Един от начините да бъде блокирано действието на религиозния дух в живота ни е да откажем клиширането на езика си. Езикът, освен, че е израз на духа, който е в нас, оформя също така мозъчните възприятия и емоционалното ни състояние.
Думата “cliche” е сравнително нова дори във френския език, откъдето идва. Свързана е с индустриализацията на западното общество. Първоначално, в началото на 19 век, тя е била технически термин за повтарящ се, безсмислен, досаден звук в производството. Думата “клик” за компютърната “мишка” днес е със същия корен.
Клиширането на велики духовни истини чрез свръхнасищане на речника ни с тях, води до шаблонност, тривиалност и манипулативност. Хора, които се обръщат към Бог и проговарят “църквиански”, стават неузнаваеми за своите близки и познати. Повечето започват да странят от тях и така се образува една от пропастите между вярващи и невярващи. Видях това от самото начало на своето обръщение и осъзнах, че налагането на някакъв мой, религиозен речник в отношенията ми с близки, приятели и роднини, може само да навреди. Така е и до днес.
Като проповедник, особено през годините, съм изпадал в много конфузни ситуации, когато съм бил сред напомпани хора, които очакват като сляза от амвона, стих след стих и духовно “откровение” след откровение да текат от мен нон-стоп. Виждал съм как в такава ситуация, като не отговоря на техните очаквания, те “пренавиват” възприятието си и някои от тях не знаят какво да мислят за уж проповедник, който не говорим само с библейски мъдрости. Но е много трудно да обясниш това на незрял човек или на човек сериозно спечен в калъпите на религиозната суб-култура, без той да се засегне.
С годините, колкото повече се приближавам до Него, толкова повече осъзнавам, че Бог иска и може да ни говори и да ни покаже много повече неща, отколкото предполагаме. Но понеже умът ни все иска да превключва на религиозна “вълна”, а Бог не е там – много пъти не чуваме и не виждаме, както бихме могли, ако сме свободни в Него и не се “напълваме”, а оставим Неговият поток на живот да тече в нас.
Голямата Заповед на Исус да идем до всеки в този свят се отнася до това КАКВО трябва да правим. Няма обаче наръчник за това КАК и КОГА трябва да споделяме вярата си. За тези неща се очаква от всеки един да развие усет за подходящите: време, място и начин. Но понеже в повечето църкви се култивира отношението, че трябва да бъдем слушани като говорим, понеже видиш ли говорим ИСТИНАТА, и то БОЖЯТА такава, ние действаме така сякаш едва ли не светът ни го дължи това. “Светът” може да е всичко, но не ни дължи нищо.
Така по-ревностните от нас развиваме леко (или много) арогантен дух, който кара хората да странят от нас. Има четири Евангелия, в които е отразено учението на Исус – ТОВА НЕ СА ОБАЧЕ ВСИЧКИТЕ МУ РАЗГОВОРИ с хора в неговия живот. Това е така, понеже дори Божият Син имаше най-вероятно напълно нормални взаимоотношения и разговори за малките неща в живота, това караше хората да го усещат близък и познат.
Нека преоткрием радостта от това да сме ненапрегнати, нормални и достъпни – като Него! Нека си тръгнат от нас изкуствените фрази, пози и религиозният жаргон. Нека Исус в нас се разкрие като топлият, забавен, приятен, понякога тъжен, друг път разгневен, но винаги искрено заинтересуван от другия – Човекът Бог, Който беше, е и ще остане такъв за вечността!
“И като се разговаряха и разискваха, сам Исус се приближи и вървеше с тях; но очите им се удържаха да Го не познаят. И рече им: Какви са тия думи, които разменяте помежду си, като пътувате? И те се спряха натъжени.
Но те Го молеха, казвайки: Остани с нас, защото е привечер, и денят вече е превалил. И Той влезе да остане с тях. И като седна с тях на трапезата, взе хляба и благослови, разчупи и даде им. И очите им се отвориха и Го познаха; а Той стана невидим за тях.” Лука 24:15-17, 29-31