“Нямам вече нужда от вас, аматьори такива! Вече си намерих истинските другари: Комунистите, Марксистите, Социалистите, Либералите и Терористите. Те са истинските професионалисти!” (“Истински професионалисти” – Карикатура от Рафаел Бром, 1982)
Сатанизъм звучи доста…сатанински!
Какво е сатанизмът и каква е разликата между библейското учение за Сатана и днешната религия или по-скоро окултна наука, наречена “сатанизъм”?
Има ли сатанизъм? Реален проблем ли е той, и има ли причини за притеснение?
1. Библейското учение за Сатана
Библията хвърля доста светлина по въпроса. Започвайки с най-старата книга там, Книгата на Йов, и завършвайки с последната канонична книга, Откровението на Йоан, авторите – под вдъхновението на Святия Дух, ни дават доста знание по темата. Невъзможно е някой да се нарече “вярващ”, без да има поне малко разбиране за произхода на Сатана и за злото, както е представено в Библията.
Няма как като вярващи да имаме кохерентно разбиране или обяснение на вярата ни като мироглед или духовно откровение, без то да засяга проблема за злото и Сатана.
2. Сатанизмът като религия
През 1966 година “бащата” на църквата на Сатана, Антон Шандор ЛаВей (истинско родно име Хауърд Стентън ЛеВей), публикува книгата “Сатанинска Библия”. Това бележи основаването на “църквата” на Сатана.
Никой не знае колко точно са последователите на църквата на Сатана, тъй като членовете й държат на пълна тайнственост.
Църквата на Сатана обаче отрича да вярва в Бог или Луцифер по начина, по който го описва Библията. Официалната позиция на сатанистите е, че те са атеисти.
Тяхното основно правило е човек да угажда на себе си. Алистър Кроули, друг известен сатанист, е автор на максимата “ако нещо ти се иска да го направиш, направи го!”.
Официалната позиция на църквата на Сатана е, че те не вярват нито в човешки, нито в каквито и да е жертвоприношения, венчават който и да е, включително хомосексуалисти, и не се натрапват на когото и да било. За сатанистите (според техните официални изказвания), църквата на Сатана и нейните ритуали са само форма на артистично изразяване.
Това не значи, че аз вярвам, че всичко, което казват е така, просто ви информирам какво те говорят за себе си.
3. Сатана, злото и сатанизмът
Един поглед в човешката история през визията и мирогледа на Библията, ни разкрива, че:
Злото и конкретно действията на сатана са реални на земята дълго преди 1966 година, когато се основава т. нар. “църква” на сатана.
Сатана, или още нарчен в Библията Луцифер, е конкретно духовно същество, което се е разбунтувало срещу своя създател, Бог Всемогъщи, и в резултат на това бива изхвърлен от Небето на земята. Единствената му цел, от самото начало до ден днешен, е да отвърне максимален брой хора от вяра в Бога.
Сатана може да се преправя на каквото пожелае. Той е източникът, идеологът и вдъхновителят на всяко зло в историята, като действа чрез способността си да вкарва хората, особено тези на власт, в състояние на алчност или страх.
Делата на сатана могат да бъдат видени в злините, които хора вършат под въздействието му – насилие, грабежи, подтисничество, престъпност.
Църквата на Сатана е маргинален проблем в сравнение с цялостната дейност на Сатана в историята на обществото и до днес.
За повече по темата предлагаме следното:
Видео чат на живо: https://www.youtube.com/watch?v=3QfZ619XTm4
Също по темата: http://www.spreaker.com/user/bulgarianpodcast/3-VPSQGp
През последните месеци в медиите започна да излиза тревожна информация за създаването на български паравоенни структури, които уж се били самоорганизирали с цел защитата на България от ислямски мигранти. Всъщност, ако се запознаем с пропагандата на тези “патриоти”, се вижда, че те са лоялни към Русия, а не към България.
Реториката на тези проруски лоялисти е заблудителна и добре замислена. Представят се за патроти и родолюбци, използват емблематични имена от националната ни история, като например това на Васил Левски. Един кратък преглед на страницата на тези “патриоти” разкрива доста ясно тяхните лоялности – Русия!
С оглед на това, предлагам на вашето внимание следният материал, който много точно разкрива каква е била ролята на Руската империя в процесите около спирането на българското народно освободително движение и в частност спрямо Васил Левски.
Повече от ясно е, че има българи, които са избрали да са русофили и московско-Путинови лоялисти. Такъв избор те могат да направят, но не могат да бъдат едновременно и български патриоти и родолюбци. Понеже патроти и родолюбци, които тачат името и заветите на Васил Левски, както и тези на водещи фигури на българското национално-освободително движение от 19 век (Г.С. Раковски, Хр. Ботев, З. Стоянов и др.), не биха могли да са и русофили, имайки предвид колко злини руската имперска политика е сторила на България, включително и намесата ѝ в процеса срещу Васил Левски, иконата на българската революционна мисъл и действие.
Днешните русофили и подривни проруски елементи трябва да бъдат конфронтирани с тези истини отново и отново в общественото пространство. Това е моментът да бъдат развенчани окончателно лъжите за “Освобождението” на България от имперска Русия – и през 19 и през 20 век.
Настоящият текст може да помогне на много хора да се ориентират в този казус, който засяга историята, но се отнася и до днешните събития. Нека предоставената в статията информация спомогне за внасянето на историческа яснота и нека дойде едно изцеление на националната ни идентичност, която за десетилетия е била подложена на насилствен проруски конформизъм.
Вземайки предвид духовните последствия от заблудите на русофилството, което води до налагане и поддържане на грешна историческа идентичност, като служител на Евангелието на Исус Христос, аз третирам това като духовен проблем, не само като предмет на исторически спор или проблем на националната сигурност. Всички християни трябва да отхвърлят недвусмислено демоничната намеса на проруските пратеници и пропагандисти – в молитва и чрез заемането на ясни обществени позиции – започвайки със семействата ни, включително и нашите приятели, колеги, заедно с всеки, в чийто живот имаме глас и влияние.
Призовавам също така всички пастори и църкви, които са част от Апостолска Реформирана Църква, както и всички други български служители на Евангелието, независимо от деноминационна принадлежност и еклесиална традиция:
активно да започнат да запознават вярващите, както от църкви в АРЦ, така и от други църкви, с настоящите важни исторически истини.
да информират вярващите от АРЦ църкви, както и всички други, относно тревожните процеси, вървящи в страната (сформирането на паравоенни проруски групировки).
призовавам към спешна мобилизация на ходатайствена молитва за България. Процесите на заблуда и пропаганда от страна на руските лоялисти са демонични по характер, не само политически!
да бъде стартирана просветителска дейност по места, включително училища и местни медии.
Георги Бакалов
Обединяващ апостол
АРЦ, Апостолска Реформирана Църква
Граф Игнатиев рапортува пред Русия: Османците последваха нашите съвети за обесването на Левски
Нови архиви разкриват коварството на руската политика
Източник: Георги Георгиев, istinata.bg
Все повече българи са разбрали за коварната и двулична АНТИБЪЛГАРСКА политика на имперската руска дипломация и най-вече на руския консул в Цариград, граф Игнатиев, както в организирането на схизмата против Българската църква, така и в организирането състава на комисията, обесила Васил Левски.
В опита си да предотврати единение на българския народ , той е поредният руски консул в Цариград, който изисква от османските власти заточение на българските владици и организира обявяването на схизмата против Българската църква от руската и Вселенската патриаршии.
Тук ще видите оригинала на писмото, с което граф Игнатиев докладва самодоволно на княз Горчаков (държавен канцлер и министър на външните работи на Руската империя), че относно „процесът” (срещу Левски, б.р.) османските власти са „последвали нашите съвети”, а „Софийското съзаклятие е получило задоволително решение“
В опита си да предотврати единение на нацията ни граф Игнатиев следва политиката на Русия и своя предшественик – руският консул в Цариград княз Горчаков, който за първи път изисква заточение на нашите владици още през 1861 г., когато вече е набрало сила народно-църковното ни движение и желае от Високата порта официално да признае независимата Българска екзархия.
Въпреки опитите на руската дипломация да предотврати това, обявяването се случва с най-високия по ранг документ в Османската империя – султански ферман от 1870 г.
Според чл. 10 от фермана територията на Българската екзархия надхвърля 200 000 кв. км. Според чл. 10 към нея могат да се присъединят и други епархии, които не са включени, но при гласуване и то с 2/3 мнозинство.
Съобразно този параграф се извършва гласуване в Македония под контрола на османските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от този референдум е катастрофален за имперската руска политика и гръцките фанариоти. Практически цяла Македония се присъединява към Българската екзархия – Скопска, Охридска и Битолска епархии.
Прилагам оригинала на фермана, както и карта на Българската екзархия, населена с преобладаващо българско население:
Това е моментът, в който османските власти осъзнават, че е по-добре да гледат на възродената българска нация като предпазен буфер пред имперските амбиции на другата паразитна империя в опита й да завземе нови територии. За съжаление, до голяма степен непоследователната им политика и вариране между Русия и Великите сили изиграват фатална роля за империята, а и за българската национална кауза.
След заточените на българските владици на 21 януари 1872 г. в Измир, протестно шествие от над 3000 българи, живеещи в Цариград, предвождани от П. Р. Славейков и Икономов се отправя към Високата порта с молба да бъдат върнати. Посреща ги Великият везир Махмуд Недим, който се запознава с исканията им и се разпорежда веднага българските владици да бъдат върнати от заточение.
След спешна среща със Султана граф Игнатиев успява да издейства отстраняване на везира от поста му. Както и самият историк Симеон Радев пише:
„Махмуд Недим паша веднага даде ултиматум на Патриаршията да признае българската църква и вследствие нейния отказ изпрати заповед до привременния български съвет в Ортакьой да избере екзарх на основание на фермана. Не се мина месец, и Махмуд Недим паша падна, свален лично от граф Игнатиева. Отмъщението дойде късно: българската църква съществуваше и да се върне назад историята бе невъзможно. За това граф Игнатиев и не помисли.” Ето и линк към книгата на Симеон Радев „Строители на съвременна България”, където продробно са описани горните събития. ( http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=101&WorkID=2846&Level=3) )
Длъжен съм да уточня, че Симеон Радев е един от малкото истински пробългарски историци, отразяващ вярно и подробно събитията в тази епоха, за разлика от нароилите се през последните десетилетия псевдоисторици, назначени на хранилка от Кремъл и покорните му слуги тук, за да обслужват идеологемите на руския империализъм и да преиначават, укриват и изкривяват истинската ни история с цел убийство на националния ни дух и принизяване на народните ни борби и въжделения.
Та, да си дойдем на думата…
Както вече споменах, от мои източници във Военно разузнаване разбрах, че там се пазят факсимилетата от кореспонденцията на граф Игнатиев с османските власти относно организирането на „процеса” (всъщност комисия, а не съд), която се произнася за съдбата на Апостола. Лично по настояване на граф Игнатиев в състава на комисията са включени четирима българи:
– хаджи Иванчо Хадживеличков Пенчович член на държавния съвет към империята
– Мито Панов Каймакчийски – член на ръководството на българската църковно-училищна община
– Хаджи Мануил(Мано) Стоянов – член на софийският меджлис
– Петър(Пешо) Тодоров – Желявеца, член на Софийският меджлис.
В Османската империя граф Игнатиев се радва на огромно влияние. Неслучайно там той е наричан „вицеимператор”, с който често се съобразява и самият султан. Отстраняването на великия везир Махмуд Недим паша е само поредното доказателство за неговото огромно влияние. По тази причина османските власти приемат и неговите препоръки за състава на комисията. Целта е ясна – обезглавяване на българското революционно движение и опит то да бъде подчинено на имперските цели. Още повече, че освен вижданията си за извоюване на национална независимост със собствени сили и средства, освен антируските си възгледи, Васил Левски изповядва и идеите за „чиста и свята република”.
Образуване на голяма, сплотена и независима България ще бъде радикална пречка за завоевателните амбиции на руския империализъм на Балканите и по тази причина имперската дипломация всячески се стреми да не допусне това. Само след няколко години – на 8 юли 1876 г., веднага след Априлското въстание, Русия ще подпише с другата властваща в Централна и Източна Европа империя – Австро-Унгарската, секретно споразумение, с което ще заложи основите на Берлинския договор и разпокъсването на българските земи.
Тук прилагам докладът на Граф Игнатиев до княз Горчаков, собственоръчно подписан от него, в който доволно докладва за добре свършената работа. В интернет отдавна се цитира писмото от архива на Патриарх Кирил, но с посочени грешни сигнатури. Успях да го издиря във фонда в ЦДА, заснех го с резолюция 15 мегапиксела и впоследствие ще предоставя на архива и целия заснет микрофилм, както си му е редът.
Цитираният по-долу превод е изключително точен:
Оригиналът на писмото
ОРИГИНАЛ
– le 25. Janvier 1873.
30. Péra, le 18/30 Janvier 1873 Monsieur le Chancelier, Ainsi que le signale notre Consul Général à Roustchoukl’affaire de la prétendue conspiration de Sophia a reçu une solution satisfaisante.La Commission d’enquête envoyée de Constantinople n’a réussi à découvrir que quelques malfaiteurs. Elle a terminé ses travaux et doit revenir ici prochainement. La situation intérieure des provinces bulgares reste néanmoins précaire. Un mécontentement profond, provoqué par la mauvaise administration du pays, règne parmi les populations. Cet état des esprits contient en germe les éléments de plus d’un complot. Il est incontestable que l’heureuse issue de l’affaire de Sophia est due à la modération du Grand Vizirqui cette fois parait avoir suivi nos conseils.Au lieu de favoriser le jeu de Midhat Pacha, en donnant aux circonstances une importance exagérée, il a recommandé à la Commission de ne pas dépasser le but en poussant ses investigations au delà du strict nécessaire. J’ai l’honneur d’être avec le plus profond respect,Monsieur le Chancelierde Votre Altesse,le très humble et trèsobéissant serviteur
Ignatiew
ПРЕВОД
– 25 януари 1873.
