“Всяка успешна страна има врагове, вътрешни и външни. Въпросът е защо тези врагове успяват в даден момент, а не преди това?

Отговорът е: понеже нещо се променя отвътре. Хората спират да вярват, че страната им е призвана свише да бъде специална и заслужаваща човек да се бори за нея.”

Проф. Виктор Дейвис Хенсън – водещ консервативен военен историк и преподавател в Университета Станфорд

Повечето хора не мислят за това, че ако се провали нацията, в която живеят, техните шансове за по-добър живот също намаляват пропорционално. Човек не избира семейството, в което се ражда, нито своя етнос, раса, физически характеристики и пол.

Не избираме и страната, в която сме се родили. Но всеки от нас може да избере да бъде достоен мъж или жена, син или дъщеря. Можем да изберем също така да бъдем съответно и достойни граждани, които участват в обществения процес – или не. Това се отнася независимо дали някой е избрал да живее в собствената си страна или другаде. Изборът да сме въвлечени в обществото е въпрос на лична култура и отразява нашият личен мироглед и ценности. Виктор Дейвис Хансън говори за обществата, за нациите, които са успяли до едно време да се справят със своите вътрешни и външни врагове, но в даден момент се сриват.

Защо се случва това?

Не непременно понеже враговете са по-силни и успешни, а поради вътрешното предаване на едно общество. Когато членовете на едно общество спрат да вярват, че като цяло народът им има значимост и има призив “свише”, тогава идва вътрешна деморализация и предаване. Може би най-голямото зло на комунизма беше да прекърши волята на българския народ и да му втълпи в главата: “Ти не се самоуправляваш! От теб не зависи нищо. Хората с власт те управляват! Ти нямаш дял в цялото това нещо!”

Човешкото естество е такова, че ако спрем да усещаме, че нещо ползва лично нас, ние абдикираме и спираме да се интересуваме. Това е вярно за всеки брак, семейство, църква, професионално развитие, бизнес. Вярно е и за обществото, за страната, в която живее един човек. Спре ли човек да вярва, че Бог в заинтересуван в неговия живот настъпва абдикация, апатия и колапс. Хората прибягват към търсенето на удоволствия, утеха в странични активности, или дори в наркотици и алкохол. Безнадеждност означава липсата на вяра, че нещо може да се промени достатъчно бързо или достатъчно много, за преживее човек нещо добро.

Вътрешният колапс предшества външния такъв. Вярно е на всяко ниво, което зависи от някаква форма на вътрешна мобилизация, мотивация и самоорганизация.

Какъв е отговорът тогава?

Повече от ясно е, че изборът, който има всеки от нас е или приемането на безсилието за перманентно наше състояние, или завръщането към призивът свише.

Второто налага преодоляването на разочарования, вътрешно израстване и себеизследване. Налага откриването на ценностна система и мироглед, които са съвместими с трагичното естество на живота, без да отнемат възможноста за смисленост и потенциално дори възтържествуване на желани и добри варианти.

Къде сме ние в този процес? Знаем ли отвъд сянка на съмнение, че Бог ни е призвал да му служим в този живот и за вечността? Черпим ли сила от тази вяра? Сработваме ли се с други такива като нас, които живеят чрез силата на подобни убеждения? Влагаме ли усилия в това да повлияем на света, в който живеем или сме абсикирали като много други?

Оставям на всеки да си зададе тези въпроси себе си и да си направи лична равносметка.

Георги Бакалов