Hebraica Veritas – между стремежа към автентичност и догматизма – Част 1

Откритието на еврейската основа на вярата в YHWH, Създателя, Бог на Авраам, Исаак и Яков, може да се опише най-добре като едно пътуване. В допълнение към метафората за пътуването бихме могли да добавим елемента на търсене на съкровища, за да илюстрираме по-добре същността на това занимание.

Веднага след приемането на тази метафора като начин за описване на процеса на пристигане на крайната дестинация, за повечето трябва да стане ясно, че точно както в реалния живот, не всички хора имат нивото на интерес, което е необходимо, за да може някой да се впусне в такова пътешествие. Интерес, любопитство и дори чувството за дълг може би най-добре описват истинския търсач на Божията Истина.

Истинското пътешествие за търсене на съкровища включва процес на опознаване на съкровището, откриване на възможност да се впусне в действителното пътуване, отделяне на ресурси и преминаване през подготовка и след това най-накрая самото пътуване.

Но какво ни е научила историята за човешката природа? Че повечето хора са гладни за знания ли? Надали.

Готови ли са повечето хора и да преминат през болката, риска и загубата на ресурси, които би им струвало, за да открият това съкровище?

Можем да зададем тези въпроси по малко по-различен начин, използвайки метафората за търсене на съкровища – колко търсачи на съкровища познавате? Познавате ли хора, които прекарват часове и дни в изучаване на нещо, което смятат за изключително ценно? Планират ли начин да предприемат пътуване, за да придобият това ценно съкровище? Готови ли са да платят цената, която ще им струва да изпълнят такъв план?

Можем също така да добавим тези въпроси към профила на истинския търсач: готови ли са повечето хора, които познавате, да дадат живота си за истината, в която казват, че вярват?

Когато задавам този въпрос, имам предвид както да дадете живота си в смисъл да живеете живота си в служба на истината, в която вярвате, така и потенциално да се наложи да умрете за тази истина. И двете са еднакво важни.

Ограниченията на човешката природа

Но каква е реално човешката наша природа и кои са нейните какви ограничения?

За британския философ от 17-ти век Томас Хобс „първият и основен закон на природата“ е „да търсим мир и да го следваме“. (Левиатан, 1651 г.)

Хобс също е казал:

„Самият живот е Движение и никога не може да бъде без Желание, нито без Страх, или без Разум.”

Томас Хобс, Левиатан (1651 г.)

Това изглежда е вярно за повечето хора. Въпреки че всички имаме желание за повече, ние също така имаме чувство за здрав разум и страх.

Това обяснява защо повечето хора, които познавате, са основно заети с това да си осигурят мир, стабилност и утопичната „безпроблемна“ нирвана в живота наречена общо „щастие”, към което всеки се стреми.

Повечето хора мечтаят да получат по -добре платена работа, да отидат на почивка, да се радват на живота, да създадат нещо ценно и да печелят от това. Те могат тайно да се възхищават на търсещите съкровища, но нямат намерение никога да предприемат пътуване, включващо големи разходи, риск и несигурност.

По мое скромно мнение е от първостепенно значение да се разберат и приемат ограниченията на човешката природа – начина, по който ние като хора мислим и действаме. Това не са някакви снизходителни преценки или присмех. Разбирането на ограниченията на човешката природа е изключително важно за всеки, който иска да помогне на ближния си. Ако не го направим, нашата помощ може да се превърне в бедствие.

Повечето хора, които твърдят, че са вярващи, не се интересуват твърде много от „лов на съкровища“. Всъщност може да се окаже, че много хора стават вярващи, предимно водени от страхове, а не от вяра.

След като основните им страхове са разрешени и те са решили, че са намерили това, което търсят, духовната им енергия се изразходва най -вече за поддържане на статуквото. Просто казано, повечето хора разчитат на Бог като начин да потърсят помощ за проблемите си и тук вярата им започва и свършва. Такива хора може да са фундаментално добри хора. Някои от тях обаче може да не са. Никой не знае къде свършва суеверието и започва истинската вяра, но в края на краищата човешката природа е основно ограничение за това, което Бог може да направи на земята – в живота на отделен човек или на цели групи хора.

Що се отнася до света на християнството, търсенето на автентичността на вярата не е това, с което повечето вярващи са заети (да не говорим за християнските водачи). Повечето вярващи, като всеки друг, са заети да се грижат за себе си и семействата си, да се справят с предизвикателствата на живота и да търсят по-добър такъв.

Основателите на Съединените щати, разбирайки добре човечеството, са създали Конституция, която може най-добре да регулира и гарантира живота и свободата, отбелязвайки, че стремежът към щастие е наистина това, към което хората се впускат, след като са им гарантирани живот и свобода.

“Ние държим тези истини за очевидни, че всички хора са създадени равни, че са надарени от своя Създател с някои неотменими права, че сред тях са Животът, Свободата и стремежът към Щастие.”
Декларацията за независимост на 4 юли 1776 г.

Преследването на автентичността на Божията Истина е това, което определя хората като духовни и до известна степен интелектуално будни. Хората, които се интересуват само от основните неща в живота, или тези, чиято единствена цел е да поставят отметка в листа с религиозна вина чрез извършването на седмичен ритуал, вероятно ще намерят този материал за безинтересен и без значение.

Ако не сте от тях, прочетете нататък. 👇🏻

КОЕ ХРИСТИЯНСТВО Е ПО-АВТЕНТИЧНО?

От векове повечето християни не са били въвеждани в вярата по правилния начин. Възможно е да са били родени в семейство, принадлежащо към определена деноминация, или да са навлезли във вярата сами, но независимо от сценария може да се каже, че повечето християни никога не са били въведени правилно в вярата. Или поне не от четвърти век насам.