№ 30. Пера, 18/30 януари 1873. Господин Канцлер, Както известява нашият Генерален консул5в Русе,въпросът за предполагаемото Софийско съзаклятие е получил задоволително решение.Изпратената от Цариград Следствена комисия6е успяла да открие само неколцина злосторници. Тя е приключила своята работа и трябва скоро да се върне тук. Вътрешното положение в българските области, обаче, остава несигурно. Сред населението се шири дълбоко недоволство, предизвикано от лошото управление. Това състояние на духовете съдържа в зародиш елементите на не един заговор. Безспорно е, че щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия везир7,който този път изглежда е последвал нашите съвети.Вместо да подпомага играта на Мидхат паша, придавайки на обстоятелствата преувеличено значение, той е препоръчал на Комисията да не надхвърля целта, като тласне разследванията отвъд строго необходимото. Имам чест да съм с най-дълбоко уважениеГосподин Канцлер, на Ваше Височество,най-смирен и най-покорен слуга Н. Игнатиев
Микрофилмът със сигнатурата от фонда на Патриарх Кирил в Централен държавен архив
Прилагам и заповедта на княз Александър Дондуков – Корсаков, с която като оглавяващ руското управление на България през 1879 г. назначава вярното им мекере, един от убийците на Левски – хаджи Иванчо Хаджипенчович за член на Висшия съдебен състав в България на 8 май 1879 г.
Публикувам го, за да е ясно. И за да се знае ИСТИНАТА.
Днес никой българин няма право да си прави илюзии относно целите, методите и средствата на руския империализъм, бил той имперски, съветски или съвременен олигархичен. Те не се променят. Променят се само носителите им.
Гравюра: Пророк Езекил в долината на мъртвите кости.
Беше октомври, 2001 година. Едва месец преди това групата от 19-те джихадисти от Ал Каида беше взривила двата самолета в Кулите Близнаци в Ню Йорк. Бомбардировките над талибаните в Афганистан бяха започнали.
Някъде, по същото време, пътувах с кола до Тимишуара, Румъния, като говорител на една конференция. Върнах се в събота, навреме за неделната служба в църквата ни в София. Бях изморен, но реших да си проверя имейла, за да не оставям това за след службата или за понеделник.
И какво да видя – имейл от Чък Пиърс, в който ме пита дали мога във вторник, идната седмица, три дена по-късно, да съм в Хановър, Германия, и да служа на една от четирите основни служби на конференция, организирана от служението на Питър Вагнер. Дотогава не бях срещал Питър. Конференцията беше посетена от нещо като 3000 души, мисля от близо 60 страни. Дали беше поради станалата наскоро терористична атака или по друга причина, не знам, но духовната атмосфера беше нажежена.
Осъзнах, че съм един от основните четирима говорители. Имаше и много други говорители по различни по-малки зали и теми. Но службата, на която аз трябваше да служа, беше една от четирите основни служби, които се проведоха в голямата зала.
Бог ми даде слово. Просто го спусна в духа ми, буквално го усетих като писмо, пуснато в пощенска кутия.
Словото беше за Европа.
За долина пълна с кости. Костите на бивши воини. Костите на хора, които са били избраният от Бог народ, Неговият заветен народ. Но вече не са.
Аналогът тук е с историята на древен Израел, и по-конкретно със 70-те години вавилонско робство, през който период евреите са подчинени на езически царе, храмът е изгорен до основи и Ерусалим е под вавилонски протекторат. Изглеждало е, сякаш всичко е било е загубено за Израел. За някои хора от това поколение може би наистина всичко е било загубено.
Но на Езекил му бе заповядано да пророкува върху костите. Божият заветен народ в изгнание е като костите на воини, разхвърляни в долината на битка, отминала преди много време. По една или друга причина, ние не знаем защо, Бог не извърши възстановяването преди Неговият пророк да говори на костите. Езекил имаше съмнения и вътрешни борби. Не беше сигурен дали костите могат да оживеят.
“И рече ми: Сине човешки, могат ли да оживеят тия кости? И отговорих: Господи Йеова, Ти знаеш.”Езекил 37:3
Ние, хората, сме по-склонни да мислим, че Бог като е Бог, нека Той да възкреси каквото, когато и както иска. И това е вярно. Само Бог може да извърши нещо толкова колосално като връщането на един народ като Изравел от пленничество и да възстанови техния национален суверенитет. Или да възстнови България като народ и като държавност. Или Европа като християнска цивилизация.
Но има такива моменти, когато Той казва на нас – ние да говорим на мъртвите кости около себе си.
Исус, който също поучава за това как работи вярата, ни учи за това как чрез вяра да говорим на “планините” (пророческа метафора за трудностите, които се изправят пред нас.)
Той им каза: Поради вашето маловерие. Защото истина ви казвам: Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: Премести се оттук там, и тя ще се премести; и нищо няма да ви бъде невъзможно.Матей 17:20
Това е смиряващо на много нива, особено за тези от нас, които се имаме за умни и непримитивни.
(Филмът “Момченцето” предизвиква много размисли в тази насока – ако вярата ни е чиста и искрена, реално какво означава да говорим на планините? Препоръчвам го по много причини, не на последно място поради превъзходната игра на Джейкъб Салвати, Ема Уотсън и Кари-Хироки Тагауа.)
Пророк Езекил се покорява и пророкува на мъртвите кости.
Пророците са известни със своето радикално покорство на Бог, каквото и да им струва това.
Пророкуванеозначава да изговорим дадено ни от Бог слово, мисъл, сън или видение, без да го видоизменяме или адаптираме според нашия човешки ум, логика или обстоятелства. Това е смиряващо, понеже Бог може да ни даде слово, което конфликтира на много нива с нас самите, както и с други хора, или с установени традиции и постулати на човешко поведение и норми.
Бог иска ВСИЧКИ НИЕ да можем да пророкуваме, т.е. да можем да приемаме слово от Него и да го предаваме вярно и точно до който, когато и както трябва. (1 Кор 14:5). Проблемът е, че не всеки взема това насериозно и не всички искат да го правят. Не всеки иска да мине през процеса на пречупване, през който Бог възнамерява да прекара човека, който смята да си има “вземане-даване” с Него и Словото Му. Някои хора нямат вярата, че Бог може и иска да им говори – да им даде слово, което да предадат. Други пък не са в среда, която ги насърчава да се видят по този начин. А и не всички вярващи имат достъп до хора, които знаят или дори искат да помогнат на други да бъдат активирани в пророческото измерение.
Както виждате, “сложно е”, ако трябва да използвам един често леко изтъркан, но доста уместен израз.
Европа е долина пълна с мъртви кости, но и с обещание и наследство от миналото си. Тя е континентът, на който християнската цивилизация е разцъфнала и е дала толкова много на света. Цивилизация, която даде на света включително и Новия Свят, Америка. Цивилизация пост-християнска, но същевременно с това станала и пост-духовна, пост-просветена и пост-способна да намери себе си, да открие правилния път и да предложи на своите млади хора верен морален компас в бурите на цивилизационните конфликти, които вече ни засягат, включително на ежедневно, екзистенциално ниво.
