Ние, българите, сме свикнали да говорим за 500-те години, които сме прекарали под османско владичество. Свикнали сме тези 500 години да ги представяме като обяснение, оправдание и извинение за всякакви неща – добри и лоши, повечето лоши.

Може би е време да поговорим за едни други 500 години. Всъщност това са същите 500 години през който период в страните от Западна Европа са се случили процеси, които са обогатили и променили тези народи, но не са засегнали нас, а и може да се каже в най-общ смисъл, че не са засегнали и останалите балкански народи.

Същите 500 години, които за нас са период на изолация, оцеляване и борба за запазване на душата на народа ни, са период на кардинални промени за западния свят, довели до самото оформяне на западната цивилизация като такава.

Може би е време да сложим настрана нашия си българо или балкано-центристки мироглед и да се опитаме да видим тези 500 години по един малко по-обективен и мащабен начин? Може би ще видим неща, които ни засягат днес и сега? Може би дори ще предприемем някои спешни промени и корекции в начините си на мислене и поведение като хора и като култура?

Факт е, че докато османската империя превзема Балканите през 14-ти век, нещо започва да се случва по същото време в Европа. Т. нар. парижки теолози започват да повдигат богословски казуси, предизвикващи основни доктрини на римо-католическата църква. Техният глас бива смълчан набързо. Но вълната се навдига и в Англия, където Джон Уайклиф (John Wycliffe), предизвикзва папската власт, както и властта на свещениците, твърдейки, че примерът на Писанията е достатъчен и дейността на свещениците няма библейско основание. Бива обявен от Рим за еретик, но дейността и писанията му намират благодатна почва за развитие както в Англия, така и континентална Европа. Учението на Уайклиф дава начало на движението на т. нар. Лоларди, които пък стават предвестниците на пуританизма.

Негов най-радикален последователи е Ян Хус, който вече развива своята дейност като професор по философия в пражкия университет. По това време (началото на 15-ти век), римо-католическата църква е в криза и трима папи се броят за власт. През 1415 година Ян Хус и Джером Пражки, неговият приятел и последовател на Уайклиф, са осъдени на смърт и изгорени на една и съща клада. Движението от последователи на Ян Хус се засилва и набляга на проповядването, вкл. на чешки, а не на латински. Хусаитското движение прераства в национално, анти-римско, анти-папско и анти-германско. След поредица победи на хусаитите, те успяват да си извоюват национална независимост и до средата на 15-ти век вече има крал на Бохемия, богослуженията са на чешки и хусаитите си възстановяват собствености иззети от римо-католическата църква.

Друго едно каталитично събитие се случва в средата на 15 -ти век – през 1450 година в Германия заработва първата печатна преса на Гутенберг. До две десетилетия печатни преси могат да бъдат намерени във всички западно-европейски столици и в много други градове.

Но не и в Османската империя.

Основната цел на турците е да превземат, да покоряват народите на превзетите страни и да създават кастови ислямски общества, разделени на привилегировани мюсюлмани и непривилегировани неверници. В много страни начинът на налагане на режима на Османската империя е геноцид. Това включва и Второто Българско Царство, което пада окончателно под османска власт през 1396 година с падането на Никопол и Видинското царство в битки, които всъщност са били част от кръстоносния поход на крал Сигизмунд (завършил с провал и с победа на турците). Интересен факт е ролята на германския крал Сигизмунд и в осъждането на Ям Хус на смърт.

Докато в Западна Европа текат процесите на Ренесанса и Протестантската Реформация от средата на 14-ти до средата на 17-ти век, над Балканите се спуска духовният и цивилизационен мрак на Османската империя и ислямската ориенталска култура. Този мрак, това проклятие на налаганата за векове ориенталска култура и манталитет на простотия и примитивизъм, продължават в един смисъл да саботират и до днес всеки опит на по-напредничавите личности и общества в тези народи. Критично важно е да си изясним естеството на този саботаж, неговите форми и неговите тактики, ако сме сериозни за това той да бъде неутрализиран в бъдеще.

