Апостолска Реформирана църква

Според проучване направвено четири десетилетия след установяването на ислямския режим само 32% от населението се смята за мюсюлмани шиити.

В проучване, проведено от Групата за анализ и измерване на нагласите в Иран (GAMAAN), институт с нестопанска цел в Нидерландия, обикновенни иранци са попитани за “отношението им към религията”.

90% от 50 000-те иранци, участвали в проучването, живеят в Иран. GAMAAN твърди, че резултатите от проучването са с точност до 95 % и могат да се обобщят за цялото иранско общество.

Според резултатите на проучването 78% от иранците вярват в “Бог”, но само 26% от тях вярват в “идването на имам Махди” (шиитската версия на месия), което е едно от основните вярвания на шиитите.

Оказва се, че днес в Иран 32 % от иранците се смятат за мюсюлмани шиити, 9 % са заявили, че са атеисти, а 22 % не се считат за част от никоя религия. Половината от населението е вярвало някога в шиитската версия на исляма, но вече не вярва, а 6 % са преминали към нова религия.

61% от хората, родени в религиозни семейства не казват ежедневните си молитви. 

68 % от участвалите в запитването смятат, че “религията” не трябва да бъде в основата на законодателството в Иран.

71 % смятат, че религиозните институции трябва да се самофинансират, а не да бъдат субсидирани от държавата.

42 % смятат, че популяризирането на всякакъв вид религия от държавата трябва да бъде забранено в общественото пространство.

Резултатите показват също, че 73 % от населението не е съгласно със задължителния хиджаб (покривалото за жени налагано от исляма), а 58 % въобще не вярват, че хиджаб трябва да съществува.

37% от иранците пият алкохол редовно или от време на време, въпреки забраната му след ислямската “революция”.

Групата за анализ и измерване на нагласите в Иран се ръководи от д-р Аммар Малеки, доцент в университета в Тилбург, и Пуян Тамими Араб, доцент по религиозни науки в катедрата по философия и религиозни науки в университета в Утрехт.

„Песен на Давид, когато побягна от Сауловото лице в пещерата {1 Цар. 21:1. 24:3. Псал. 142}. Смили се за мене, о Боже, смили се за мене, Защото при Тебе прибягва душата ми; Да! под сянката на Твоите крила ще прибягна, Докато преминат бедствия.“ Псалм‬ ‭57:1‬ ‭

През последните около седем години преживях някои от най-нежеланите, неподозирани и непланирани лични обстоятелства в живота си. Близките ми са запознати с бурите, които преживях. Някои знаят повече, други по-малко, но като цяло мнозинството от по-близките ми приятели (и дори не толкова близки познати) знаят, че нещата, през които преминавам, не са нещо, за което човек иска да говори.

Интересно е обаче, че когато се вгледаме в историята, винаги искаме да четем писанията на хора, които са преминали през трудности, а не нечий рекламно звучащ мотивационен наръчник със заглавие “Десет стъпки към щастието”.

Между личните трудности (вътрешни борби, трагедии) и преследванията (от религиозната система или правителството), ние, вярващите, всъщност имаме много истински истории, които да разкажем на света. Именно тези наши “свидетелства” за това как Бог ни помага да оцелеем в трудностите, влияят на хората търсещи Бог много повече от добре поднесени проповеди.

Това, което ни се случва и как се справяме с него, е мястото, където реалноста се среща с вярата.

Не е изненадващо, че през последните седем години прекарвам много време в Псалмите. Равините ги смятат за едни от най-малко авторитетните книги в Танах, (не съм сигурен как ги “класират” християнските богослови). В Псалмите няма много “доктрина”. Всъщност там няма никаква доктрина.

Тук-там има пророческо-поетични откъси, но като цяло се смята, че те са били песнопойката на древен Израил, техният “наръчник” за поклонение, хваление и молитва. Въпреки че нямаме никаква представа как са звучали псалмите (или друга музика) от тяхната епоха, имаме щастието чрез тези текстове да ни бъде предоставен прозорец към душата на древните.

Псалмите (“Кетувѝм” на иврит) и пророците (“Навиѝм”) ни отварят прозорец към душата на Бога (в пророците) и към душата на хората по онова време (в псалмите).

Т. нар. Закон (“Тора̀”) определя правните, церемониалните и гражданските граници, които Бог е определил за Израил и за човечеството.