Откъде знам това ли?

Това са моите наблюдения след 30 години живот и служение на вярващите в протестантското крило на християнството. По Божията милост съм проповядвал лице в лице на аудитории от десетки хиляди души в над 40 страни – в църкви, библейски училища, конференции, семинари и евангелизационни кампании.

Освен това съм се молил лично за стотици хора чрез силата на Светия Дух. Стотици хора са ми разказвали как са били на мои служения и са получили един слово, друг изцеление или освобождение. Това е, което Бог ме е призовал да правя и това правя, откакто проходих във вярата през далечната 1989 г.

Но дори след като бях на Библейско училище, прочетох стотици книги, изследвах и изучавах материали за хиляди часове, както и след общуването ми със служители от най-високо ниво през годините, останах с чувствах, че това християнство, от което бях част, пропуска нещо много важно.

Всъщност едно от първите осъзнавания, които мога да идентифицирам рано в прохождането ми във вярата, беше усещането, че християнството, за което чета в Новия Завет, не е това, което е християнството днес.

Това ме накара да продължавам да задавам въпроси, да изследвам, да чета и изучавам как сме стигнали дотам, където сме стигнали след вече 20 века.

С течение на времето започнах да осъзнавам, че това не е само мое лично наблюдение. Разбрах, че има много повече хора, много по-умни от мен, живи, както вече не сред живите, които са смущавани от същите тези въпроси.

Библейското училище, в което отидох напирмер, се смяташе за реформаторски тип училище, опитващо се да преподава Библията по различен начин от начина, по който деноминацията от която основателят му беше произлязъл, го преподаваше. В случая ставаше дума за лутеранството, но това може да се каже и за други протестантски, т. нар. “мейнлайн” деноминации.

Що се отнася до Запада, постмодернизмът вече е разрушил каквото и да било „класическо“ и „традиционно“ християнство. Така че в днешно време, ако ще бъдеш реформатор, който се стреми наистина да разбере какво учи Библията извън опорочаването на постмодернизма, трябва да погледнеш назад към ученията на основателите на протестантизма, а това е времето на Реформацията през Средновековието.

През годините натрупах впечатляваща поредица от книги, съдържаща писания на Лутер, Калвин, Цвингли, Хус и други проповедници от онази епоха. Когато настъпи ерата на Интернет и човечеството започна да получава достъп до електронни книги и PDF файлове, се докопах до още повече произведения от автори, които представляват реформаторската школа – предполагаемо най-девствения източник на тълкуване на Библията, когато става въпрос за протестанти.

Има буквално десетки хиляди протестантски деноминации. Всеки мисли, че притежава истинското нещо и че тълкуването му е по-добро от тълкуването на групата, от която произхожда. В някои случаи това може дори да е вярно, но в много случаи се свежда до малки различия и нюанси на сходни вярвания.

Не можех да не забележа, че голяма част от истините, написани през Средновековието, са всъщност една реакция на католицизма. Очевидно някои от тези истини отговарят на празнотата в сърцата и умовете на милиони хора, смесени с различни политически страсти и религиозно усърдие и по този начин се създава протестантизма. Преди всичко крайният резултат от този процес е създаването на национални религиозни институции, които не са подвластни на Рим.

Прекалено опростявам и рисувам този фон с широка четка, за да свържа по възможно най-добрия начин някои важни точки в това търсене на съкровища, в което може би сме се впуснали с някои от вас.

Следващото нещо, за което започнах да научавам, е, че протестантството, независимо от това коя версия и коя деноминация можем да вземем за пример, твърди, че е разрешило някои от духовните, богословските и църковните проблеми на католицизма, но или не успя да се справи с много други, или създаде нов собствен набор от такива.

Анабаптистите например, в стремежа си към автентична вяра отхвърлият кръщението на бебета и започват да практикуват пълно потапяне във вода. Само заради това те са били жестоко преследвани както от католическата църква, така и от Лутер. Десетки хиляди анабаптисти са било убити по време на преследване, продължило векове.

“Анабаптизмът е превърнат в углавно престъпление. За глави на анабаптистите е имало ценоразпис дори. Да им се даде храна и подслон било престъпление. Херцогът на Бавария през 1527 г. разпорежда затворените анабаптисти да бъдат изгорени на клада – освен ако не се откажат, в този случай те трябва да бъдат обезглавени. В католическите страни анабаптистите обикновено са екзекутирани чрез изгаряне на клада; в лутеранските и “цвинглианските” окръзи анабаптистите обикновено са екзекутирани чрез обезглавяване или удавяне.

Хиляди подпечатват вярата си с кръвта си. Когато всички усилия за спиране на движението се оказаха напразни, властите прибягват до отчаяни мерки. Въоръжени палачи и конни войници са изпратени в роти по земята, за да преследват анабаптистите и да ги убият на място без съд и присъда. Старият метод за произнасяне на присъда за всеки отделен инакомислещ се оказа недостатъчен, за да унищожи тази вяра. Едва през 2010 г. лутерани издадоха официален документ-извинение към всички меноноти, наследниците на анабаптисткото движение.”

“Менонити в Европа“ от Джон Хорш

Могат да се дадат много други примери за преследване на една протестантска група от друга. Това продължава до днес и въпреки че никой не изгаря хората на клада и не обезглавява никого, „мекото“ преследване, използващо религиозни политики, е реално.

Ако протестантството представлява по-добра, по-изчистена и по-автентична версия на християнството, как така всички тези неща се случват вече повече от 500 години в протестантския свят?

Георги Бакалов

Преводна версия на български. Източник: https://threefold.life/wiki/doku.php?id=1._between_the_pursuit_of_authenticity_and_dogmatism

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *