИТЕЖАНИЕ НА ОГНЕСТРЕЛНО ОРЪЖИЕ И ПОЛЗВАНЕТО МУ ЗА САМОЗАЩИТА https://www.facebook.com/groups/804471572956071/ (това не е създадена от мен група, не нося отговорност за материалите в нея)

Георги Бакалов

ПП. По случая с д-р Димитров беше изнесена информация от прокуратурата, която поставя конкретната ситуация в различна светлина. Това не променя принципно нуждата от повече свобода и право на самозащита, но ако се окаже, че д-р Иван Димитров е направил опит за прикриване на информация, това нанася сериозен удар върху неговата версия за случилото се. Предполагам, че ще се води дело и ще се установи изцяло за какво става дума. Ето линк към днешна статия по темата: http://dir.bg/dnes/news/26941570/

от Георги Бакалов

Всяка седмица, в синагогите по цял свят, се чете част от Тора, Моисеевото Петокнижие. Тора е разделена на 54 порции и така в продължение на една цяла година се прочита цялата Тора от събранието. (Броят на парашите може да се различава в зависимост от това кога се падат дадени празници.)

Според преданията на равините, седмичното четене, наречено “параша”, води началото си от делото на Ездра, велик лидер в историята на Израел, изиграл ключова роля във възстановяването на Втория Храм през 515 година пр. Хр.

Едно от важните постижения на Неемия и Ездра е сформирането на Великото Събрание, състоящо се от 120 водачи, между които са били пророците Агей, Захарии и Малахия. Днешният парламент на Израел, Кнесет-а, заимства името си от това Велико Събрания, както и броят на представителите в него. Това би трябвало да даде на българските ни читатели допълнителна представа за огромното значение на делото на Неемия, Ездра, Зоровавел и другите пророци от тази епоха. Може да се каже, че ако не беше тяхното възстановително дело, юдаизъмт и еверйският народ вероятно щяха да бъдат изтрити от лицето на земята.

В същото време, с избирането на Великото Събрание, значимостта на наследниците на Давид се омаловажава, а значимостта на Първосвещеника в храма става водеща. В продължение на 300 години Първосвещеническата функция играе ролята на национално водачество.

Без да има доказателства за някакви свърхестествени проявления на Бог в периода на Ездра, без чудеса и знамения, както по времето на Моисей или други пророци от по-ранни епохи, националното възстановяване на Израел от периода на Втория Храм, се върти около темата за просвещение и призивът към лично морално завръщане към Бог, както и на ниво народ.

През този период биват установени:

• Общите молитви като начин за постигане на единство
• Образованието като основна ценност
• Синагогата като местно проявление на общността
• Календар и празници
• Затварянето на библейския канон

Ежеседмичното четене на част от Писанията е било част от практиката на ранните последователи на Месия. Ап. Павел ясно инструктира младия апостол Тимотей да не бъде изоставяна практиката на публичното четене на Писанията. По онова време Танак (Стария Завет) е била единствената книга, съдържаща Писанията. Много други обичаи характерни за живота в синагогите по онова време се виждат ясно описани в историята на ранното християнство.

“Докато дойда, внимавай на прочитането, на увещаването и на поучаването.” 1 Тим. 4:13

Също така, можем да видим как тази практика, по-късно станала част от литургичната традиция на синагогите за векове, и до днес, води началото си от просветителското дело на Ездра.

“И тъй, на първия ден от седмия месец, свещеник Ездра донесе закона пред събранието от мъже и жени и от всички, които, слушайки, можеха да разбират. И на площада, който бе пред портата на водата, той чете от него, от зори до пладне, пред мъжете и жените и ония, които можеха да разбират; и вниманието на всичките люде беше в книгата на закона. И Ездра разгъна книгата пред всичките люде (защото бе над всичките люде); и когато я разгъна, всичките люде станаха прави. И Ездра благослови Господ, Великия Бог; и всичките люде отговориха: “Амин, амин”, като издигнаха ръцете си; и наведоха се, та се поклониха на Господ с лицата си до земята. А Исус, Ваний, Серевия, Ямин, Акув, Саветай, Одия, Маасия, Келита, Азария, Иозавад, Анан, Фелаия и левитите тълкуваха закона на людете, като <стояха> людете на местата си. Четоха ясно от книгата на Божия закон, и дадоха значението, като им тълкуваха прочетеното.” Неемия 8:2-3,5-8

Практиката да се чете публично Тора можем да видим и в Евангелията:

“И дойде в Назарет, дето беше отхранен, и по обичая си влезе в синагогата един съботен ден и стана да чете. И подадоха Му книгата на пророк Исая; и Той, като отвори книгата, намери мястото, дето бе писано… И като затвори книгата, върна я на служителя и седна; а очите на всички в синагогата бяха впити в Него”. Лука 4:16-17,20

В заключение: всяка общност от вярващи, която държи на завръщането към автентичните образци на ранното християнство, има ясно основание да почете тази литургична практика и да я възстанови. Това не превръща една група от хора в “синагога”, само понеже въвежда четенето на Божието Слово на своите събирания. Хората в синагогите също така се молят, използвайки Псалмите. Това значи ли, че не трябва да се молим, използвайки Псалмите, понеже някои се страхуват да не би да сме “станем синагога”?

Вместо да позволяваме на невежите и параноиците да определят възстановяването на първоапостолските образци на живот, можем да изберем да променим нашите спечени протестантски модели на служба и да въвдем четенето на Тора като една добра, библейски основана практика.

Освен четенето, днес много равини добавят и кратко поучение към всяка параша. В този плейлист към канала на Християнски център Прелом в YouTube, можете да се запознаете с такива поучения от Библейски център Нетивия – синагога съставена изцяло от евреи, приемащи Йешуа (Исус) за Месия: https://www.youtube.com/playlist?list=PLyq0i4svJZMx-br53DNBTpV6718Oek6ax

Несъмнено някои хора наивно смятат, че само понеже са минали 27 години след падането на Берлинската стена, повече няма какво да се говори за комунизма. Тези наивни схващания са намерили почва и в много хора, които изповядават вяра в Бога. Бързи да прощават на комунистите, те не искат да чуят за проблемите, които този сатанински режим е създавал и продължава да създава в живота на милиони души.

