Това е обещание! Не от човек към човек. От Създателя към неговите създания!

Колко от нас сме сяли със сълзи?

Не знам. Може бе всеки. Може би не. Всеки си знае. И най-вече – Бог знае!

На тези, които са сяли, когато му е било времето за сеене, на тях и за тях е това обещание.

Отдава не се налага в модерния свят да засяваме всеки нивата си, за да има какво да ядем по-късно. Затова и не осъзнаваме важността на това обещание. Мислим си, че можем да идем до магазина и да си купим “резултати”, “щастие” и “успех” както си купуваме хляб – без да трябва да сеем, да се потим, да плачем, да страдаме – и чак тогава един ден, може би да жънем.

“Може би” понеже на никой не е гарантирана жетватата. Обещанието е, че ако сеем, ще пожънем. Но това не значи, че земята ще стане рай. Има бедствия, трагедии, врагове, несполуки. Земята не е рай. Можеше да е. Но не е и никога няма да бъде.

И въпркеи това – имаме обещание!

Можем да очакваме жетва. Ако паднем можем да станем. Ако скърбим докато сеем, можем да се насърчим понеже знаем, че ще жънем рано или късно, по един или друг начин.

Вярно е! Истина е! Убеден съм и съм го преживял отново и отново. Днес го припомням и на теб!