Именно в тази и за тази Европа Бог иска да издигне хора, които да приемат Словото Му и да го говорят на мъртвите кости – ясно, смело и с духовната власт, която подобава за тази задача.
Именно в тази и за тази Европа Бог иска да издигне хора, които да приемат Словото Му и да го говорят на мъртвите кости – ясно, смело и с духовната власт, която подобава за тази задача.
Това е, което синтезира смисъла на моето духовно пътуване през последните вече 26 години, вярвам, че това ще осмисли и следващите 26, или колкото Бог ми е отредил.
ПРОРОК ИЛИ АПОСТОЛАТ?
В Стария Завет Бог издигаше пророк, даваше му Слово, пророкът го изговаряше и нещата или се случваха или не.
В Новия Завет начина по който Бог извършва това, е най-вече чрез апостоли и пророци, които заедно сформират т. нар. апостолат. Сформирането на апостолатите, които могат успешно да се справят с мисията, която Бог има за Тялото Христово в това поколение, не е лесна задача.
В Деяния, 13 глава, под изричното водителство на Исус (Главата на Тялото), чрез Слово, ясно изговорено от Святия Дух, църквата в Антиохия изпраща апостолски “тим”, (аз предпочитам да го наричам с по-правилния според мен термин “апостолат”), на пътуване, на мисия до нациите.
В резултат на това предаване на целите на Бог, Европа бива завинаги променена.
Има невероятна духовна битка за оформянето на такива апостолати. Те могат да са на различни нива – някои поставени от Бог основно за даден град, други за дадена нация, други интернационални.
Но това проявление на Царството няма да стане без болките на растежа в процеса на сформиране, намиране на правилния Божествен ред вътрешно и активирани в съответните мандати, които Той има за различните територии.
Не можем само да си мечтаем по цяла Европа ей така, “магически” да се родят жизнени, здрави, функционални общества от хора, които познават Бог и живеят според принципите на Божието Слово. Това няма да стане преди първо да бъде възстновено управлението, властта, божествения ред на Исус в Тялото.
Това е същността на битката за Европа и за нейното християнско минало, настояще и бъдеще. Може да се каже дори, че това е същността на мисията ни що се отнася до християнската цивилизация.
Аз и моят дом сме решили – избираме да сме покорни на призива “от горе” и да пророкуваме на мъртвите кости, където и когато Бог ни прати – било то в България, Европа или където и да е.
Чрез видео чатове, статии, проповеди на място, конференции, лично служение на хора, духовно бащинство, изграждане на лидери и църкви, микро-църкви, апостолски институти, граждански инициативи, просвещение, дарителство, активиране на латентни дарове в хора и конфронтиране с религиозната система – формите могат да бъдат много и различни, делото е едно и също.
Това е, за което съм роден и призван, и в което съм решен да бъда намерен верен. Това е за което много хора са призвани, ако има кой да разпали и активира в тях този призив.
Ап. Павел казва, че Исус дава “дарове” на Тялото Христово (Еф. 4:10-15)
Моят дар е видя ясно, да дефинирам, да предизивкам, да разпаля, да иницирам, да активирам, да помогна с навигацията на различни процеси и начинания. За ограничен брой хора и общности да бъда и духовен баща (не вярвайте на “духовни бащи и майки”, които имат по 1 000 синове и дъщери – няма такова нещо!).
За жалост, когато някой заговори с речника на реформацията, това привлича всякакви неща – и добри, и лоши. През годините различни хора са експонирали върху мен всякакви свои идеи и очаквания. И когато нещата не се получат точно както на тях им се е искало, или са си планували – съзнателно или подсъзнателно, те се обръщат и се настройват. Това е тъжно, но е факт. Където има волове, яслите не са санитарно чисти, както казва и Божието Слово. И може би e неизбежно за едно поколение с толкова много дефицити.
Дето няма волове, яслите са чисти, но в силата на воловете е голямото изобилие.Притчи 14:4
Но Бог е, а не човек, Който дава даровете и призовава хората според Неговата благодат – както Той иска, когато и където реши. Всеки има своето уникално място в Божия план. Най-доброто, което всеки от нас може да направи, е не да експонира своите очаквания вътрху даден човек, бил той дори Божий човек, а да стигне до място на яснота относно каква е неговата мярка, мисия, роля и наследство в Божието дело.
Грешки ще има. Но нека е ясно и друго – грешките на растежа не са същото нещо като греха на нечестивите хора, които умишлено вредят. Един пример за това в България са пасторите-агенти. Тези нечестиви хора, съзнателно са избрали да вредят на Тялото Христово – и преди, и след 89-та година. И не само това, но се стремят вече за няколко години да “омаят” колкото може повече хора и да ги вкарат в заблуда, която се разпростира до такава степен, че те наричат злото – добро и доброто – зло. Така ДС пасторите и техните сурогати искат да убедят максимален брой хора, че агентите са герои, а истински страдалите от тях – и преди, и след 89-та, са “проблем”! Това не е “грешка”. Това е нечестиво!
Лично аз, чрез Божията благодат, най-доброто, което мога да дам на Тялото Христово, колкото и това да предизвиква противоречия и дискомфорт на моменти, дори за поддръжниците ми, са реформисткия дух, визия, послание и дейност.
Реформисткият дух, послание и дейност са контра-културни по същността си, препъни-камък за човешките идеи. Това може да е трудно за разбиране, но всъщност, ако се вгледаме добре в Писанията, Исус, а и първото поколение апостоли, бяха пример за това как поставяха Бог над всичко, включително семейство и приятели. Църквата не може да си позволи да бъде нито граждански манастир, нито социален клуб. Реформисткият мандат, слово и дух са отвесът, който Бог използва да ни държи в своя баланс и истина.
За щастие, не съм единствен – ще има повече и повече реформатори, които ще проправят път за Божието Царство в 21 век. Тук не говоря само за проповедници. Говоря за хора, които Бог издига във всяка сфера на обществото. А освен всичко друго, това е дело за три поколения напред. Някои от нас може и да не видят своите мечти или начинания да се сбъднат. И какво от това? Важното е да знаем кои сме, за какво сме призвани, да излезем извън зоната на комфорта и да направим правилното нещо. Да опитваме, докато успеем.
Но има и нещо друго. Тази работа с реформацията на Църквата не е някакво частно начинание. Това са заниманията на Бог с Неговия Дом. Не опира всичко само до това колко добре ще се справят някакви там митични реформатори с митичната зла система на Вавилон. Никой не е супер-човек и това не е поредният филм от поредицата “Transformers”. Няма такова нещо.