Време е за едно дълбоко духовно изкореняване на сатанинските корени на комунизма. Това е духовен призив. Поведението на официалната протестантска църква, например, особено след отварянето на досиетата на бившата комунистическа служба на терора Държавна Сигурност, през 2012 година, показва ясно, че няма нито воля, нито разбиране за сериозността на този духовен проблем.

Нека го кажа ясно: Карл Маркс е възпявал Сатана! А комунизма е сатанинска идеология, основана на лъжа, измама, заблуда, омраза, терор, грабежи, насилие, извращения, масови убийства, психически тормоз, убийства на милиони хора чрез глад и мъчения.

Проследявaнето на сатанинските корени на комунизма започва с един анализ на Карл Маркс –  индивид, който явно е продал душата си на Сатана, в следствие на което създава и своята философия, която метастазира в толкова страни и народи, превръща се в любима система в ръцете на комунистически масови убийци-диктатори вече за десетилетия.

Този кратък материал не претендира да е някакво подробно изучаване на темата, а по-скоро да насочи вниманието на търсещите отговори за състоянието на нещата в нашия народ. Всеки може да изследва тези проблеми за себе си.

Сатанинските поеми на Маркс

Маркс израства като християнин. Въпреки, че етнически произхожда от еврейско семейство, бащата Хайнрих Маркс, който е бил адвокат, приема християнството през 1824 г., в опит да се интегрира с християнската култура в Германия. Семейство Маркс никога не е страдало от лишения. Карл Маркс израства в материално осигурено семейство. Учил е в университета в Бон, а след това и в Берлин. Никога не е познавал еврейската вяра и култура, нито е имал какъвто и да е интерес към тях. Защитава докторска дисертация в Йенския университет, пише известно време като журналист и през 1848 издава своя Манифест в Брюксел, където и започва да организира комунистически групи. След Белгия Маркс се установява в Англия, където остава завинаги.

Най-ранните писания на Маркс са на християнска тематика. Но след като завършва училище, нещо му става. Започва да пише стихове, разкриващи рязък срив в неговото духовно състояние.

Историкът Пол Джонсън казва следното:

„В поезията на Маркс наистина има нещо диво и свирепо. То е примесено с краен песимизъм относно човешката природа, с омраза и увлечение по насилието и порока. Стиховете са изпълнени с идеи за самоубийство и съюз с дявола.“

В сихотворението „Играчът“ се казва:

„Пробождам безгрешно с меча си черен
душата ти, за Господа скрита.
От ръцете на Черния аз го получих –
Той, който сила ми дава и знаци подсказва.“

„Ще прегърна скоро вечността
и към нея аз ще изкрещя
проклятие за цялото човечество.“

В „Молитва на отчаяния“ се казва:
„Ще отмъстя на Онзи,
който горе сам се разпорежда.“

А „Човешко достойнство“ завършва така:
„Като Господ ще газя в руини, докато победя.
Всяка моя дума ще е огън, ще е жар
и с гърди наравно с Бога ще се наредя.“

Пол Джонсън продължава:

Поетът Маркс заема много по-важно място, отколкото обикновено си мислим, макар че поетическата образност в произведенията му бива погълната от политическите видения.

Той започнал да пише поезия още като юноша. Стиховете му обигравали две основни теми – любовта му към съседското момиче Жени фон Вестфален (от пруско-шотландско потекло), за което се оженил през 1841 г., и апокалиптичния край на света. Маркс е написал доста стихотворения.

Три папки с ръкописи изпратил на Жени, след което ги наследила дъщеря им Лаура, а след смъртта й през 1911 г. те изчезнали. Но са запазени ръкописите на четиридесет стихотворения, а също и на трагедията в стихове „Oulanen”, която Маркс считал за новия „Фауст”. Две от стихотворенията били публикувани в берлинския „Атенеум“ на 23 януари 1841 г. Носели заглавието „Диви песни”. В поезията на Маркс наистина има нещо диво и свирепо. То е примесено с краен песимизъм за човешката природа, с омраза и увлечение по насилието и порока. Стиховете са изпълнени с идеи за самоубийство и съюз с дявола.

„Ние сме оковани, разсипани, празни, уплашени, завинаги приковани към мраморната скала на битието“ –  пише младият Маркс

„…ние сме маймуните на един безчувствен Бог.”

В един момент, въплъщавайки се във фигурата на самия Бог, авторът заявява:

„Аз ще засипя хората с исполински проклятия.“

Маркс много обичал репликата на Мефистофел от Гьотевия „Фауст“: «Всичко съществуващо заслужава да загине.» Той използва този цитат в трактата си срещу Наполеон III „Осемнадесети брюмер“.

Апокалиптичното видение за наближаващото грандиозно рухване на съществуващата система присъства в съзнанието на Маркс през целия му живот. Срещаме го в поезията му, то оформя скелета на „Комунистически манифест” от 1848 г. и представлява кулминационната точка на „Капиталът”. Накратко казано, текстовете на Маркс са есхатологични отначало докрай.

Интересно е например да се отбележи, че в първоначалния вариант на „Немска идеология“ (1845-1846) присъства един пасаж, който поразително наподобява стила на ранните му стихотворения. В него се говори за Страшния съд, когато отраженията от пламъците на горящите градове ще достигнат до небесата … Тогава „небесните хармонии” ще бъдат изградени от мелодията на Марсилезата и на Карманьола под акомпанимента на гърмящите оръдия. Гилотината ще отмерва такта, разбунените маси ще крещят Ca ira, ca ira, а егоистичното съзнание ще вие, обесено на първия стълб. В „Комунистически манифест“ пролетариатът надява плаща на героя. Тази метафора напомня за трагедията “Oulanen”. Апокалиптичният тон на стихотворенията се появява и във вулканичната, изпълнена с ужасяващи видения реч от 18 април 1856 г.

