„Песен на Давид, когато побягна от Сауловото лице в пещерата {1 Цар. 21:1. 24:3. Псал. 142}. Смили се за мене, о Боже, смили се за мене, Защото при Тебе прибягва душата ми; Да! под сянката на Твоите крила ще прибягна, Докато преминат бедствия.“ Псалм‬ ‭57:1‬ ‭

През последните около седем години преживях някои от най-нежеланите, неподозирани и непланирани лични обстоятелства в живота си. Близките ми са запознати с бурите, които преживях. Някои знаят повече, други по-малко, но като цяло мнозинството от по-близките ми приятели (и дори не толкова близки познати) знаят, че нещата, през които преминавам, не са нещо, за което човек иска да говори.

Интересно е обаче, че когато се вгледаме в историята, винаги искаме да четем писанията на хора, които са преминали през трудности, а не нечий рекламно звучащ мотивационен наръчник със заглавие “Десет стъпки към щастието”.

Между личните трудности (вътрешни борби, трагедии) и преследванията (от религиозната система или правителството), ние, вярващите, всъщност имаме много истински истории, които да разкажем на света. Именно тези наши “свидетелства” за това как Бог ни помага да оцелеем в трудностите, влияят на хората търсещи Бог много повече от добре поднесени проповеди.

Това, което ни се случва и как се справяме с него, е мястото, където реалноста се среща с вярата.

Не е изненадващо, че през последните седем години прекарвам много време в Псалмите. Равините ги смятат за едни от най-малко авторитетните книги в Танах, (не съм сигурен как ги “класират” християнските богослови). В Псалмите няма много “доктрина”. Всъщност там няма никаква доктрина.

Тук-там има пророческо-поетични откъси, но като цяло се смята, че те са били песнопойката на древен Израил, техният “наръчник” за поклонение, хваление и молитва. Въпреки че нямаме никаква представа как са звучали псалмите (или друга музика) от тяхната епоха, имаме щастието чрез тези текстове да ни бъде предоставен прозорец към душата на древните.

Псалмите (“Кетувѝм” на иврит) и пророците (“Навиѝм”) ни отварят прозорец към душата на Бога (в пророците) и към душата на хората по онова време (в псалмите).

Т. нар. Закон (“Тора̀”) определя правните, церемониалните и гражданските граници, които Бог е определил за Израил и за човечеството.

Но именно когато четем Псалмите, осъзнаваме, повече от където и да било в Библията, как човешката природа изобщо не се е променила. Бог също не се е променил. Отъждествяваме се с Давид, който бяга от Шаул (преследване) и се нуждае от убежище. Радваме се, когато псалмопевецът се радва. Осъзнаваме, че тогавашният живот, подобно на сегашния, е съставен от множество паралелно протичащи последователности – радост, скръб, успех, провал, здраве, болест, триумф и трагедия.

В живота всъщност няма низини и върхове. Само понякога се чувстваме щастливи или нещастни в зависимост от това коя динамика е доминираща за момента. Но дори в най-щастливите ни моменти на заден план е възможно да си върви паралелно динамиката на скръбта. Случайна песен, дочута по радиото, или само една дума дори, казана от някой, и ето, всички спомени от болезнен момент в миналото изплуват с пълна сила в съзнанието ни.

Паралелни последователности.

“Бъди милостив към мен, Боже!”

Давид не се моли за смъртта на Шаул. Той се моли за това собственият му живот да оцелее. Разликата е голяма!

Когато сме в най-ниската си точка, се протягаме към най-високите върхове!