Реформацията на Църквата не може да бъде някаква самоцел или частно начинание. Тези процеси засягат и църквата и обществото. Ако Тялото Христово не приеме Исус Реформаторът (в лицето на реформистки мислещите и действащи водачи и хора, които Той издига във всяко поколение), тогава съдът над Божия Дом ще е напълно заслужен. Разпадът ще е неизбежен понеже винаги в историята, когато вярващите се слеят с културата с цел да избегнат конфликти, това е началото на края. Това е най-голямата опасност, а не кой ще е на власт политически днес или утре, или в какво положение е икономиката. Този свят не е наш дом, той никога няма да бъде рай на земята и Бог да ни пази от искрено заблудени идеалисти или осъзнати шмекери, които ни го обещават.
Въпросът е дали ще изберем да работим заедно с Бог за събарянето на старите, неработещи “храмове” в различните сфери на живота и за издигането на нови, или ще сме поредният прът в колелата на колесницата на Божието Царство.
Най-доброто, което можем да направим е:
Да излезем от всеки режим на себе-праведност и да приемем света, себе си и другите в цялата ни “счупеност”. Без искрено състрадание и любов сме нищо повече от поредните “кръстоносци”.
Да приемем Словото на Господа за нашето поколение – това е наша първостепенна отговорност като свещениците на Новия Завет!
Да го предадем и говорим вярно на който и където трябва!
Да градим с Божията благодат Неговия жив храм, Тялото Христово – човек по човек, стъпка по стъпка, година след година до Деня на Господа – започвайки всеки със себе си и повереното му от Исус, Главата на Тялото!
Това е Мисията. Това е същността на Божието дело в нашето поколение!
Нека Бог даде на всеки четящ това послание – разбиране, яснота, смирение пред Него и обновено сърце и ревност за богоугоден живот и служение!
Един от начините да бъде блокирано действието на религиозния дух в живота ни е да откажем клиширането на езика си. Езикът, освен, че е израз на духа, който е в нас, оформя също така мозъчните възприятия и емоционалното ни състояние.
Думата “cliche” е сравнително нова дори във френския език, откъдето идва. Свързана е с индустриализацията на западното общество. Първоначално, в началото на 19 век, тя е била технически термин за повтарящ се, безсмислен, досаден звук в производството. Думата “клик” за компютърната “мишка” днес е със същия корен.
Клиширането на велики духовни истини чрез свръхнасищане на речника ни с тях, води до шаблонност, тривиалност и манипулативност. Хора, които се обръщат към Бог и проговарят “църквиански”, стават неузнаваеми за своите близки и познати. Повечето започват да странят от тях и така се образува една от пропастите между вярващи и невярващи. Видях това от самото начало на своето обръщение и осъзнах, че налагането на някакъв мой, религиозен речник в отношенията ми с близки, приятели и роднини, може само да навреди. Така е и до днес.
Като проповедник, особено през годините, съм изпадал в много конфузни ситуации, когато съм бил сред напомпани хора, които очакват като сляза от амвона, стих след стих и духовно “откровение” след откровение да текат от мен нон-стоп. Виждал съм как в такава ситуация, като не отговоря на техните очаквания, те “пренавиват” възприятието си и някои от тях не знаят какво да мислят за уж проповедник, който не говорим само с библейски мъдрости. Но е много трудно да обясниш това на незрял човек или на човек сериозно спечен в калъпите на религиозната суб-култура, без той да се засегне.
С годините, колкото повече се приближавам до Него, толкова повече осъзнавам, че Бог иска и може да ни говори и да ни покаже много повече неща, отколкото предполагаме. Но понеже умът ни все иска да превключва на религиозна “вълна”, а Бог не е там – много пъти не чуваме и не виждаме, както бихме могли, ако сме свободни в Него и не се “напълваме”, а оставим Неговият поток на живот да тече в нас.
Голямата Заповед на Исус да идем до всеки в този свят се отнася до това КАКВО трябва да правим. Няма обаче наръчник за това КАК и КОГА трябва да споделяме вярата си. За тези неща се очаква от всеки един да развие усет за подходящите: време, място и начин. Но понеже в повечето църкви се култивира отношението, че трябва да бъдем слушани като говорим, понеже видиш ли говорим ИСТИНАТА, и то БОЖЯТА такава, ние действаме така сякаш едва ли не светът ни го дължи това. “Светът” може да е всичко, но не ни дължи нищо.
Така по-ревностните от нас развиваме леко (или много) арогантен дух, който кара хората да странят от нас. Има четири Евангелия, в които е отразено учението на Исус – ТОВА НЕ СА ОБАЧЕ ВСИЧКИТЕ МУ РАЗГОВОРИ с хора в неговия живот. Това е така, понеже дори Божият Син имаше най-вероятно напълно нормални взаимоотношения и разговори за малките неща в живота, това караше хората да го усещат близък и познат.
Нека преоткрием радостта от това да сме ненапрегнати, нормални и достъпни – като Него! Нека си тръгнат от нас изкуствените фрази, пози и религиозният жаргон. Нека Исус в нас се разкрие като топлият, забавен, приятен, понякога тъжен, друг път разгневен, но винаги искрено заинтересуван от другия – Човекът Бог, Който беше, е и ще остане такъв за вечността!
“И като се разговаряха и разискваха, сам Исус се приближи и вървеше с тях; но очите им се удържаха да Го не познаят. И рече им: Какви са тия думи, които разменяте помежду си, като пътувате? И те се спряха натъжени.
Но те Го молеха, казвайки: Остани с нас, защото е привечер, и денят вече е превалил. И Той влезе да остане с тях. И като седна с тях на трапезата, взе хляба и благослови, разчупи и даде им. И очите им се отвориха и Го познаха; а Той стана невидим за тях.” Лука 24:15-17, 29-31
Има две категории хора, чрез които в крайна сметка се измерва нашето християнство. Познатите и непознатите.
Нека видим какво означава това.
Ако разгледаме внимателно Новия завет, ще стане очевидно за нас, че Исус е имал различни видове взаимоотношения с различни хора.
Той имаше специфична динамика с трима от своите апостоли, които в крайна сметка са единствените, които той взе със себе си на Планината на преображението (Марк 9: 2-1)
Исус имаше дванадесет, които бяха подбрани въз основа на преки указания от Бог Отец. Един от тях (Юда) се оказа, че не беше съвсем наред, но останалите се справиха, дори и след като някои от тях отрекоха своя Учител и равин. (Покаянието е велик дар!) (Лука6:1)
Освен това и седемдесетте бяха упълномощени от Исус да изгонват демоните! (Изглежда сякаш те са си прекарали страхотно, както мислите?) (Лука 10:17)
В горницата пък виждаме сто и двадесет човека, в допълнение към дванадесетте, събрани и здраво прикрепени към 11-те останали апостоли. Най-после – ред и чувство за пълнота! (Деяния 1:15)
И най-накрая, в 1 Кор. 15: 6 виждаме голямо множество от петстотин души, което се споменава от апостол Павел. Да, петстотин души, избрани и много благословени евреи, които станаха свидетели на възкръсналия Господ! Не съм сигурен какво е квалифицирало тези хора да се измдежду петстотинте, но съм щастлив за тях! Наистина!
Знаем, че всички хора тогава са имали нужда от Исус. Та кой няма?
