Гласовете и личностите на истината

Истината си има гласове и личности, чрез които говори на отделни хора и на цели групи. Някои от тях са хора на Словото, други се подвизават в политическото пространство. Трети са хората, които никога няма да са „имена“ и  „лица“ по екраните и списанията, но със сигурност са имена и лица всеки ден в живота на своите семейства, приятели, познати, колеги, съседи и роднини. С други думи, всеки има да свърши своята уникална част в това да се чуе Истината и да предизвика друг в неговото решение и отношение.

Една от най-интересните, драматични, интригуващи и духовно заредени с огън „сцени“, които са описани в Евангелието е моментът, в който Исус от Назарет стои пред Пилат Понтийски и му заявява, че той (Исус) е наистина Цар.

И тъй, Пилат пак влезе в преторията, повика Исуса и Му каза: Ти юдейски Цар ли си?….

Исус отговори: Моето царство не е от този свят; ако беше царството Ми от този свят, служителите Ми щяха да се борят да не бъда предаден на юдеите. А сега царството Ми не е оттук. Затова Пилат Му каза: Тогава, Ти цар ли си? Исус отговори: Ти правоказваш, защото Аз съм цар. Аз за това се родих, и за това дойдох на света, да свидетелствувам за истината. Всеки, който е от истината, слуша Моя глас.

Пилат Му каза: Що е истина?

(Евангелие от Йоан 18:33-38)

Истината стоеше пред Пилат, а той питаше що е истина. Но така или иначе, Истината стигна до него и той носи своята отговорност за делата си. Истината има своя начин да стигне до когото трябва. В случая на Пилат, лицето и гласът на Истината беше самият Исус.

Но това не е ли пример за нас самите, независимо в коя епоха живеем?

Апостол Павел цитира езически поети в своите апостолски послания и проповеди. Защо? Понеже голямата цел на Павел беше да се чуе Истината, независимо как. Той не позволяваше на формата да определя съдържанието. Точно обратното!

Понякога ситуацията изглежда трагична. Пророк Исая говори за един такъв момент, в който истината е „паднала на площада“ и няма кой да й служи. Тогава Бог мобилизира Царството си и влиза в режим на духовно воюване. Сам Бог се намесва тогава, когато трябва и когато нещата изглеждат най-зле (Исая 59:14-17).

truthВ началото на тази година преживях дълбокото наскърбяване на Святия Дух от това, че Словото на Господа не се чува в България. Бог иска да се чува Словото Му – Истината на Бог. Той иска този народ да бъде спасен, избавен…да се върне от пътищата си…но вече 27 години болшинството от хората избират безбожието. Няма здрав разум, няма свободолюбие, няма сериозен дискурс, в който искрени и истински хора, които заедно биха могли да са решаващ фактор за промяна, да участват. А няма ли разговор, няма единство. А няма ли единство, няма устояване, има само падение.

Буквално дни след като освободих Словото на Господа за това, че България е под Божия съд, се случи трагедията в Хитрино. Скърбя за загиналите и семействата им. Бог не е, който убива хора, сякаш е някакъв маниак, който изпитва удоволствие от това да покаже колко е велик, а ние какви сме червеи безсилни. Това е една изключително плътска, грешна, небиблейска и абсурдна идея за Яхве, Богът на Авараам, Исаак и Яков. По-скоро съдът на Бог е вдигането на Неговата ръка на протекция и предаването на хората, които са Го отхвърлили, на духа на смърт. Космическият конфликт е между живота и смъртта. Това е основно библейско схващане, което не може да бъде подценявано. Може да се види в историята и на ранните човешки цивилизации, историята на Израел, християнската цивилизация, та чак до наши дни.

Библията поучава, че настоящото творение и живот се случват буквално под „купола“ на космически конфликт, който влезе в действие с разбунтуването на Луцифер, а след това и с падението на човешката раса. Грег Бойд, в неговата феноменална книга „Бог, който воюва“ (God at war), прави следното разтърсващо изказване: „мирогледът на воюването (warfare worldview), е по един или друг начин основният мироглед на библейските автори.“ Бойд твърди, че всъщност служението на Исус и на апостолите, както и на поколението след апостолите, може да бъде разбрано правилно единствено в контекста на духовно воюване, на духовен конфликт между Бог и царството на сатана.

