“Всяка успешна страна има врагове, вътрешни и външни. Въпросът е защо тези врагове успяват в даден момент, а не преди това? Отговорът е: понеже нещо се променя отвътре. Хората спират да вярват, че страната им е призвана свише да бъде специална и заслужаваща човек да се бори за нея.”

Проф. Виктор Дейвис Хенсън – водещ военен историк и преподавател в Университета Станфорд 

Повечето хора не мислят за това, че ако се провали нацията, в която живеят, техните шансове за по-добър живот също намаляват пропорционално. Човек не избира семейството, в което се ражда, нито своя етнос, раса, физически характеристики и пол. Не избираме и страната, в която сме се родили. Но всеки от нас може да избере да бъде достоен мъж или жена, син или дъщеря. 

Можем да изберем също така да бъдем съответно и достойни граждани, които участват в обществения процес – или не. Това се отнася независимо дали някой е избрал да живее в собствената си страна или другаде. Изборът да сме въвлечени в обществото е въпрос на лична култура и отразява нашият личен мироглед и ценности.

Виктор Дейвис Хенсън говори за обществата, за нациите, които са успяли до едно време да се справят със своите вътрешни и външни врагове, но в даден момент се сриват.

Защо се случва това?

Не непременно понеже враговете са по-силни и успешни, а поради вътрешното предаване на едно общество. Когато членовете на едни общество спрат да вярват, че като цяло народът им има значимост и има призив “свише”, тогава идва вътрешна деморализация и предаване.

Може би най-голямото зло на комунизма беше да прекърши волята на българския народ и да му втълпи в главата: “Ти не се самоуправляваш! От теб не зависи нищо. Хората с власт те управляват! Ти нямаш дял в цялото това нещо!”

Човешкото естество е такова, че ако спрем да усещаме, че нещо ползва лично нас, ние абдикираме и спираме да се интересуваме. Това е вярно в брак, семейство, църква, професионално развитие, бизнес. Вярно е и за обществото, за страната, в която живее един човек. Спре ли човек да вярва, че Бог в заинтересуван в неговия живот, семейство, църква или работа, настъпва абдикация, апатия и след време и колапс. Хората прибягват към търсенето на удоволствия, утеха в странични активности, или дори в наркотици и алкохол.

Безнадеждност означава липсата на вяра, че нещо може да се промени достатъчно бързо или достатъчно много, за преживее човек нещо добро. Вътрешният колапс предшества външния такъв. Вярно е както на индивидуално ниво, така и на ниво семейство и нация – на всяко ниво, което зависи от някаква форма на вътрешна мобилизация, мотивация и самоорганизация.

Какъв е отговорът тогава?

Повече от ясно е, че изборът, който има всеки от нас е или приемането на безсилието за перманентно наше състояние, или завръщането към “призивът свише”. Второто налага преодоляването на разочарования, вътрешно израстване и себеизследване. Налага откриването на ценностна система и мироглед, които са съвместими с трагичното естество на живота, без да отнемат възможноста за смисленост и потенциално дори възтържествуване на желани и добри варианти.

Писанието адресира подобни ситуации многократно. Една от тях е изгнанието на израилтяните във Вавилон. Изгнанието във Вавилон беше резултат на отхвърлянето на Божия закон. Избраният народ беше спрял да вярва в призива свише и беше се отдал на идолопоклонство и бунт. Халдейците събират елита на Израел и го преселват във Вавилон. В земята на Израел оставят “хората на земята”, необразованите, аграрно обвързаните. Малко се знае за техния живот по време на 70те години изгнание, освен това, че пророк Еремия приема Божията “мемра”, или иначе казано “Слово” за неговите съвременници и стареите им. Еремия е пророчески радикален и изобличаващ отпадането от вярност към Яхве, но също така дава надежда за бъдещо възстановяване.

Защото аз зная мислите, които мисля за вас, казва Господ, мисля за мир, а не за зло, за да ви дам бъдеще и надежда. Еремия 29:11

Този популярен стих, често цитиран в църковни проповеди, звучи красиво сам по себе си. Но в контекста на случващото се по онова време с народа на Израел, това обещание звучи по-скоро скандално, отколкото утешаващо. Как въобще може Бог да обещава бъдеще и надежда на народ, който се е провалил?

Искам също да отбележа, че това слово не е обещание за личното щастие на който и да е. Ние можем да приложим това обещание И ЗА НАШИЯ ЛИЧЕН ЖИВОТ, но е важно да отбележим, че то беше изговорено от Божия пророк за цялата нация!

За съжаления пост-модерният човек е обсебен от идеята за лично щастие и реализация дотолкова, че почти е загубил способноста да чуе слово от Бог отнасящо се за общноста, към която принадлежи. Днес ние искаме Бог да е “мой” Бог, а това дали е “наш” Бог, е от малко значение сякаш за повечето хора.

Това не е нов проблем. Човешкото състояние не се е променило през вековете. Променят се стилове и формати, но по същество основният ни проблем като човеци продължава да бъде тъмната ни страна и тенденция към тотален егоизъм. Апостол Павел каза на Тимотей следното в тази връзка: 

“Понеже всички търсят своето си, а не онова, което е Исус Христово.” Филипяни 2:21

Черноглед, краен и реакционистичен ли е апостолът или е обективен репортер разкриващ ни състоянието на ранната християнска общност? Аз избирам да вярвам, че човекът, който каза, че е в родилни болки за същите тези хора, не е краен и черноглед, а е просто брутално обективен. Виждам, че е брутално обективен спрямо себе си в неговата изповед в Римляни 7 глава, говорейки за собственото си състояние и тъмна страна. На тъкъв човек мога да се доверя, че говори истината, а не, че просто реагира от досада поради ниското ниво на мислене сред поверението му. 

Какво е “изцелението” за една такава култура на краен нихилизъм и екзистенциална морална криза и деградация?

Бог праща своите апостоли и пророци, Бог предлага на Своя народ Неговите планове – за тях като общество и народ. Ако заветният народ откликне, се създава възможност за национално възстановяване и от там възможност за всеки да намери своето място в Божия план за народа. Ако не, Бог вдига ръката си и последва пълно предаване на силите на хаоса и разпада в този свят. 

Затова и Божията премъдрост рече: Ще им пращам пророци и апостоли и <едни> от тях ще убият и изгонят. Лука 11:49

Ето, върнахме се до началната точка на това изложение, цитиращо заключението на един от най-известните и уважавани военни историци в Америка, проф. Хансън. Народ, който загуби вярата, че има призив свише, е народ, който започва да се разпада вътрешно и е само въпрос на време преди неговите врагове, вътрешни или външни да се възползват от това и да го превземат напълно.

Това звучи като предупреждение към днешна Америка, към западната цивилизация, но и към България – в нашия конткест, който разбира се е по-различен.

Ще успее ли това поколение да надмогне нихилизма си, да преглътне разочарованията си от начина по който се е развила България за последните 30 години? Ще успее ли това поколение да изпие горчивият хап на истината, че естеството на живота е по-скоро трагично, с елементи на щастие, отколкото щастие с елементни на трагедия?

Ще се обърнем ли към Създателя и неговят Месия с цялото си сърце и душа? Ще потърсим ли лицето му? Ще намерим ли смелост да наречем злото – зло и доброто – добро?

Или ще продължим да живеем ден след ден със съзнание замъглено от шума на социалните медии, собствените ни илюзии и липса на смелост да приемем както тежката реалност, така и тежкото Слово на Господа, понякога идващо до нас чрез историци и философи, а не непременно чрез проповедници.