„Историята е съдник, а екзекутор е пролетариатът.“

По-нататък се говори за терор за домове, белязани с червени кръстове. Речта е изпълнена с катастрофични метафори, земетресения и нажежена лава, която излиза изпод пропукващата се земна кора. Важното в случая е, че Марксовата представа за Страшния съд, независимо дали в зловещия си поетически вид или в по-късния икономически вариант, е видение на артист, а не на учен. Това видение не напуска съзнанието на Маркс и дори в произведенията си по политикономия той тръгва от него и се връща към действителността, за да открие потвърждения за валидността му, вместо да следва обратния път, който започва с обективна оценка на фактите. Именно поетическият елемент, който придава драматизъм на Марксовата историческа перспектива, привлича някои интелектуалци, които са готови да повярват, че краят на капитализма предстои.“

Първите жертви на комунизма са семейството на Маркс

Карл Маркс е бил наркозависим, пристрастен към опиума. Бил е баща на седем законни деца от съпругата му Джени и едно незаконно дете (Фреди, от домашната прислужница на Джени). Четири от законните умират, докато са още малки, според повечето изследователи – от недохранване. Но бащата – Карл Маркс, отказва да работи и да се грижи за семейството си. По цял ден чете книги, изследва разни неща и събира материали за неговата „велика“ теория. Две от трите му дъщери по-късно се самоубиват, едната от които(Лора)- заедно с мъжа си (френски социалист). Лора и французинът-социалист са имали три деца, всички от които умират малки; след като Лора и мъжа ѝ изхарчват всички пари, които са имали, но отказващи да работят и да се прехранват, се самоубиват заедно поради липсата на смисъл на живота им.

Най-малката дъщеря, Елеанор, е емоционално осакатена за цял живот от баща си Карл Маркс. След смъртта му се жени за психопат-социалист, който изхранва за години, след което ПО НЕГОВО ПРЕДЛОЖЕНИЕ се самоубива!

Джени, третата от оцелелите три дъщери, също се жени за французин-социалист. Умира от туберкулоза на 39 г.

От поезията на Маркс до следата от смърт, която поразява потомството му напълно, можем да видим какъв дух е бил в действие в този човек и чрез него.

Освобождение от проклятията на сатанинската идеология на комунизма

Всеки, който е бил въвлечен по един или друг начин с комунистическата идеология, система и партия, трябва и може да бъде освободен от проклятието на бедност, насилие, психически болести, измама и грабеж, които са част от съда на Бога върху това сатанинско учение, което отрича всичко, поучавано в Библията.

Не можеш да бъдеш християнин и комунист в едно и също време. Всеки, който чете думите на това послание – Святият Дух действа във вас за освобождение или изцеление. Приемете го сега, покайте се и нека всяко родово проклятие да бъде разчупено, в името на Исус.

Екип на www.svoboda21.com

На 4 май 2013 г. имах сън, какъвто никога през живота си дотогава не бях сънувал. В същността си сънят разкриваше сблъсъка между търсещите свобода в Христос и религиозния дух, с присъщите му системи.

Д-р Питър Вагнер казваше: „Ако искаш бързо да отегчиш една публика, опитай се да ѝ разкажеш сънищата си“.

Мисля, че по принцип това е вярно 🙂

Успокоението ми е, че обикновено не сънувам много, нито пък съм от хората, които непременно да разказват сънищата си. Надявам се този случай да е изключение и да бъде възприет с пророческото си значение.

Чувствам, че от 2013 година насам Бог ме пречиства от закваската на религиозната система. Въпреки че никога не съм считал себе си за част от нея, все пак съм работил в нейната сфера на влияние и съм създавал взаимоотношения с хора и групи, силно обвързани с тази система.

Чувствам, че Бог подготвя истинското Си Тяло за време на тежко изпитание.

Той има нужда от хора, които няма да трепнат, щом знаят кои са в Него и какво е призванието им.
Изглежда наближава време на голямо разединение и същевременно голямо централизиране. Старите форми на историческата църква-институция се разпадат. Обществото изглежда разединено както никога досега. Всичко това ще остави у големи групи хора чувство за изолираност и страх. Светският и религиозният дух ще се опитват да се възползват от това чувство на разединение и ще предложат нови форми на централизация – фалшив заместител на истинското обединение с Бог, под властта на Бог.

Въпреки това истинското единство съществува според модела на семейството. Семейството е основата на Божието цивилизоване на земния живот. Тялото Христово е предопределено да бъде семейство от семейства.

Хората правят удивителни неща в името на Бог. Правят и ужасни неща в Негово име. За жалост, религиозният дух кара хората да предприемат включително и действия, които нямат нищо общо с Бог.

Този сън може да покаже и на други, както показа на мен, до каква степен религиозният дух желае да контролира всичко. Някои хора са движени от този дух без да го осъзнават. Онези на най-високо ниво вероятно знаят, че нещо не е наред, но са твърде заблудени, за да го видят. А има и хора, които са здраво вклинени в религиозната система и твърдят, че служат на Бог. Парадокса е, че може би понякога са употребявани от Бог, а понякога от религиозния дух. Никой не е извън риска да бъде измамен и използван в схемите на Сатана, най-вече употребявайки религиозния дух, език, култура и система като цяло.

Според мен, което ясно разделя истинското от фалшовото линия е духа на скромност, свобода и готовност да понесеш болката от Божията благодат, без да придобиеш самосъзнание на жертва.

Духът на свобода е буквално кислородът, в който обитава нашия Бог.

Където е Божият дух, там е свобода!

Религиозният дух търси и се опитва да задуши всяка форма на Божия живот и свобода, които са неделими.