Именно тази парадигма ни помага да разберем идеята за Божия съд. Представете си състезание по дърпане на въже. Две страни дърпащи в противоположни посоки. Бог ни придърпва към себе си чрез „връзки на любов“, както казва Библията. Ние, плътския човек в нас, националната ни култура, културата на корупцията, се противят.

„Привлякох ги с човешки въжета, с връзки на любов…“ (Осия 11:4) 

Но какво правим ние, хората? Лично в нашия живот и като общество? Когато Истината ни говори и стои пред нас, по-добри ли сме от Пилат? Разпознаваме ли нейния глас?

Бог „не гледа на лице“. А ние?

В един момент, ако се инатим твърде дълго, Бог пуска въжетата и връзките на любовта. Никой не знае кога може да настъпи този момент. Само знаем, че за всяко нещо си има време под небето. Знаем, че Бог е дълготърпелив за много неща, но знаем и предупреждението на ап. Павел, да не се заблуждаваме, Бог не е за подиграване, каквито семена пожънем, жетвата ще дойде в един момент!

Мисля, че цялата тази година Бог ме приготвя, за да дам това слово. Това беше най-важното нещо, което Той имаше за мен от месец март насам, когато започнах да се въвличам в процеса и да говоря за Словото на Господа. Извика ме отново и отново да застана на „стражата си“ и да не позволявам на всякакви други ситуации да ми отвлекат вниманието и да внимавам какво ще ми говори Изобличителят ми, както го нарича пророк Авакум:

На стражата си ще застана, Ще се изправя на кулата, И ще внимавам да видя какво ще ми говори Той, И какво да отговоря на изобличителя си. (Авакум 2:1) 

Изборите за президент бяха кулуминацията на един 27- годишен период на демократично, посткомунистическо…безбожие. Липсата на морал и етика на всички равнища са довели народа ни до ниво на почти тотален нихилизъм. Ако не беше обвързването ни с международната икономика (външни пазари), българската такава (национална икономика) е жалка история. Ако не бяха парите, които българи от чужбина ежегодно пращат до своите роднини, икономиката ни щеше се срине моментално, без да има какво да замести тези 4 милиона лева на ден постъпващи в националната икономика – общо над милиард и половина лева на година! Друг един доклад определя размера на капиталите, които влизат в националната икономика отвън, на милиард и половина долара! Без външния свят сме буквално за никъде – икономически! Без Бог – живеем в името на една утопия. А утопия означава буквално „наникъде“..,“няма такова място“, заблуда, един вид. Мираж, излюзия.., това са идеите и мечтите за едно бъдещо оцеляване и успех на България без Бог!

Неосъжането на комунистите и липсата на лустрация на всякакви етажи на властта е може би най-ясният сигнал за толерирането на злото от миналото и вграждането му в днешното уж „ново начало“ на обществото от 27 години насам. От там произлизат и корупцията, несвободните медии, зависимостите в съдебната система и т.н.

Бог съди всичко това!

В съда си Той знае как да си спомни милост и да покаже милост към тези, които са му верни (Авакум 3:1-2). Но нека не се заблуждаваме – като цяло, след първоначалния период на отвореност, който трая едва 2-3 години, България като цяло отхвърли призива за вяра в Исус, който отекна по нашите земи. Православната църква пък има своите си проблеми, включително и с бивши агенти на ДС, които днес управляват най-висшия клир. Протестанските църкви същchichovciо отказаха да лустрират корумпираните пастори-агенти. България буквално плаче за съд!

Ако продължаваме по този начин, Хитрино ще се превърне само в първото от поредица потресаващи трагедии. Цели градове могат да изчезнат от картата само за минути. Понеже Бог е пуснал въжето и е оставил тази нация на собствените й страсти и страхове.

