Този пост разглежда философски и футуристични сценарии и парадигми.
Колко много неща можем да научим от археологията, геологията и други науки, които позволяват да изследваме миналото и да разберем историите на цели народи в продължение на хиляди години. Отделно от “твърдите” доказателства за миналото, историческите, писмените и културните доказателства са не по-малко важни.
Днес можем да дигитализираме всичко, да го направим достъпно за всеки и поради технологии като търсачката на Google и други подобни, всяка дума, образ и публикация могат да бъдат индексирани и намирани от хора търсещи информация, която пък някой е представил в публичното пространство.
Струва ли си да се опитаме да обезсмъртим личностите си, идеите си, мислите си и посланието си към бъдещите поколения? Някои хора вярват, че един ден учените ще успеят да съживят мозъците им. Публикации в научни журнали публикуват изобретения имащи за цел да съхранят мозъците на хора след смъртта им, за да могат един ден да бъдат възстановени (възкресени?). Ето едно такова изследване.
Целта на техниката била да се запазят нервните клетки на молекулярно ниво, за да можело по-натам в бъдещето да бъде извлечена информация от тях.
Но човек само нервни клетки ли е?
Ще могат ли да извлекат от нервните клетки на хората мислите им, усещанията им, паметта им? Надали, понеже всички те са част от невидимата за науката човешка душа.
Всеки обаче може да увековечи себе си, мислите си и идеите си чрез днешните високи технологии. Бихте ли платили някаква прилична сума някой да ви увековечи за поколенията? Казвам прилична понеже едно такова усилие ще отнеме време и техническа компетениця над средното ниво. А това винаги струва повече пари.
Но всеки, който вярва, че има какво да каже на бъдещите поколения, не би ли платил каквото трябва, за да бъде увековечен? Например представете си как вие разказвате вашата лична история пред камера и записвате всичко, което бихте искали да чуят и видят вашите наследници след 100 години да речем? Как ви кара да се усещате за живота си днес и сега, ако трябва да разкажете нещо на хора толкова далеч в миналото? Ами ако това са вашите наследници? (Ако имате такива, разбира се).
А за тези, които нямат физически наследници? Струва ли си те да оставят тяхното интелектуално и духовно наследство на човечеството?
Не са ли книгите начин на обезсмъртяване? Колко книги са изписани с цел да бъде нещо увековечено? Ако дигиталните медии са днешните “книги”, толкова ли чужда мисълта за виртуалното обезсмъртяване? Вместо гробище пълно с безмълвни парцели скрили тленните останки на починалите, как би изглеждало едно дигитално гробище, един сайт например, който можем да посетим и да гледаме отново нещата казани от ценни за нас хора, които вече не са между нас?
Би ли ви мотивирала една такава мисъл да живеете по-смислен, по-добре организиран и по-отговорен живот?