Ще го кажа пак, животът и свободата са неделими!
Сега ми позволете да споделя с вас някои от бисерите, които Исус бе така добър да сподели с мен.
По времето, когато сънувах този сън, през май 2013 година, го казах само на петима души – съпругата ми и четирима приятели, изпитани в пророческото.
Все още не беше моментът да го оповестя пред широката публика.
Имам чувството, че точният момент това да се случи е сега, през 2017 година.

Вярно, религиозният дух ме преследва още от деня, в който взех решение да служа на Бог през далечната 89та година, но атаката стана невъобразима през последните 4 години, откакто ми беше даден този сън. Сякаш тепърва ще се разгръща и е възможно същият дух да е бил освободен в широк мащаб срещу всички реформатори, служенията, които те водят, и срещу хората, с които си сътрудничат.

Моят отговор на този дух и системата, която той използва за своите цели е казаното от Уинстън Чърчил в прочутата му реч пред британската Камара на общините на 4 юни 1940 година: „Никога няма да се предадем“!

ПЪРВИ СЪН
Беше много различен вид сън. Сън в съня, който ще се опитам да разкажа тук.

В първия сън, който беше много кратък, бях на някакво приятелско събитие и някой ми предложи нещо за ядене. Всъщност бяха приготвили хапка от това ястие и изглеждаха твърде настоятелни, което ми се стори подозрително. Зачудих се дали нямаше нещо в храната, която ми даваха. Но я взех, тъй като беше събиране на доверен кръг от хора и щеше да е грубо да откажа.

СЪНЯТ В СЪНЯ
Почти веднага след като взех храната, която ми дадоха, се почувствах сякаш се озовах в друг сън, като все още помнех първия и събитията от него.

Невероятна промяна бе липсата на каквато и да било неяснота. Всичко беше с изумително живи цветове, невероятно ярки.

Бях в една гондола в нещо като стар град с много сгради в европейски стил и архитектура от XIX в. Въпреки това бях сигурен, че не съм във Венеция, известна с гондолите. Струваше ми се по-вероятно да е Виена или Брюксел, място по известно за провеждането на срещи на високо ниво.

Беше зашеметяващо красиво!

Цветовете бяха толкова ярки, че пренасищаха сетивата ми! Бях като хипнотизиран, не можех да сваля очи от градините покрай които минавахме. Запленен от свежестта и бистротата на това, което виждах и колко истинско беше, си мислех „Знам, че това е сън, но как ми се иска всички да можеше да видят тази красота“!

С други думи, бях в пълно съзнание, докато сънувах. Усещането, че можеш да мисля рационално докато сънувам засили многократно огромното влияние на всичко, което виждах.

Пътуването с гондола по канала, докато наблюдавах красивите сгради, градини и цветя, и колко истински и зашеметяващо красиви бяха, грабна цялото ми внимание и напълно събуди всяка част от мозъка ми.

Всъщност спях буден. Само някой, който е имал такова „спящ буден“ преживяване, знае за какво става дума. Случвало ми се е още няколко пъти и във всеки от тях е било реално – бил съм напълно буден и всяко взето решение, и всеки направен избор в подобно състояние имат тежестта на морално решение, което бих взел ако бях буден.

ПРИСТИГАНЕ В ХРАМА
Гондолата стигна там, където се предполагаше, че трябва да отида.

Имаше една внушителна сграда със стена, висока над 9 метра и покрита с дебел слой бръшлян. Огледах се наоколо, но докъдето стигаше погледът ми, нямаше порта. Погледнах отново и видях стълба на стената. Започнах да се изкачвам.

Когато стигнах върха, видях нещо като двор. По-навътре имаше наистина величествена сграда, но дворът привлече цялото ми внимание. Там се бяха събрали много хора, всички, облечени в скъпи елегантни дрехи. Бяха част от някакво религиозно събиране, но аз вече усещах атмосферата и чувството бе нездраво.
Забелязах, че вниманието на публиката бе насочено към мъж в червено свещеническо расо с кардиналска шапка, но не католическа. Изглеждаше по-скоро като някаква нова религия с нов церемониален ред, но взаимствала много от принадлежностите си от по-стари, вече съществуващи религиозни символи. Свещеникът държеше нещо в ръка и изпълняваше ритуал. Хората се бяха отпуснали във фотьойлите си като на коктейл и наблюдаваха ритуала. Някои тихо разговаряха. Забелязах, че много от присъстващите бяха в групи, говореха си с чаша в ръка и наблюдаваха действията на свещеника. Всичко това беше странна плетеница от небрежност, модерност, парти и религиозен ритуал в едно.

Шумът от партито, на което присъстваха няколкостотин души също беше смесица от религиозните песнопения на свещеника, който четеше някакъв религиозен текст от една книга, бърборенето на онези наблюдатели, които си говореха (много от тях просто седяха и наблюдаваха, без да разговарят с други) и музиката, звучаща за фон, която беше нещо като успокояващ безсмислен нежен джаз като в моловете.

Забравих да спомена, че имаше още няколко свещеници, но с по-нисък ранг и повечето просто наблюдаваха.

„СКАЧАЙ“!
Докато наблюдавах, в ума ми започна да се оформя силното впечатление, че трябва да се присъединя към тази група хора. Една много ясна и настойчива мисъл, почти като глас, започна да ми говори, че наистина трябва да съм част от този кръг от много важни и влиятелни хора. Мислите продължаваха да нахлуват, притискайки ме да скоча. Нищо няма да ми стане ако скоча, нищо че е много високо, продължавах да си мисля аз.

Тези мисли блазнеха гордостта ми – само да скочех и бързо щях да се озова в центъра на важността.

Нямаше да остана извън кръга на важните – това беше страхът, който ме подтикваше към подобна лудост.

Изведнъж си спомних, че в първия ми сън ми дадоха нещо за ядене. Веднага разбрах, че тези изкусителни мисли бяха свързани с тази ситуация и изкушението да съм между важните на всяка цена. Изведнъж знаех, че не принадлежа в този кръг.

Цялото ми същество знаеше, че нямах нищо общо с тази група и с това, което правеха. Но също така осъзнах, че има част от мен, податлива на тези мисли и можех да реша да се поддам. Тази вътрешна борба продължи известно време.

