Докато четях думите на нашия Господ в Мат. 5:23-24 отново си припомних един от най-пренебрегваните и неразбрани елементи на Божията истина, която Йешуа дойде да разкрие. Той не донесе непременно съвсем нови идеи, а по-скоро донесе правилното разбиране за това кое е по-важно в сравнение с другите неща. Някои дори биха могли да го нарекат “внасяне на ред” в това, което вече е било известно.

Това се вижда в цялата така наречена “Проповед на планината”. Много от нещата, които школата на прушимите (фарисеите) казваше, че са от най-голямо значение, всъщност бяха оспорени от Месията. Конфронтацията му с тях обаче трябва да се тълкува в контекста на “семейна кавга”, а не като всеобщо осъждане на “евреите”, както заместващата теология ни го натрапва от стотици години насам.

Един пример за това е Мат. 5:23-24

В него се говори за човек, който се готви да принесе своя дар на олтара в храма.

Помислете за това.

Принасянето на дар в храма не е било нещо малко.

За съвременния християнин това е много по-лесно, поради което не се замисляме много за тези неща.

Нашият олтар е представен от какво? За някои това е тяхната местна църква. За други това е тяхната молитвена стая, когато коленичат пред Бога и се молят.

Но не това са имали предвид Йешуа и неговите слушатели, когато са говорили за “олтара”.

Пътуването до храма е било дълго и опасно. То струвало на израилтяните много средства, включително пропуснатата възможност да работят.

Йешуа учи, че дори и след като някой е преминал през всички трудности, свързани с пътуването до храма, за да принесе жертвата си, ако в този момент този човек си спомни (осъзнае го когнитивно и на емоционално ниво), че е направил нещо срещу някого, за него е по-важно да остави агнето, да се върне там, откъдето е дошъл, да се срещне с човека, който е бил обиден, да му признае какво е направил, и едва тогава да се върне в храма, за да принесе жертвата си.

По същество Йешуа казва това, което Йешаяху (Исая) заявява от името на Господ в укора си в глава 1: “Не ми харесват вашите жертви и празници…” – защото те са се отнасяли зле един към друг.

Дали повечето израилтяни биха приели буквално учението на Йешуа? Вероятно не. Вярвам, че той е искал да покаже това, което е по-важно за Господ: състоянието на сърцата ни и начина, по който се отнасяме към хората в живота си.

Това е труден въпрос, защото изисква от нас да сме наясно и да осъзнаваме какво правим с другите. Самосъзнанието е нещо, което липсва на много, много хора, на някои от тях напълно.

Защо този поклонник не признава това, което е трябвало да признае, преди да отиде в храма? Това, че Йешуа отделя време и поучава на тази тема, показва, че проблемът е бил широко разпространен. А може би и ние днес имаме склонност да правим същото?

Религиозният акт на принасяне на агне, без да “свържеш точките” и да осъзнаеш, че не можеш да очакваш прошка от Господ, ако не простиш на другите, не ползва никой.

За пример ни е даден поклонник на Йехова̀, който тръгва на своето пътуване, преминава през какви ли не трудности, за да пътува пеша през горещината и каменистите пътища на земята Израел – без обувки и асфалтови пътища!

Но по време на този процес той де чуди какво ще стане когато принесе в жертва това агне. Ще го приеме ли Йехова̀?

Както знаем, израилтяните са били добре запознати с практиката да полагат ръце върху жертвеното животно и да изповядват/изричат греховете си над него (Лев. 16:21). Аарон прави това от името на целия Израил. Именно в този момент се извършва прехвърлянето на вината.

Сега Йешуа напомня на потомците Авраамови, че трябва да правят това в отношенията си един с друг. В текста на гръцки език за “брат” е използвана думата “аделфос”, която е общ термин за “всеки, с когото имаш взаимоотношения”. Някой, който е част от живота ви, може би семейството, може би общността.

Основният смисъл тук е, че поклонникът, който се готви да принесе своята жертва, осъзнава грешката, която е извършил, чрез процес на честна преоценка на собствения си живот в светлината на Божията святост. Йешуа дори не коментира ролята на свещеника тук. Тя е без значение. Да изповядаш греховете си пред свещеника няма никакво значение. То трябва да бъде пред този, който е бил нарушен.

Дали е ставало дума за спор за земя? Борба за това чии овце са пасели на чия нива?

Кой знае. Тук има толкова много променливи, колкото са и хората и безбройните ситуации, в които се сблъскваме, когато по една или друга причина нарушаваме някого.

**Но какво да кажем за тези, които са безсрамни?**

Липсата на срам и вина при някои хора е реален проблем. Тя може да варира от по-обща липса на самосъзнание и съвест до патологични нива на това, което съвременната наука нарича психопатия. Някъде през 70-те години на миналия век терминът “социопат” бил въведен от западните учение за да не се били наранявали чувстеата на психопатите! Така този термин (социопат).

Социопат обаче не е медицински термин. От клинична гледна точка хората, които извършват престъпления и не се разкайват, по принцип са психопати. Няма убедителни изследвания, които да доказват какъв е произходът на това сериозно отклонение при хората. Но то е нещо реално.

Не знаем изцяло как Бог се справя с девиантите. На кръста от двете страни на Йешуа имаше двама обикновени престъпници. Единият се разкайваше и молеше за милост, признавайки за това, което е извършил в живота си. Другият не се разкайваше. Дали е просто закоравяла душа, която е избрала да бъде зла? Или е бил психопат, който не е могъл да се покае, защото не е имал никакво разкаяние? Това ние няма как да знаем.

Това, което знаем, е, че животът е пълен с хора, които не искат да признаят злото, което причиняват на другите, като по този начин нанасят невъобразими щети на хора и взаимоотношения, които са били предназначени за добро.

Една такава история е тази на известния мотивационен говорител Дейвид Гогинс, който разказва подробно как баща му е пребивал него и майка му с колан. Докато един ден Дейвид и майка му не избягали от семейния дом. Бащата никога не признал вредата, която е нанесъл на жена си или на сина си, както и на цялото им семейство. Гогинс има невероятна история за бягство от живота в бедност, който е резултат от това, което бащата е причинил на семейството. След това Дейвид става военноморски тюлен, бегач, автор и мотивационен говорител.

Колко ли църковни хора трябва да се обърнат следващата неделя при приближаването на църквата си, да се върнат при тези, на които са сторили нещо лошо, и да признаят пред тях и пред Бога какво са направили? Ние не знаем. Вероятно са много.

Колко от днешните лидери редовно осветяват тъмните кътчета на душите на онези, които отиват в църквите им, като им напомнят за правилния духовен ред, който Йешуа ни е учил да имаме?

Да обичаш Бога и да обичаш ближния си като себе си. На тези две неща се крепи цялата Тора!