Но Исус се свърза с тези различни групи от хора по специфичен начин. Те бяха единствените, с които той общува след възкресението си.
Защо не знаем имената на повечето от тях?
Какво ги е направило специални?
Какво ги е квалифицирало да са измежду тези конкретни групи, с които Исус е имал явно взаимоотношение по-близко от това с всички останали?
ПОЗНАТИТЕ В ЖИВОТА НИ
Историците ни казват, че Ерусалим по времето на Исус е имал население от около 100 000 души.
И все пак, освен масите, които дойдоха да станат свидетели на Неговите чудеса и да го чуят как поучава, само една шепа бяха избрани да участват от по-близък план в развиващите се събития на изявата на Исус като равин, Човекът – Чудо, Месия, и в крайна сметка – Възкръсналият Спасител , Цар и Господ!
Възможно ли е да има модел във всичко това? Възможно ли е всички ние да се нуждаем от пет такива групи хора в живота си?
Алберт-Ласло Барабаси и Дженифър Франгос пишат в своята новаторска книга “Свързаност: Науката на мрежите”, въз основа на изследвания, че броят на хората, които човек опознава на лична основа и с които общува през целия си живот, е около 600. Хм, това е доста близо до 500!
А какво да кажем за числото на Дънбар – британски учен, който по някакъв начин изчислява, че можем да поддържаме най-много 150 качествени взаимоотношения във всеки даден момент. Това не е толкова далеч от 120.
А какво да кажем за седемдесетте?
Знаете ли, че над 85% от църквите са съставени от по-малко от 100 души? И половината от тях са групи от 50 или по-малко!
Така че има какво да се каже относно динамиката между 50, 70 и 100 души. Наречете го вашата “разширена общност”, ако щете, но група от такъв размер е доказала своята устойчивост във времето.
И последно, това са дванадесетте в живота на всеки от нас – хората, на които се обаждаме, когато е време да празнуваме или да скърбим. Хората, които могат да дойдат в дома ви и да ви прегърнат, и това няма да ви накара да се чувствате странно. Да, всички ние се нуждаем от такива хора. Повече от един или двама.
А какво да кажем за специалните трима?
Йоан, Петър и Яков имаха нещо специално помежду си. Не сме сигурни как и защо, но тези трима апостола имаха място в живота на Исус, което беше много близо до Него. Вътрешният кръг от приятели е от решаващо значение за живота ни. Напълно възможно е да не можем да наречем “близки приятели” повече от трима души. Този най-близък кръг от приятели, изисква най-много от нашата вътрешна уязвимост и инвестиции на време и усилия. Но това ще е инвестиция, която си заслужава.
Възможно ли е Исус да моделира нещо за нас?
Общественият му живот беше едно нещо, но освен това имаше всички тези различни кръгове от хора, с които той избра да си взаимодейства по специален начин. Той самият направи разлика между тези отделни групи от хора. Не се отнесе към всички като към “масите”.
Исус вярваше в хората. Целият му живот беше интегриран с хора. Явно той е разграничавал един човек от друг и е разбирал груповата динамика толкова много, че си е взаимодействал с различните групи по различни начини.
А възможно ли е докато преминаваме през живота, да се окаже, че ние също ще го изживеем най-вече сред нашите собствени 3, 12, 70, 120 и 500? (използвам цифрите символично)
Ако е така, кои са те в твоя живот?
Мислил ли сте за това?
Не са ли това хората, които наричаме “обществото”? Не са ли те хората пред които аз и ти в крайна сметка или представяме Христос, или не?
НЕПОЗНАТИТЕ В ЖИВОТА НИ
Когато Исус ни учи да обичаме ближния, Той ни учи на този ценен урок чрез притчата за добрия самарянин, който имаше да ни каже едно много просто нещо: нашият “ближен” е наистина всеки човек в нужда, с когото се сблъскаме. И това е така, защото ние вярваме, че Господ ни води във всички неща, ние вярваме, че когато ние “се сблъскаме с някой в нужда”, това е може би една възможност за нас да демонстрираме любовта и грижите на нашия Небесен Отец.
И ако не съм го споменал досега, нека е ясно и това: Той бди над нас, не само за да ни благослови и да се грижи за нас, но и за да ни води като ръцете и краката Си на земята? Как иначе си представяме цялото това нещо с “Тялото Христово”?
Това е сърцето на Бога е за човечеството. Ако имаме Божието сърце на състрадание към напълно непознат човек, това е един вид показател, че можем да обичаме най-трудните за обичане – хората, които дори не познаваме. Когато видим страдащи хора по телевизията, хора, които са в крайна нужда и на които бихме помогнали дори с малкото, което имаме, ние изпитваме това желание понеже тези хора, въпреки, че са непознати за нас, са направени от Бога и са Му деца, за които и Той се грижи.
Тази нагласа и дълбока убеденост са в самото сърце на нашата християнска цивилизация и общество. Това е в основата на християнския начин на работа на болници, хуманитарни организации, програми и терапии за борба с пристрастяване, организации като Червения кръст. Това е, с което първоначално са били известни църквите.
СЕМЕЙСТВО И БЛИЗКИ
А какво да кажем за тези, които са по-близо до нас и са най-близките ни? Нашите семейства, приятели, роднини, колеги? Апостол Павел казва:
“Но ако някой не се грижи за своите и най-вече за домашните си, той се е отрекъл от вярата и е по-лош от невярващ.”1 Тим. 5: 8
Защото истината е, че нашата християнска цивилизация се разпада отчасти именно заради разпада на традиционното семейство.
Как става така, че сме толкова добри в създаването и функционирането на всякакви хуманитарни организации, чрез които сме готови да помогнем на хора, които не познаваме, а се проваляме толкова шокиращо у дома?
Истината е, че по-голямата част от живота ни ще бъде изразходена не в общуването с непознати, които са в нужда и с които сме се сблъскали. По-голямата част от живота ни ще бъде изразходена в общуване със семейството, приятелите, колегите и други познати – нашият ближен, съседът ни.
Това са също така хората, които ще станат свидетели на нашите неуспехи и борби. Надяваме се, че те също така ще бъдат и тези, които ще ни помогнат да стъпим на краката си и да се върнем в състезанието на живота.
Нека правим добро за непознатите. Това е част от християнската добродетел.
Но нека открием кои са нашите 3, 12, 70, 120 и 500 – нашите ближни, нашите приятели, нашата християнска цивилизация – това в крайна сметка е и нашия свят. Нека го направим по-добър като открием как да бъдем по-добри за различните групи от хора в живота ни!
Третата от Десетте Заповеди е свързана с Божието име, но и с неща много отвъд това. Третата Заповед ни задължава ако ще сме Божий, да не са само празни приказки. Тя е заповед за нас, и е нещо, което само ние можем да направим, а не някой друг вместо нас. Бог ще държи отговорни хора, които не вземат насериозно Името му и Словото му.
“Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог…” (Изход 20:7)
Да “повярваме” в Бог означава нещо много повече отвъд умствено да се съгласим с библейското твърдение, че Той е създал света, и че Го има.