Устоях достатъчно дълго и най-накрая мислите ме напуснаха.

СУМАТОХА
Изведнъж настана суматоха. Настроението се промени. Хората изглеждаха стресирани.

Усетих напрежението. Музиката спря. Видях хора, облечени като пазачи, да си проправят път към главния свещеник. Един от тях започна да шепне в ухото му. Свещеникът се обърна към присъстващите, каза нещо ядосано и изведнъж погледна право към мен и ме посочи. Знаех, че съм бил разкрит.

От този момент нататък ситуацията се нажежи.

Пазачите вече излизаха от двора и знаех, че идват да ме хванат. Невероятно, но против инстинкта ми да бягам, бях започнал да ровя в джобовете си и да търся бележника си или нещо, на което да пиша. Продължих да си пребърквам джобовете и най-накрая открих едно старомодно джобно тефтерче.

Чух ясен глас, който говори с голям авторитет и ми донесе мир, така че не ме притесняваха пазачите, за които вече знаех, че ще ме преследват. Аз знаех, че това беше гласът на Бог.
Той ми каза да запиша това: „Бди над хората ми. Назидавай ги, научи ги. Не трепвай“!

Това беше. Сега трябваше да бягам.

БЯГАЙ ЗА ЖИВОТА СИ!
Последната част от съня беше само лудо бягство и бягане, за да остана жив. Борех се да сляза на улицата. Охранителите тичаха към мен. Бяха зли. Някои бяха облечени като нинджи, други – с униформи на пазачи.

Аз започнах да бягам, катерейки се по капаците на колите, паркирани край улицата.

Убийците хвърляха по мен ножове и други предмети, за да ме наранят.

Аз продължих да бягам.

Край

Автор: Георги Бакалов
Източник: http://j.mp/2kzYUNO
Превод: Глория Петрова
Редакция: Даниела Беличовска

Истината си има гласове и личности, чрез които говори на отделни хора и на цели групи. Някои от тях са хора на Словото, други се подвизават в политическото пространство. Трети са хората, които никога няма да са “имена” и  “лица” по екраните и списанията, но със сигурност са имена и лица всеки ден в живота на своите семейства, приятели, познати, колеги, съседи и роднини. С други думи, всеки има да свърши своята уникална част в това да се чуе Истината и да предизвика друг в неговото решение и отношение.

Една от най-интересните, драматични, интригуващи и духовно заредени с огън “сцени”, които са описани в Евангелието е моментът, в който Исус от Назарет стои пред Пилат Понтийски и му заявява, че той (Исус) е наистина Цар.

И тъй, Пилат пак влезе в преторията, повика Исуса и Му каза: Ти юдейски Цар ли си?….

Исус отговори: Моето царство не е от този свят; ако беше царството Ми от този свят, служителите Ми щяха да се борят да не бъда предаден на юдеите. А сега царството Ми не е оттук. Затова Пилат Му каза: Тогава, Ти цар ли си? Исус отговори: Ти правоказваш, защото Аз съм цар. Аз за това се родих, и за това дойдох на света, да свидетелствувам за истината. Всеки, който е от истината, слуша Моя глас.

Пилат Му каза: Що е истина?

(Евангелие от Йоан 18:33-38)

Истината стоеше пред Пилат, а той питаше що е истина. Но така или иначе, Истината стигна до него и той носи своята отговорност за делата си. Истината има своя начин да стигне до когото трябва. В случая на Пилат, лицето и гласът на Истината беше самият Исус.

Но това не е ли пример за нас самите, независимо в коя епоха живеем?

Апостол Павел цитира езически поети в своите апостолски послания и проповеди. Защо? Понеже голямата цел на Павел беше да се чуе Истината, независимо как. Той не позволяваше на формата да определя съдържанието. Точно обратното!

Понякога ситуацията изглежда трагична. Пророк Исая говори за един такъв момент, в който истината е “паднала на площада” и няма кой да й служи. Тогава Бог мобилизира Царството си и влиза в режим на духовно воюване. Сам Бог се намесва тогава, когато трябва и когато нещата изглеждат най-зле (Исая 59:14-17).

В началото на тази година преживях дълбокото наскърбяване на Святия Дух от това, че Словото на Господа не се чува в България. Бог иска да се чува Словото Му – Истината на Бог. Той иска този народ да бъде спасен, избавен…да се върне от пътищата си…но вече 27 години болшинството от хората избират безбожието. Няма здрав разум, няма свободолюбие, няма сериозен дискурс, в който искрени и истински хора, които заедно биха могли да са решаващ фактор за промяна, да участват. А няма ли разговор, няма единство. А няма ли единство, няма устояване, има само падение.

Буквално дни след като освободих Словото на Господа за това, че България е под Божия съд, се случи трагедията в Хитрино. Скърбя за загиналите и семействата им. Бог не е, който убива хора, сякаш е някакъв маниак, който изпитва удоволствие от това да покаже колко е велик, а ние какви сме червеи безсилни. Това е една изключително плътска, грешна, небиблейска и абсурдна идея за Яхве, Богът на Авараам, Исаак и Яков. По-скоро съдът на Бог е вдигането на Неговата ръка на протекция и предаването на хората, които са Го отхвърлили, на духа на смърт. Космическият конфликт е между живота и смъртта. Това е основно библейско схващане, което не може да бъде подценявано. Може да се види в историята и на ранните човешки цивилизации, историята на Израел, християнската цивилизация, та чак до наши дни.

Библията поучава, че настоящото творение и живот се случват буквално под “купола” на космически конфликт, който влезе в действие с разбунтуването на Луцифер, а след това и с падението на човешката раса. Грег Бойд, в неговата феноменална книга “Бог, който воюва” (God at war), прави следното разтърсващо изказване: “мирогледът на воюването (warfare worldview), е по един или друг начин основният мироглед на библейските автори.” Бойд твърди, че всъщност служението на Исус и на апостолите, както и на поколението след апостолите, може да бъде разбрано правилно единствено в контекста на духовно воюване, на духовен конфликт между Бог и царството на сатана.