Истината обаче намери още един свой „служител“, глас и личност – бившият правосъден министър Христо Иванов. Наскоро той обяви нова политическа партия и призова целият ни народ да остави илюзиите и митовете за това, че ЕС ще разреши нашите национални проблеми. Истината намери начин да бъде чута. Един общественик, превърнал се в символ на анти-корупцията, произнесе съд върху илюзиите и митовете, че бюрократичното, левичарско ЕС ще ни бъде от някаква помощ, ако ще се справяме с корупцията. Г-н Иванов, най-вероятно без да го осъзнава, изрече може би най-важната и актуална истина за народа ни – истински съд върху старото, бутафорното и неактуалното.

Ето я сега и другата част на същата „монета“ на истината, която говори г-н Иванов – за това воюване „само тук и само ние“ – то е така в смисъл политически, но в духовен смисъл е малко по-сложно, понеже безбожието е дори по-голямата част от проблема. Няма да може да успее България САМО с измитането на политическия боклук – ще е задължително нужно да бъдат изметени цели офиси и на дадени вероизповеданя, както и в живота на всеки един, за да дойде реално единство в България. Само Бог може да направи това и само чрез молитва и адекватни пророчески действия и поведение, можем да сме част от решението, а не от проблема.

За още поучение на темата за Божия съд над България, можете да гледате и чуете това видео, както и да следите сайта http://www.svoboda21.com

 

Advertisements

Профил на съвременния безбожник

Наблюдавайки вече над четвърт век начина, по който откликва средностатистическият българин спрямо духовното послание на християнството, съм забелязал, че по една или друга причина, думата „безбожник“ има негативна конотация в българския език. Но това не означава, че „набожен“ е непременно нещо позитивно. Може би е било някога, но не и днес, най-вероятно вследствие от 45-те години воинстващ комунистически атеизъм.

И така, може да се каже, че към днешна дата да си безбожен е нещо негативно, но да си „набожен“ е също нещо по-скоро негативно, отколкото позитивно. По-възрастните хора обаче е възможно да асоциират набожността с моралната здравина.

В други езици и култури, в които християнството има по-голямо влияние на лично и обществено ниво, двата термина биха означавали две пълни противоположности, като „набожен“ (богоугоден), би било съвсем точно определение за някой, който се придържа, и то успешно, към ясно изразени библейски стандарти за моралност.

Противоречието между термините „безбожие“ и „набожност“ отразява в някаква степен и неясния начин, по който „нашего брата“ продължава да възприема Бог и християнството. (Като обобщавам образа на средностатистическия „нашенец“ със сумарното „нашего брата“, не влагам в това никакво негативно отношение, по-скоро едно любвеобилно, Алеково, ако мога така да кажа, обръщение едновременно на  симпатия и недоумение от културния „компот“, който представлява към днешна дата душевността на средностатистическия българин).

И последно, изглежда за „нормална“ духовност днес се счита номиналната такава, заключаваща се в практикуването на „балансирани и безопасни“ форми на религиозност, като например посещение на някоя църква за Рождество и Възкресние, но нищо повече от това.

В същото време, за много хора е напълно естествено да се интересуват от окултни науки, астрология, магии, гледане на карти и на кафе и тям подобни практики, които Библията ясно заклеймява.

И така, къде сме днес като народ що се отнася до библейското разбиране за вярващи и безбожни хора и общество като цяло?

Официално се считаме за християнска нация (православна), но каква е всъщност истината? И как се свързва това с реалното състояние на нацията като цяло?

  1. Профил на истинския вярващ

Нека се опитаме да си съставим един „профил“ на истинския вярващ, според библейското разбиране за вярващ – християнин. Не е необходимо да влизаме в детайли, нека този профил да бъде достатъчно широк, така че да се отнася както за католици, така и за православни или протестанти.