Но именно когато четем Псалмите, осъзнаваме, повече от където и да било в Библията, как човешката природа изобщо не се е променила. Бог също не се е променил. Отъждествяваме се с Давид, който бяга от Шаул (преследване) и се нуждае от убежище. Радваме се, когато псалмопевецът се радва. Осъзнаваме, че тогавашният живот, подобно на сегашния, е съставен от множество паралелно протичащи последователности – радост, скръб, успех, провал, здраве, болест, триумф и трагедия.

В живота всъщност няма низини и върхове. Само понякога се чувстваме щастливи или нещастни в зависимост от това коя динамика е доминираща за момента. Но дори в най-щастливите ни моменти на заден план е възможно да си върви паралелно динамиката на скръбта. Случайна песен, дочута по радиото, или само една дума дори, казана от някой, и ето, всички спомени от болезнен момент в миналото изплуват с пълна сила в съзнанието ни.

Паралелни последователности.

“Бъди милостив към мен, Боже!”

Давид не се моли за смъртта на Шаул. Той се моли за това собственият му живот да оцелее. Разликата е голяма!

Когато сме в най-ниската си точка, се протягаме към най-високите върхове!

Йоханан (популярно известен като “Йоан Кръстителя”), е в затвора. Не понеже заслужаваше. Понеже не виждаше разлика между това да изобличава нечестието сред силните на деня и сред обикновените хора.

Днес биха го нарекли “занимаване с политика”. Пратен от Бог човек да изобличи нечестие във властимащите не “занимаване с политика”. Така са кондицирали умовете ни професионалните проповедници-кариеристи, които се чувстват изобличени в малодушието си когато видят и чуят истински пророк на Бог да прави това, което Бог му е казал.

Но нека обърнем вниманието си към по-важното в случая.

Йоханан е в затвора. Знае, че го очаква сигурна смърт. И какво е едното нещо, което иска да знае от своя братовчед? “Ти си ли Месия или друг да очакваме”, е най-важният за него въпрос.

Какво (или кой) очакваме, осмисля живота ни, може да се каже.

• Когато сме деца, очакваме да пораснем и да заживеем като възрастни без родители или други възрастни да ни казват какво да правим. После разбираме, че това е излюзия и, че да живееш смислен живота е низ от отговорности, а не безотговорности.
• Като възрастни очакваме да успеем в нещо, някъде, с някой, в името на нещо. Гледаме други, които успяват (или уж успяват) и продължаваме да полагаме усилия да постигнем и ние нещо, някъде, с някой, в името на нещо. Чак по-късно започваме да разбираме, само самото пътешествие е същността на живота, а не непременно само достигането на крайната цел.
• Когато постигнем нещо, преборим трудности и надвием живота, очакваме да си починем от битката и да се насладим на постигнатото. Някои стигат до такава нирвана може би. Други разбират, че нирваната никога не е била целта и, че смисълът на живота ни е в битката със злото по един или друг начин. Понеже разбираме, че следващият етап на очакването е….
• Очакването да срещнем Създателят лице в лице. Тогава всичко изкристализира. Важните и маловажните неща изведнъж стават пределно ясни. Ценностите ни се изясняват. Целият ни живот е подготовка на това каква вечност всъщност има да очакваме.

Иоханан искаше да знае дали е дал живота си напразно. Дали това е обещаният на Израел и на целия свят Месия, или не. Беше готов да приеме какъвто и да е отговор, но той искаше Истината, само Истината и цялата Истина!

Вече 2000 години народът на Израел продължава да се бори с този въпрос и с отговорът, който имаме да им дадем ние, твърдящите, че сме последователи на Месия. Че той е, който те са очаквали и, че вече е дошъл. А те гледат нас, поглеждат историята и как сме се отнесли с тях…и продължават да си задават този въпрос.

Продължавам и аз да си задавам много въпроси. Продължавам да имам очаквания. За щастие съм пределно наясно с крайното очакване и какво то означава за мен, а това ми помага да живея в яснота.

Очакването зарежда и пречиства както нищо друго!

———————

Въпроси за самопреценка:

• Наясно ли си какво точно очакваш и какво не? Това афектира всеки ден от живота ти.
• Очакваш ли нещо “добро” да ти се случи? На теб, чрез теб и заради теб? Или смяташ, че доброто се случва само на някои други хора?
• Какви нереалистични очаквания са ти насадили други хора, популярната култура или дори ти самия?