При наскорошния ми престой в България успях да придивижа проект, който от много години беше в застой – вътрешното завършване и обзавеждане на наш апартамент с цел даване под наем и разработването му в AirBnB. Не знам дали и точно кога ще проработи идеята, но има развитие.

Успях дори в процеса на довършителните дейности да поканя на гости някои приятели и роднини. От всички най-много май се забавляваше майка ми, която когато покани леля ми не спря да и говори колко харесвала семплия стил, който съм избрал за обзавеждане, как не било отрупано с неща и колко било приятно да има пространство. Това ме разсмя понеже съм и казвал хиляди пъти колко претрупана и задръстена е нейната къща. Дали ще си я разчисти някога и дали ще освободи място, не е ясно. Ясно е обаче, че и хареса моята идея за жилище, а именно да има простор и да не е задръстено.

Идеята за минимализмът като състояние на душата не е нещо ново, но не е и нещо познато на много хора. ИКЕА например ползва скандинавския минималистичен подход в обзавеждането на всички нива. Но дори и човек да купи нещо, което иначе е част от един общ минималистичен интериор, ако го сложи посред апартамент отрупан по традиционен начин, този мебел ще се изгуби или дори още по-лошо, ще стане част от претрупаността.

Българската култура не е единствената в това отношение. Пищността е присъща както на традционните викториански, така и на ориенталските стилове.

Защо японците са модел за минимализъм?

Основно заради концепцията “маа” (с удължено “а”). 

Японска минималистична къща.

Маа е идеята за респект, наслаждаването и дори адмирацията на т. нар. “негативно пространство” – празнотата. Празнотата обаче в западната и ориенталските култури (българската е някъде по средата), се възприема като “нямане”. Докато в японската култура празнотата в дома се възприема по-скоро като пространство, което трябва да бъде ценено и адмирирано.

Когато бях в Токио ми направи впечатление, че минимализмът не е само начин на обзавеждане, а начин на живот и мислене. Може би дори на взаимоотношения.

Японската култура е като никоя друга. Проф. Самюъл Хънтингтън я отдиференцира от като самостоятелна цивилизация. Един прочит на историята на Япония ще увери и най-големия скептик в тази истина. Потресаващият филм Тишината на Мартин Скорсезе е невероятен прозорец както в душата, така и в мрачното и уникално минало на Япония. Последният самурай може и да не предлага толкова философска дълбочина като Тишината, но е също впечатляваща продукция и поглед в историята на Япония.

В книгата Supreme Commander Симур Морис разказва за последната голяма операция на генерал Дъглас МакАртър, най-великият генерал на САЩ след президента Дж. Уошингтън. Ген. МакАртър поема възстановяването на Япония след Втората Световна война. Той е единственият американски генерал сражавал се и в Първата и във Втората световни войни. Но само казва, че възстановяването на Япония като функциониращо общество и икономика за 7 години след каптитулацията им пред САЩ, е неговото най-голямо постижение. Книгата, която е една от любимите ми, разказва не само за колоритната личност на ген. МакАртър, но може би в много по-голяма степен за Япония, нейното минало и транзицията и в съвременна либерална демокрация.

Натан Шарански, в неговата книга В защита на демокрацията, дава Япония за пример като една от страните, които избират да приемат принципите на либералната демокрация въпреки културата си и тенденцията им към фанатизъм. (Другите такива примери са Италия и Германия, които също като Япония, повечето хора не са вярвали, че някога ще станат мирни, либерални демокрации).

Колкото и обаче да съм изчел за Япония, колкото и да попивах всичко, което видях и преживях докато бях в Токио, тази страна и култура остава загадка за мен, както съм сигурен, че е и за милиони други хора. А японският минимализъм маа продължава да е предмет на адмирация и източник на вдъхновение за западни дизайнери. Въпреки това, повечето хора в страни със западен и ориенталски произход продължават да клонят към претрупаност – душевна и интериорна.

Душевната претрупаност

Защо толкова много от нас живеят с хаос и претрупаност в душите си? Защо мисълта на толкова хора прилича на претрупаните апартаменти и къщи, в които живеят? Един от отговорите е, понеже културата, в която израстваме неизбежно оставя своя отпечатък в нас.

В едно семейство, да речем, ако и двамата брачни партньори не са минималисти, няма как домът и животът им да  бъде минималистичен. Единият винаги ще надделее. Най-често май надделява претрупаноста.

В случая на Стив Джобс например надделява неговият афинитет към минимализмът. Когато се оженва за съпругата си, тя разказва за това, че минимализмът е бил неразделна част от Стив и тя го приема заедно с него. Минимализмът е решаващ при избирането на първата им къща, а по-натам и в начина по който е направен дизайна на всички продукти на Apple. 

Стив Джобс на млади години в първата къща, в която се настанява семейството им.

И така, защо са претрупани душите на хората? Защо празното пространство не ги вдъхновява както великият дизайнер Стив Джобс, а ги смущава? Основно понеже всички ние сме отражение на културната матрица, която ни кондицира, кондицирала е родителите и семействата, в които сме израснали, и кондицира и начина по който ние възприемаме нещата за нормални или не.

Осигуряването на пространство

Повечето хора не осъзнават колко реална е връзката с претрупаността отвътре в нас и в средата, в която живеем. Несъмнено изчистването на душата от ненужни, нереалистични, токсични или дори комични идеи, представи и амбиции е процес, който всеки човек трябва да поиска за себе си и да премине през него докато стигне до същинските и истински неща, които осмислят живота му. Никой не може да наложи това на друг човек, нито дори в брака или дори в контекста на взаимоотношенията родител и дете. Всеки трябва да избере този начин на съществуване за себе си и да намери начин да си осигури тази среда. Промяна обаче не може и няма да има докато няма изчистване на физическото пространство.

Повечето хора не осъзнават ползата от изхвърлянето на всякакви ненужни неща и освобождаването на пространство докато не го направят. Чак след това осъзнават колко голямо влияние оказва средата, в която живеем върху душата ни и върху емоционалното ни и духовно състояние.

Така, че осигуряването на физическ непретрупано пространство си е направо един духовен акт, който има множество здравословни, емоционални и социални ползи.

Тук можете да видите минималистични идеи в неяпонска апартаментска среда. 

Оценяването на празнотата във времето

Другият важен момент е не само да си осигурим жизнена среда, която да има пространство, но и време, което да не бъде претрувано с активности. Това е доста субективно и дори може би болезнено като тема за хората живеещи в самота. Но да вземем време да се насладим на празнотата във времето и пространството няма нищо общо с проблема на самотата. Дори да са самотни много хора са постоянно заети – може би дори понеже са самотни и не искат да останат насаме, плашещи се от празното пространство. Но ако се научим да ценим празното физическо пространство и времето, в което не вършим нищо (освен може би нещо приятно на което сме избрали да се насладим), възможно ли е да възстановим един толкова нужен баланс, който ще се отрази добре и на душата и на тялото ни?

Според мен да, но нека питам вас – вие какво мислите по темата за минимализмът като състояние на душата и стремеж към по-опростен и смислен живот?