Може да се каже, че „вярващ“ според Библията, е човек, който най-малкото:

  • приема, че Богът, Който е вдъхновил създаването на Библията, е Богът, Който е сътворил видимия материален свят, както и невидимия духовен такъв;
  • приема, че Бог е Богът на Авраам, Исаак и Яков, т.е. Богът на израилтяните, на Моисей и на пророците, дали  ни книгите, които днес наричаме Стар Завет или Свещените Писания;
  • приема, че Исус е избраният от Бога Христос, Божият Син, заченат от Святия Дух, умрял за нашите грехове и за греха на света, възкръснал на третия ден и възцарен днес отдясно на Бог Отец, действащ на земята чрез силата на Святия Дух;
  • приема, че един ден Исус Христос ще се завърне да съди живите и мъртвите, и да постави началото на ново небе и нова земя.

Мисля, че е повече от ясно, че независимо към кой клон на християнството твърди някой, че принадлежи, ако приема тези библейски истини, може да се каже, че той е „вярващ“.

Но без дела вярата е мъртва, както ни учи ап. Яков в своето послание. Т.е., ако един вярващ  приема тези истини само умствено, но не съобразява начина си на личен живот с тях,  и няма страх от Господа, т.е. не живее „богоугодно“ 9така, сякаш наистина вярва, че Бог е негов Създател, Спасител и Съдия), то може да се каже, че такъв човек всъщност не е вярващ.

2. Добри безбожници и вярващи безбожници

И така, стигнахме до въпроса кой е истински вярващ в библейския смисъл на думата. Става ясно, че хората, които не вярват, че Бог е създал света и всичко видимо и невидимо, нито приемат боговдъхновеността на Библията – фактът, че Исус е Бог, Който дойде да умре и възкръсне за нас, грешните хора- технически са „безбожници“.

Но ето откъде идва объркването: много от тези „безбожници“ в своите междучовешки взаимоотношения са добри хора, имат благ характер, не мислят никому зло и дори правят света по-добро място в чисто човешкия смисъл. Те имат съвест, понеже Бог е дал съвест на всеки от нас – и тя им говори и ги води към Него (но не е ясно дали те самите го осъзнават).

Това усложнява нещата. Какво правим с такива хора? Къде са те в Божия план? Бог ще приеме ли хора в Небесното Царство само на базата на техните добри дела? Според Библията, спасението е единствено и само чрез приемането на жертвата на Исус, а не чрез нашите добри дела. Но пък да отречем доброто в хората е най-малкото дебелашко и арогантно! И най-фанатизираните евангелизатори биха признали, че е доста трудно да заклеймиш като еднакво грешни и зли Адолф Хитлер и баба ти Пенка от 4-тия етаж, която мете входа, без дори някой да й плаща за това – но не е много наясно с всички библейски постулати и кълне под мустак от време на време, когато нещо я ядоса.

Но Бог не очаква от нас да съдим хората, в морално отношение.. Не е работа на никой да се прави на морален съдия и да убеждава безбожните точно колко грешни са. Нашият призив е да бъдем сол и светлина с решенията за своя личен живот; както и да умеем да направим ближния си част от важния разговор за вечните неща.

И ето къде се усложняват нещата още повече: има хора, които пък умствено приемат Божественото начало, но нямат моралната и духовна сила да живеят богоугодно и стават един вид „вярващи“ безбожници.

Някой може да каже, че всъщност това не са вярващи хора, понеже вярата не е само умственото приемане на библейските истини. Но това би било просто семантика – основната идея тук е, че вярата или е вяра, която свързва в единство сърцето, ума и живота ни в стремежа да живеем богоугодно, или не е истинска вяра.

Френският учен и християнски апологет Блез Паскал казва следното за християнската вяра в своите брилянтни „Мисли“: „Величието и [едновременно] нечестието на човек са толкова явни, че една истинска религия би трябвало да ни покаже, че в човек има някакъв източник на величие, както и източник на нечестие. И след това трябва да може да ни обясни тези забележителни противоречия“.

3. Християнството на нашего брата

Ако трябва да минем отвъд парадното, официалното и културалното, за какъв вид духовност или християнство можем да говорим, когато става дума за българския народ?