Именно тази парадигма ни помага да разберем идеята за Божия съд. Представете си състезание по дърпане на въже. Две страни дърпащи в противоположни посоки. Бог ни придърпва към себе си чрез “връзки на любов”, както казва Библията. Ние, плътския човек в нас, националната ни култура, културата на корупцията, се противят.

“Привлякох ги с човешки въжета, с връзки на любов…” (Осия 11:4) 

Но какво правим ние, хората? Лично в нашия живот и като общество? Когато Истината ни говори и стои пред нас, по-добри ли сме от Пилат? Разпознаваме ли нейния глас?

Бог “не гледа на лице”. А ние?

В един момент, ако се инатим твърде дълго, Бог пуска въжетата и връзките на любовта. Никой не знае кога може да настъпи този момент. Само знаем, че за всяко нещо си има време под небето. Знаем, че Бог е дълготърпелив за много неща, но знаем и предупреждението на ап. Павел, да не се заблуждаваме, Бог не е за подиграване, каквито семена пожънем, жетвата ще дойде в един момент!

Мисля, че цялата тази година Бог ме приготвя, за да дам това слово. Това беше най-важното нещо, което Той имаше за мен от месец март насам, когато започнах да се въвличам в процеса и да говоря за Словото на Господа. Извика ме отново и отново да застана на “стражата си” и да не позволявам на всякакви други ситуации да ми отвлекат вниманието и да внимавам какво ще ми говори Изобличителят ми, както го нарича пророк Авакум:

На стражата си ще застана, Ще се изправя на кулата, И ще внимавам да видя какво ще ми говори Той, И какво да отговоря на изобличителя си. (Авакум 2:1) 

Изборите за президент бяха кулуминацията на един 27- годишен период на демократично, посткомунистическо…безбожие. Липсата на морал и етика на всички равнища са довели народа ни до ниво на почти тотален нихилизъм. Ако не беше обвързването ни с международната икономика (външни пазари), българската такава (национална икономика) е жалка история. Ако не бяха парите, които българи от чужбина ежегодно пращат до своите роднини, икономиката ни щеше се срине моментално, без да има какво да замести тези 4 милиона лева на ден постъпващи в националната икономика – общо над милиард и половина лева на година! Друг един доклад определя размера на капиталите, които влизат в националната икономика отвън, на милиард и половина долара! Без външния свят сме буквално за никъде – икономически! Без Бог – живеем в името на една утопия. А утопия означава буквално “наникъде”..,”няма такова място”, заблуда, един вид. Мираж, излюзия.., това са идеите и мечтите за едно бъдещо оцеляване и успех на България без Бог!

Неосъжането на комунистите и липсата на лустрация на всякакви етажи на властта е може би най-ясният сигнал за толерирането на злото от миналото и вграждането му в днешното уж “ново начало” на обществото от 27 години насам. От там произлизат и корупцията, несвободните медии, зависимостите в съдебната система и т.н.

Бог съди всичко това!

В съда си Той знае как да си спомни милост и да покаже милост към тези, които са му верни (Авакум 3:1-2). Но нека не се заблуждаваме – като цяло, след първоначалния период на отвореност, който трая едва 2-3 години, България като цяло отхвърли призива за вяра в Исус, който отекна по нашите земи. Православната църква пък има своите си проблеми, включително и с бивши агенти на ДС, които днес управляват най-висшия клир. Протестанските църкви също отказаха да лустрират корумпираните пастори-агенти. България буквално плаче за съд!

Ако продължаваме по този начин, Хитрино ще се превърне само в първото от поредица потресаващи трагедии. Цели градове могат да изчезнат от картата само за минути. Понеже Бог е пуснал въжето и е оставил тази нация на собствените й страсти и страхове.

Истината обаче намери още един свой “служител”, глас и личност – бившият правосъден министър Христо Иванов. Наскоро той обяви нова политическа партия и призова целият ни народ да остави илюзиите и митовете за това, че ЕС ще разреши нашите национални проблеми. Истината намери начин да бъде чута. Един общественик, превърнал се в символ на анти-корупцията, произнесе съд върху илюзиите и митовете, че бюрократичното, левичарско ЕС ще ни бъде от някаква помощ, ако ще се справяме с корупцията. Г-н Иванов, най-вероятно без да го осъзнава, изрече може би най-важната и актуална истина за народа ни – истински съд върху старото, бутафорното и неактуалното.

Ето я сега и другата част на същата “монета” на истината, която говори г-н Иванов – за това воюване “само тук и само ние” – то е така в смисъл политически, но в духовен смисъл е малко по-сложно, понеже безбожието е дори по-голямата част от проблема. Няма да може да успее България САМО с измитането на политическия боклук – ще е задължително нужно да бъдат изметени цели офиси и на дадени вероизповеданя, както и в живота на всеки един, за да дойде реално единство в България. Само Бог може да направи това и само чрез молитва и адекватни пророчески действия и поведение, можем да сме част от решението, а не от проблема.

За още поучение на темата за Божия съд над България, можете да гледате и чуете това видео, както и да следите сайта www.svoboda21.com

 

Наблюдавайки вече над четвърт век начина, по който откликва средностатистическият българин спрямо духовното послание на християнството, съм забелязал, че по една или друга причина, думата “безбожник” има негативна конотация в българския език. Но това не означава, че “набожен” е непременно нещо позитивно. Може би е било някога, но не и днес, най-вероятно вследствие от 45-те години воинстващ комунистически атеизъм.

И така, може да се каже, че към днешна дата да си безбожен е нещо негативно, но да си “набожен” е също нещо по-скоро негативно, отколкото позитивно. По-възрастните хора обаче е възможно да асоциират набожността с моралната здравина.