Вярата в Бог е свъзрана с познаването на Бог – не само богословски, но и “от първа ръка”, т.е. всеки за себе си.
ЗАВЕТНИТЕ ИМЕНА
През вековете той е разкривал Себе Си на различни хора, най-вече на Авраам и неговите потомци, в различни ситуации, по различен начин. Това разкриване на Бог заема значима част от това, което днес наричаме “Стария Завет” – Писанията на пророците, на които и чрез които Бог се разкри и говори на еверите и чрез тях на целия свят.
Бог се разкри като Всемогъщ, Снабдител, Изцелител, Освободител – това са само някои от Неговите имена. Всяко разкриване на тези имена беше свързано с проявление на съответната сила съпровождаща това име. Когато Бог изцели еверите, той им разкри името си Изцелител (Йехова Рафа). Когато снабди Аврам с жертвено агне в един сюблимен момент на невъзможност, Той се разкри като Йехова Ире (Бог Снабдител).
БАЩА
Исус от Назарет разкри най-върховното от всички имена и проявления на Бог – това на Бащата. Повече от всяко друго име на Бог, Исус говори за “Отец”, или Баща. Повече от всичко друго, Исус дойде като Син. Повече от всичко друго, Той желае да приведе всички нас до Небесния Баща, да бъдем новородени от Св. Дух, да станем синове и дъщери, да примем духа на осиновение и да заживеем като сънаследници на Христос.
Това е същността на Евангелието, Добрата Вест на Божието Царство.
Но всичко това звучи като приказки от 1001 нощи на един необновен, невярващ ум.
Когато Св. Дух започне да освещава един непознаващ Бога човек, този процес е свързан с решението той (или тя) да вземе насериозно Бог и Неговото Слово. Един от първите белези за това, че сме взели насериозно Бог, е промяната в начина по който използваме неговото Име. Започваме да говорим с почит за Него, което отразява вярата ни и обичта ни.
“Всеки, който призове името Господне, ще се спаси!”, заявява с увереност ап. Петър в деня на Петдесятница (Деяния 2:21).
Защото “…всеки, който призове Господното име, ще се спаси”, казва и ап. Павел. И двата новозаветни стиха са цитати на изреченото от пророк Йоил (Йоил 2:32).
Божията сила никога няма да подейства и Бог няма да се разкрие на човек, който се обръща към Бог без почит, т.е. някой, който взема напразно името Му.
ОТВЪД ИМЕТО
Но този принцип се простира далеч отвъд Третата Заповед.
Тенденцията на плътската ни природа е да обезценява нещата на Бог.
В този смисъл, във всеки един от нас живее едно плътско “прасе”, което има тенденцията да стъпче каквото му попадне и да “разкъса” дори този, който му го е дал.
“Не давайте свето нещо на кучетата, нито хвърляйте бисерите си пред свините, да не би да ги стъпчат с краката си и се обърнат да ви разкъсат.” Мат. 7:6
Плътската ни природа има тенденцията да обезцени името на Бог, както и да омаловажи Божието Слово. Всеки от нас трябва да избере да “умре” към плътската ни тенденция да сме нихилисти, подиграватели, скептици и присмехулници, които презират Божиите неща.
Само когато култивираме отношение на почит към Бог, неговото Име и Слово, Бог ще ни се разкрие като Баща и ще ни направи част от наследството, което има за нас.
БАЩИ
Апостол Павел каза на вяращите в град Коринт: “Имате много учители, но не много бащи!” (1 Кор. 4:15)
Днес много хора се молят с “Отче наш” без да са преживяли Бог като техен Баща. Без да са приели Неговата любов и без да имат силата самите те да бъдат духовните баща или майка в живота на синовете и дъщерите, които Той им дава.
СЕМЕЙСТВО
Това е най-голямото предизвикателство пред християните днес – общностите ни да бъдат разпознати като истинско духовно семейство, а не просто като дейност, основно свързана с “литургията” (богослужението). А една общност не може да бъде дом, ако няма бащи. А не може да има бащи, ако те първо на са били синове.
Нашето поколение задължително трябва да разчупи проклятието на духовно “безбащинство”. Ако ние не го направим, ще предадем странен дух на следващото поколение. Там, където има състезаване един с друг, сравняване на един с друг, липса на ред и други подобни дисфункции, най-вероятно няма бащински авторитет.
Това не са някакви празни приказки и метафори. Духът на бащинство е Божията реална грижа и любов изразена в това по-зрелите от нас да докоснем израстващите и да оставим отпечатък в техния живот и мисъл, да оставим следата на Бог в тях.
Бог определи цялата мисия на Авраам с едно изречение: “Защото съм го избрал, за да заповяда на чадата си и на дома си след себе си да пазят Господния път, като вършат правда и правосъдие, за да направи Господ да стане с Авраама онова, което е говорил за него. ” Битие 18:19
БАЩИ И СЕМЕЙСТВО СЕГА
В заключение: Бог заявява чрез пророк Малахия, че идва ден, в който Бог ще изпрати “Илия” на своя народ. Илия е преобраз на духовният баща. Пророк Илия беше духовен баща на Израел и в частност на Ахав, слабохарактерният цар на Израел, който позволи на езическата царица Езавел да вкара всякакво духовно нечестие в Израел. Ахав се провали като духовен син. Пророк Илия също така беше духовен баща и на Елисей и едно цяло следващото поколение пророци. Елисей успя.
“Ето, Аз ще ви изпратя пророк Илия, Преди да дойде великият и страшен ден Господен; и той ще обърне сърцето на бащите към чадата, И сърцето на чадата към бащите им, Да не би да дойда и поразя земята с проклетия.” Мал 4:5-6
Бог може и иска да издигне духовни бащи, които като пророк Илия, да обърнат сърцата на бащите към синовете. Това обръщане е процесът на отвръщане от празни и маловажни неща, към важните и ценните. То е много повече от някаква църковна служба или конференция, на която чуваме добро слово и се прегръщаме след това в умиление. Бащинството и обръщането на сърцата е процес, в който сме призвани да ходим. Църквата променяща се от литургична в семейна, е процес, в който всички ние имаме нашия дял. Той започва от нас, семействата ни, взаимоотношенията с тези, които са призвани да са ни бащи и с тези, които са призвани да са ни синове.
На 25 февруари се навършват 100 години втората най-значима българска военноморска победа – потапянето на руския миненосец “Лейтенант Пущин”.
Ескадрения мининосец се включва в артилерийската подкрепа на руските войски на Кавказкия фронт и участва в набегови действия пред българското черноморско крайбрежие. При едно от тях, на 25 февруари (нов стил – 9 март), 1916 г., близо до Варна, се натъква на българска мина, корпусът му се пречупва на две и потъва. Загива почти целият екипаж от 75 души, между които и петима беларусци. Успелите да се спасят моряци се добират до българския бряг с две гребни лодки, където са пленени. Руският военноморски флаг на едната от двете лодки се съхранява в Националния военноисторически музей в София.