Ето какво има да каже по темата Константин Петканов, писател, публицист, академик, изследващ миналото ни. Може би той по-добре от мен ще ни помогне да си съставим един профил на съвременния безбожник – без значение дали той приема или не с ума си основните истини от Библията.

„Религиозен ли е българинът? Преди всичко той е в повечето случаи фаталист, вярва в предопределението. Щом е лице с лице със стихиите, които вършат с него каквото си искат, то не е чудно, че се проявява като фаталист: “Каквото е писано, това ще стане”, или “Теглото е писано на челото на човека”. Един пита: “- ще отидем ли утре на работа?”, друг отговаря: “- ако е рекъл Бог, ще отидем”. Не умува, не дири причините на противоречията в живота. За него всичко си върви по един ред: “Бог дал, свети Илия взел”. Какво има да се чуди на очевидни неща! Тъй е било, тъй ще бъде до края на света. Готви се за работа, но и поглежда към небето, звездите, месечината, следи ветровете и по тях нарежда какво да прави. Вярва в силата на стихиите – те са и кротки, и луди, затова не се страхува от тях. Ако това е тъй, то следва да отбележим, че и дума не може да става за чисто религиозно съзнание у българина. Доброто, любовта към ближния, основата на християнството, за него не са нищо друго, освен човещина, нещо съвсем обикновено…

А страхът от Бога у него е притъпен. Свикнал е на ударите на стихиите, претръпнал е, та не чувствува така дълбоко страх от прегрешенията: “Който не работи, той не греши”, “Греховете са драги до гробови праги”. Грехът е човешка работа: “И светците са грешили, пак се посветили”. Така че не е нужно много нещо, за да станеш светец, стига да си “малко нещо човек”.

Всичко това подготвя смесването на религиозното чувство със суеверието. Прави му впечатление свръхестественото, и пред него прекланя глава. Болестта иде от Бога, тя е изпитание за човека; но преди да се моли, търси цер от бабите, прибягва до баяния, заклинания и пр., с една реч: призовава стихиите на помощ. Има лоши часове, отровни думи, нечисти очи, черни ветрове – те на всяка крачка дебнат човека. Викат свещеника да чете молитва на болния, но след него веднага пращат за баячката. Ако болният оздравее, за изцелител се смята баячката, защото тя се “оращисва” със силите, които го дебнат на всяка крачка на земята….“

„Известна е и историята с Дългошевското изворче. От всички краища на страната тръгнаха със стомни и дамаджани за вода от чудотворния извор. Слепи прогледнали, болни оздравели, неми проговорили и други подобни. Освен тия случаи могат да се посочат и други. Няма село, в което да няма човек, който може нещо повече от другите. Особено внимание обръщат на тия, които гледат на ръце, на кафе и познават миналото и бъдещето само по един белег. Добитък ще се открадне: преди да отидат при полицейските власти, отиват на гледач; някой тежко ще се разболее – дирят цяр от магьосницата. Неизцеримата болест е магьосничество, ненадейното разболяване е урочасване, болният е налетял на лош час.

Не ще бъдем далече от истината, ако кажем за българина, че е лековерен, без здраво религиозно чувство и че в повечето случаи това чувство не е нищо друго, освен суеверие…“

(Из „Характерни черти на българина“, Електронно издателство LiterNet, 26.12.2006 г.)

Ето малко и от „Бит и душевност на нашия народ“, от Иван Хаджийски:

„Християнството със своите идеи и догматика много малко докосва мисълта на селянина. Селският свещеник бе принуден , за да не се откъсне от своето паство, да бъде повече орган на народното езическо суеверие, отколкото на решенията на вселенските събори.“

И така, основната задача пред нас в този ден и час е духовното просвещение на българския народ.

За да може всеки да направи своя личен избор, както и за да може обществото като цяло да възприеме християнския морал и етос, трябва да бъдат представени ясно основните библейски истини – за Божественото начало, за изкуплението в Христос и за идещия Ден на Господа.