В други езици и култури, в които християнството има по-голямо влияние на лично и обществено ниво, двата термина биха означавали две пълни противоположности, като “набожен” (богоугоден), би било съвсем точно определение за някой, който се придържа, и то успешно, към ясно изразени библейски стандарти за моралност.

Противоречието между термините “безбожие” и “набожност” отразява в някаква степен и неясния начин, по който “нашего брата” продължава да възприема Бог и християнството. (Като обобщавам образа на средностатистическия “нашенец” със сумарното “нашего брата”, не влагам в това никакво негативно отношение, по-скоро едно любвеобилно, Алеково, ако мога така да кажа, обръщение едновременно на  симпатия и недоумение от културния “компот”, който представлява към днешна дата душевността на средностатистическия българин).

И последно, изглежда за “нормална” духовност днес се счита номиналната такава, заключаваща се в практикуването на “балансирани и безопасни” форми на религиозност, като например посещение на някоя църква за Рождество и Възкресние, но нищо повече от това.

В същото време, за много хора е напълно естествено да се интересуват от окултни науки, астрология, магии, гледане на карти и на кафе и тям подобни практики, които Библията ясно заклеймява.

И така, къде сме днес като народ що се отнася до библейското разбиране за вярващи и безбожни хора и общество като цяло?

Официално се считаме за християнска нация (православна), но каква е всъщност истината? И как се свързва това с реалното състояние на нацията като цяло?

1. Профил на истинския вярващ

Нека се опитаме да си съставим един “профил” на истинския вярващ, според библейското разбиране за вярващ – християнин. Не е необходимо да влизаме в детайли, нека този профил да бъде достатъчно широк, така че да се отнася както за католици, така и за православни или протестанти.

Може да се каже, че “вярващ” според Библията, е човек, който най-малкото:

• приема, че Богът, Който е вдъхновил създаването на Библията, е Богът, Който е сътворил видимия материален свят, както и невидимия духовен такъв;
• приема, че Бог е Богът на Авраам, Исаак и Яков, т.е. Богът на израилтяните, на Моисей и на пророците, дали  ни книгите, които днес наричаме Стар Завет или Свещените Писания;
• приема, че Исус е избраният от Бога Христос, Божият Син, заченат от Святия Дух, умрял за нашите грехове и за греха на света, възкръснал на третия ден и възцарен днес отдясно на Бог Отец, действащ на земята чрез силата на Святия Дух;
• приема, че един ден Исус Христос ще се завърне да съди живите и мъртвите, и да постави началото на ново небе и нова земя.

Мисля, че е повече от ясно, че независимо към кой клон на християнството твърди някой, че принадлежи, ако приема тези библейски истини, може да се каже, че той е “вярващ”.

Но без дела вярата е мъртва, както ни учи ап. Яков в своето послание. Т.е., ако един вярващ  приема тези истини само умствено, но не съобразява начина си на личен живот с тях,  и няма страх от Господа, т.е. не живее “богоугодно” 9така, сякаш наистина вярва, че Бог е негов Създател, Спасител и Съдия), то може да се каже, че такъв човек всъщност не е вярващ.

2. Добри безбожници и вярващи безбожници

И така, стигнахме до въпроса кой е истински вярващ в библейския смисъл на думата. Става ясно, че хората, които не вярват, че Бог е създал света и всичко видимо и невидимо, нито приемат боговдъхновеността на Библията – фактът, че Исус е Бог, Който дойде да умре и възкръсне за нас, грешните хора- технически са “безбожници”.

Но ето откъде идва объркването: много от тези “безбожници” в своите междучовешки взаимоотношения са добри хора, имат благ характер, не мислят никому зло и дори правят света по-добро място в чисто човешкия смисъл. Те имат съвест, понеже Бог е дал съвест на всеки от нас – и тя им говори и ги води към Него (но не е ясно дали те самите го осъзнават).

Това усложнява нещата. Какво правим с такива хора? Къде са те в Божия план? Бог ще приеме ли хора в Небесното Царство само на базата на техните добри дела? Според Библията, спасението е единствено и само чрез приемането на жертвата на Исус, а не чрез нашите добри дела. Но пък да отречем доброто в хората е най-малкото дебелашко и арогантно! И най-фанатизираните евангелизатори биха признали, че е доста трудно да заклеймиш като еднакво грешни и зли Адолф Хитлер и баба ти Пенка от 4-тия етаж, която мете входа, без дори някой да й плаща за това – но не е много наясно с всички библейски постулати и кълне под мустак от време на време, когато нещо я ядоса.

Но Бог не очаква от нас да съдим хората, в морално отношение.. Не е работа на никой да се прави на морален съдия и да убеждава безбожните точно колко грешни са. Нашият призив е да бъдем сол и светлина с решенията за своя личен живот; както и да умеем да направим ближния си част от важния разговор за вечните неща.

И ето къде се усложняват нещата още повече: има хора, които пък умствено приемат Божественото начало, но нямат моралната и духовна сила да живеят богоугодно и стават един вид “вярващи” безбожници.

Някой може да каже, че всъщност това не са вярващи хора, понеже вярата не е само умственото приемане на библейските истини. Но това би било просто семантика – основната идея тук е, че вярата или е вяра, която свързва в единство сърцето, ума и живота ни в стремежа да живеем богоугодно, или не е истинска вяра.

Френският учен и християнски апологет Блез Паскал казва следното за християнската вяра в своите брилянтни “Мисли”: “Величието и [едновременно] нечестието на човек са толкова явни, че една истинска религия би трябвало да ни покаже, че в човек има някакъв източник на величие, както и източник на нечестие. И след това трябва да може да ни обясни тези забележителни противоречия”.

3. Християнството на нашего брата

Ако трябва да минем отвъд парадното, официалното и културалното, за какъв вид духовност или християнство можем да говорим, когато става дума за българския народ?

Ето какво има да каже по темата Константин Петканов, писател, публицист, академик, изследващ миналото ни. Може би той по-добре от мен ще ни помогне да си съставим един профил на съвременния безбожник – без значение дали той приема или не с ума си основните истини от Библията.