Плаващият след „Лейтенант Пущин” друг руски ескадрен миноносец – „Живой”, бързо напуска мястото на събитието, като докладва в Севастопол, че корабите са нападнати от германски подводници. По този начин е осуетена планираната от командването на руския Черноморски флот бомбардировка на Варна.
След откриването на миноносеца историкът д-р Атанас Панайотов коментира: “С откриването на руския ескадрен миноносец “Лейтенат Пущин” се доказва на практика втората българска морска победа. Ако приемем, че първата е успешната торпедна атака срещу турския крайцер “Хамидие”, то това е втората морска победа, осъществена на 25 Февруари 1916 година, по време на Първата световна война”.
Само няколко месеца преди този инцидент, през октомври 1915 година, в отделно нападение, Русия бомбардира Варна – загива мирно население и служители от българския военноморски флот.
Незнайно защо, през 2011 година, със съдействието на Руското географско сдружение, в България е издигната паметна плоча възпоменаваща потапянето на “Лейтенант Пущин”. Председател на Руското географско сдружение е Вл. Путин.
Напоследък забелязвам повече и повече псевдо-националисти да разпространяват снимки на Адолф Хитлер – евентуално с идеята, че може би ако Хитлер щял да бъде жив, тогава щял едва ли не да се справи с нахлуващите ислямски мигранти от Сирия и други страни.
Такъв сценарии не би могъл да има, понеже Адолф Хитлер никога не е бил против Исляма – всъщност има достатъчно основание и исторически документи, които сочат към това, че той е бил привърженик на исляма, възхищавал му се е и го е хвалил.
Другият факт, също не по малко важен е този, че Хитлер е бил против християнството. Той го е мразел, мислел го е за слабо и само е говорил добре за християнството с цел да спечели германците, които са били по онова време около 80% протестанти и около 20% католици.
Но Хитлер не е бил християнин по начина по който повечето хора разбират християнството.
Ето един от цитатите разкриващи истинското отношениене на Хитлер съответно към Исляма и Християнството:
„За наше нещастие на нас се падна грешната религия. Защо не беше религията на японците, които считат жертвата в името на родината за най-голямото добро? Мохамеданската религия също щеше да е по-подходяща отколкото християнството. Защо трябваше да е християнството с неговата смиреност и отпуснатост?“
– Адолф Хитлер; цитат от Алберт Спиър, автор на „Отвътре в Третия Райх: Мемоари“, 115 стр.
Алберт Спиър е бил дясната ръка на Хитлер. Служил е като Министър на Въоръжението и Военната Продукция. Осъден на 21 години затвор от Нюрнбергския процес, в който период написва своите мемоари.
Всеизвестна е и връзката и стратегическият алианс на Хитлер и Третия Райх с Великия Мюфтия на Ерусалим, Хадж Амин Ал-Хюсейни, който е участвал в разговори с Хитлер още през 1941 г., на които е било дискутирано сътрудничеството между Третия Райх и ислямистите в териториите на Великобритания, които по-късно стават Израел. Целта на това „сътрудничество“ е било избиването на евреите. По-късно Ал-Хюсейни бива осъден за военни престъпления. Той е и далечен роднина на Ясер Арафат. В този смисъл може да се каже, че съвременният ислямизъм е в огромна степен повлиян от геноцидните политики на фашизма.
Предстои настъпването на новата календарна година. Много от хората в този свят, които са в духовно неведение, ще си пожелаят всякакви хубави неща. На това аз му казвам “магическо мислене”. Само понеже си пожелаваме неща, не значи, че ще станат. Безбожните хора и те си пожелават всякакви хубави неща. Вярващите по-добре да сме наясно, че пожеланията в най-добрия случай могат да са само повърхностен израз на вярата, която Бог ни дава чрез Словото си.
Предлагам пет семпли, но силни молитви, основани на Божието Слово, които минават отвъд повърхностните, нямащи никаква сила пожелания. Използвай тези молитви само да ти дадат начална насока, но продължи както Св. Дух те води.
1. Молитва за Божието присъствие.
“Господи, Ти си Всеприсъстващ Дух! Аз съм ново духовно създание, измито от грях чрез кръвта на Исус. Направил си ме Твой храм, Твое обиталище. През тази година изпълвай ме с Твоето присъствие по начини познати и непознати за мен досега! Изпълвай моите мисли, моето сърце, моето физическо тяло и моите емоции. Всеки ден се предавам да бъда твой храм на земята. Амин!”
Стихове: Йоан 4:23; 1 Кор. 6:19
2. Молитва за физическо здраве
“Господи, Ти си Изцелител! Твоята сила да изцеляваш и да ми даваш здраве, сега е и моя сила чрез завета, който имам сключен с теб в Исус! Изчиствай тялото ми от всякакви патогени. Помогни ми да слушам тялото и душата си, да се грижа за себе си и да избягвам консумацията на вредни неща. Приемам твоето изцеление! Амин!”
Стихове: Изход 15:26, Псалм 30:2
3. Молитва за ходене в любов и прошка
“Господи, ти си Любов! Помогни ми тази година да ходя в любов, простителност и дълготърпение спрямо ближния ми! Не ми позволявай да забравя колко аз греша и колко Ти на мен прощаваш. Смирено те моля да ми помогнеш да Ти се доверя – Ти виждаш всичко и на теб мога да предам всяка ситуация, която изисква моето покорство спрямо теб и доверие спрямо човек. Амин!”
Стихове: Евреи 10:17, Матей 6:12
4. Молитва за мъдрост и успех
“Господи, ти си ме създал да ходя в мъдрост, а не в глупост и невежество! Отвори ума и сърцето ми за Твоето Слово, вразуми ме, освободи ме от странни идеи и душевни проекции на мои плътски пожелания. Дай ми да видя истинските възможности за успех от Теб и ми дай мъдрост как да се справя добре. Амин!”
Стихове: Псалм 37:4, Притчи 16:3
5. Молитва за семейство и важни взаимоотношения
“Господи, благодаря ти за семейството ми, приятелите ми, колеги и/или партньори, клиенти и съседи! Благослови всеки един от тях по начини невъзможни и незнайни за мен! А на мен помогни да съм адекватен спрямо тези от техните нужди, в които мога да съм от помощ. Дай дух на единство между най-близките ми, дай ни разбиране и как да се приемаме и уважаваме, всеки с неговите специфични особености и ситуации! Амин!”
На всички приятели, познати и дори непознати, честито Рождество Христово и благословено прекарване на празника!
В този изгубен и безбожен свят, нека си припомним, че Бог избра Спасителят на човешката раса да се роди в политически слаба и окупирана от Римската империя страна, така, че нека не се обезсърчаваме от състоянието на света днес!
Човешки Син роден в семейството на родители в чиито вени течеше както царска кръв, така и прелюбодейска изневяра – така, че нека не се обезсърчаваме от нашите лични недостатъци, слабости и противоречия!
Божи Син според зачатието на Духа – за да сме насърчени, че нашата сила не е от този свят!
В Него имаме примирението на човешкото и божественото, в Него е надеждата за бъдещата слава!
Емануил, Бог е с нас!
Честито Рождество Христово и благословена нова 2016 година!