Не със заклеймяващ, хардлайнерски калвинистчен подход, който отрича изцяло доброто в непознаващите Бог; не и с лековатата ръка на съвременните „позитивни“ проповедници, които дори вече не ползват думата „грях“ в своя речник от страх да не засегнат някой.

Напротив, време е да направим всеки мъж и жена, възрастните и младите хора, част от един голям, важен и отдавна нужен разговор , в който да се доверим, че сам Исус Христос ще отвори очите на невиждащите чрез действието на Святия Дух.

„…И, ето, в същия ден двама от тях отиваха в едно село на име Емаус, шестдесет стадии далеч от Ерусалим. И те се разговаряха помежду си за всичко онова що бе станало. И като се разговаряха и разискваха, сам Исус се приближи и вървеше с тях; но очите им се удържаха да Го не познаят. И рече им: Какви са тия думи, които разменяте помежду си, като пътувате? И те се спряха натъжени.“ (Лука 24:13-17)

Смисълът на дейността на проповедници, пастори и църкви не е да водят кръстоносни походи с грешните вярвания на безбожниците от един или друг вид (нещо, което ми изглеждаше много правдоподобно и логично като бях младеж на 20 години!). Днес, след четвърт век наблюдения и молитва за спасението на народа ни, разбирам, че повече от всичко е важно:

  • как аз лично и как ние, които се наричаме „вярващи“, ще живеем реално според това, което казваме, че вярваме;
  • как можем да направим ближния си и обществото, част от най-важния разговор (отвъд разговора за земното щастие), а именно разговорът за истините на Библията за вечното спасение на безсмъртните ни души.

Чак тогава можем да полагаме усилия в това да „образоваме“ и „екипираме“ (в академичния или апологетичния смисъл на думата), хората, които са били просветени духовно в основите на христиняството и които са преживели трансформиращата сила на Бог. Без основата на богоугоден живот и духовно просвещение, всякакви опити за водене на хора или на нацията като цяло към духовно обръщение, биха се възприели по-скоро като опит за поредното „зарибяване“, което все някой върши нон-стоп вече четвърт век и все оставаме неспасени, въпреки всички спасители, които периодично идват да ни евангелизират отвън.

Видео чат на живо на същата тема: https://youtu.be/GDRRMHK3SsU

Интервю на ап. Георги Бакалов за Движение Заедно

 

 

 

Преди няколко седмици Евгени Михайлов, един от водещите българсрки журналисти от 90-те години, започна да води ново предаване по телевизия BIT под заглавие „Минало несвършено“. Темите са изключително интересни и хвърлят светлина върху емблематични събития от т. нар. „преход“ в българското общество от 90те години, който „преход“ обуслови цяла една епоха, включително до голяма степен и състоянието на обществото ни днес.

Но едно друго онлайн предаване също върви  в Интернет от известно време насам – предаването „За чиста църква“ на Движение Заедно. Негов водещ е пастор Динко Георгиев от гр. Ямбол. В това предаване се разглеждат казуси засягащи миналото ни, но в контекста на християнството, евангелската църква и декомунизацията, която върви вече над 25 години. Миналият месец пастор Динко разбра, че ще служа в Сливен и ме покани да мина през Ямбол и да поговорим пред неговата камера за прехода от 90-те години, но от моя гледна точка и в светлината на вече известното агентурно минало на една значима група български пастори, чието ДС- сътрудничество излезе наяве през 2012 година. Четири години по-късно – един сериозен разговор за миналото, който съдържа много заключения, важни и за бъдещето.

Благодаря на пастор Динко и на неговия екип за проявения интерес и за възможността да споделя от гледната точка на един от основните потърпевши от кампанията на ДС-държавния апарат и ДС-деноминациите срещу мен и църквата ни през 90-те години.

Каня ви да се запознаете с видеото, да споделите вашите впечатления, въпроси и коментари – както и да споделите този клип с ваши близки и познати, за които темата би представлявала интерес!