“Религиозен ли е българинът? Преди всичко той е в повечето случаи фаталист, вярва в предопределението. Щом е лице с лице със стихиите, които вършат с него каквото си искат, то не е чудно, че се проявява като фаталист: “Каквото е писано, това ще стане”, или “Теглото е писано на челото на човека”. Един пита: “- ще отидем ли утре на работа?”, друг отговаря: “- ако е рекъл Бог, ще отидем”. Не умува, не дири причините на противоречията в живота. За него всичко си върви по един ред: “Бог дал, свети Илия взел”. Какво има да се чуди на очевидни неща! Тъй е било, тъй ще бъде до края на света. Готви се за работа, но и поглежда към небето, звездите, месечината, следи ветровете и по тях нарежда какво да прави. Вярва в силата на стихиите – те са и кротки, и луди, затова не се страхува от тях. Ако това е тъй, то следва да отбележим, че и дума не може да става за чисто религиозно съзнание у българина. Доброто, любовта към ближния, основата на християнството, за него не са нищо друго, освен човещина, нещо съвсем обикновено…

А страхът от Бога у него е притъпен. Свикнал е на ударите на стихиите, претръпнал е, та не чувствува така дълбоко страх от прегрешенията: “Който не работи, той не греши”, “Греховете са драги до гробови праги”. Грехът е човешка работа: “И светците са грешили, пак се посветили”. Така че не е нужно много нещо, за да станеш светец, стига да си “малко нещо човек”.

Всичко това подготвя смесването на религиозното чувство със суеверието. Прави му впечатление свръхестественото, и пред него прекланя глава. Болестта иде от Бога, тя е изпитание за човека; но преди да се моли, търси цер от бабите, прибягва до баяния, заклинания и пр., с една реч: призовава стихиите на помощ. Има лоши часове, отровни думи, нечисти очи, черни ветрове – те на всяка крачка дебнат човека. Викат свещеника да чете молитва на болния, но след него веднага пращат за баячката. Ако болният оздравее, за изцелител се смята баячката, защото тя се “оращисва” със силите, които го дебнат на всяка крачка на земята….”

“Известна е и историята с Дългошевското изворче. От всички краища на страната тръгнаха със стомни и дамаджани за вода от чудотворния извор. Слепи прогледнали, болни оздравели, неми проговорили и други подобни. Освен тия случаи могат да се посочат и други. Няма село, в което да няма човек, който може нещо повече от другите. Особено внимание обръщат на тия, които гледат на ръце, на кафе и познават миналото и бъдещето само по един белег. Добитък ще се открадне: преди да отидат при полицейските власти, отиват на гледач; някой тежко ще се разболее – дирят цяр от магьосницата. Неизцеримата болест е магьосничество, ненадейното разболяване е урочасване, болният е налетял на лош час.

Не ще бъдем далече от истината, ако кажем за българина, че е лековерен, без здраво религиозно чувство и че в повечето случаи това чувство не е нищо друго, освен суеверие…”

(Из “Характерни черти на българина”, Електронно издателство LiterNet, 26.12.2006 г.)

Ето малко и от “Бит и душевност на нашия народ”, от Иван Хаджийски:

“Християнството със своите идеи и догматика много малко докосва мисълта на селянина. Селският свещеник бе принуден , за да не се откъсне от своето паство, да бъде повече орган на народното езическо суеверие, отколкото на решенията на вселенските събори.”

И така, основната задача пред нас в този ден и час е духовното просвещение на българския народ.

За да може всеки да направи своя личен избор, както и за да може обществото като цяло да възприеме християнския морал и етос, трябва да бъдат представени ясно основните библейски истини – за Божественото начало, за изкуплението в Христос и за идещия Ден на Господа.

Не със заклеймяващ, хардлайнерски калвинистчен подход, който отрича изцяло доброто в непознаващите Бог; не и с лековатата ръка на съвременните “позитивни” проповедници, които дори вече не ползват думата “грях” в своя речник от страх да не засегнат някой.

Напротив, време е да направим всеки мъж и жена, възрастните и младите хора, част от един голям, важен и отдавна нужен разговор , в който да се доверим, че сам Исус Христос ще отвори очите на невиждащите чрез действието на Святия Дух.

“…И, ето, в същия ден двама от тях отиваха в едно село на име Емаус, шестдесет стадии далеч от Ерусалим. И те се разговаряха помежду си за всичко онова що бе станало. И като се разговаряха и разискваха, сам Исус се приближи и вървеше с тях; но очите им се удържаха да Го не познаят. И рече им: Какви са тия думи, които разменяте помежду си, като пътувате? И те се спряха натъжени.” (Лука 24:13-17)

Смисълът на дейността на проповедници, пастори и църкви не е да водят кръстоносни походи с грешните вярвания на безбожниците от един или друг вид (нещо, което ми изглеждаше много правдоподобно и логично като бях младеж на 20 години!). Днес, след четвърт век наблюдения и молитва за спасението на народа ни, разбирам, че повече от всичко е важно:

• как аз лично и как ние, които се наричаме “вярващи”, ще живеем реално според това, което казваме, че вярваме;
• как можем да направим ближния си и обществото, част от най-важния разговор (отвъд разговора за земното щастие), а именно разговорът за истините на Библията за вечното спасение на безсмъртните ни души.

Чак тогава можем да полагаме усилия в това да “образоваме” и “екипираме” (в академичния или апологетичния смисъл на думата), хората, които са били просветени духовно в основите на христиняството и които са преживели трансформиращата сила на Бог. Без основата на богоугоден живот и духовно просвещение, всякакви опити за водене на хора или на нацията като цяло към духовно обръщение, биха се възприели по-скоро като опит за поредното “зарибяване”, което все някой върши нон-стоп вече четвърт век и все оставаме неспасени, въпреки всички спасители, които периодично идват да ни евангелизират отвън.

Видео чат на живо на същата тема: https://youtu.be/GDRRMHK3SsU