Реформация и пост-реформация

Какво изпускат народите на Балканите през 500-те години след падането под ислямско владичество? Не би ли трябвало, ако наистина искахме да бъдем част от цивилизационното семейство на страните от т. нар. “свободен свят” (термин от Студената война), страните от северо-атлантическия пакт, да си задаваме такива въпроси? Коя друга цивилизация е достигнала по-големи висоти на развитие на мисълта, културата, икономиката и обществата си, освен западната? Кое обаче е направило западната цивилизация и култура истински велики? Кое е позволило на тези общества да се развият до ниво на гарантиране на лични свободи и просперитет за стотици милиони свои граждани в нечувани досега размери?

В унисон с позицията на хора много по-компетентни от мен, смея да твърдя, че ключът към правилното разбиране за възхода на Западната цивилизация като двигател на модернизма, напредъка и човешкото развитие е именно юдео-християнската вяра (християнската вяра произлиза от юдаизма), ценности и култура. В контекста на тази вяра, ценности и култура, критично важно място заема процесът познат като Реформацията на Средните векове. Според специалисти този период приключва в средата на 17-ти век (Prof. Eire, Reformations, The Early Modern World, 1450-1650). Периодът последвал реформацията от Средните векове до сега може да бъде обобщен като период на пост-реформация.

Нео-Реформация

Въпреки, че никой не може да каже точно кое събитие ще отключи нов исторически период, напълно възможно е 2017-та година да маркира приключването на периода на пост-реформация и започването на нова ера, която може да бъде наречена Нео-Реформация. Избирането на Доналд Тръмп и неговата ясна позиция в подкрепа на християнството като вяра, като като основна култура на САЩ, а и на западната цивилизация, е един сигнал за настъпването на повратен момент, който може да бъде началото на Нео-Реформацията на западното християнство.

Както Западната цивилизация, така и всички народи, които желаят да бъдат част от семейството на народите от “Свободния свят”, отчайващо имат нужда от един такъв период.

Тази Нео-Реформация трябва изкусно да възстанови библейското разбиране за ценноста на човешкия живот и свободата като висши ценности – истини, които са били самата есенция и на Ренесанса, и на Реформацията.

Различното днес е контекстът.

Контекстът на Реформацията от Средните векове е съвършено различен от днешния такъв. По онова време религиозният манталитет на западната цивилизация буквално просмуква ежедневието и културата на хората. Именно в този контекст се водят дебатите, дискусиите и дори войните на двете страни – католическата църква от една страна и националистичните движения, които избират протестантската линия на мислене, богословска интерпретация и обвързване на духовната свобода с националната такава, от друга.

В контекста на Западната цивилизация, предизвикателството е, че днес голяма част от нейното християнското наследство е пренебрегнато или отхвърлено от светски хуманисти, исторически ревизионисти, марксисти или просто отявлени противници на християнството.

В контекста на страни, които не са минали през процесите на Реформация и пост-реформация, предизвикателството е безбожието, почти пълното духовно невежество, суеверието, атеизмът или религиозният фанатизъм.

Напълно възможно е отговорът за хората и обществата от всички тези контексти да е преди всичко духовното просвещение. То единствено може да запознае настоящето и подрастващите поколения с великите библейски истини, довели до възхода на западната цивилизация и прогресът на човечеството през последните 500 години.

Нека през тази година обърнем очи нагоре, към Бог и Неговият Син Исус Христос, Който дойде като Спасител, но и като Реформатор. Той може и желае да бъде Реформатор днес и сега. Нека отворим сърцата си, нека Го помолим и Той ще ни даде духовно разбиране за това как Исус желае и може да реформира – в нас и чрез нас.

Нека покажем респект към уроците на миналото, за да не допускаме неговите грешки.

Нека във всички тези наши усилия да не забравяме, че никой от нас не трябва да бъде изправян пред това да избира между истината и любовта – в Христос имаме и двете!

Нека познаем Святия Дух не само като нежен гълъб, който се спуска над живота и ни дава ни да усетим Божията любов – нека Го познаем и като мощен орел, който желае да ни понесе на крилете си и да ни отведе на нови места на свобода и поглед отгоре.

Нека 2017-та да бъде година на Нео-Реформация, нови начала и нова надежда за всеки от нас, семействата ни и начинанията, които Бог ни е поверил!

Тук можете да гледате видео посланието, което излъчих по-рано днес на същата тема. https://www.facebook.com/apostolosbulgaria/videos/10154428741588167/

Георги Бакалов
Обединяващ апостол
АРЦ, Апостолска Реформирана Църква