Първо правило при изучаване на истините на Реформацията

Първото правило, що се отнася до правилното разбиране на истините на Писанията, както и на уроците от историята, е да не изучаваме минали събития с идеята, че по някакъв начин от нас днес се очаква да възпроизведем миналото – колкото и добри неща да ни се иска да възпроизведем наново.

Това е просто нереалистично, но хората изпадаме в подобни заблуди така или иначе. Има хора, които БОГОТВОРЯТ всичко свързано с Реформацията. Направо са ходещи музеи, които знаят всичко за всеки труд на Мартин Лутер, Цвингли и т.н. Но това само по себе си няма да промени много неща за днешното поколение. Трябва да извлечем истини и приницпи, но никой няма нужда от това да правим самоцелни „метани“ на миналото.

HARLEY-DAVIDSON PEA SHOOTER, 1925 г.

HARLEY-DAVIDSON PEA SHOOTER, 1925 г.

Нека да дам следния пример: по-миналата година с дъщеря ми Абигейл посетихме наша позната, която работи в централата на Harley-Davidson в щата Милуоки. Harley имат цял музей посветен на компанията. Видяхме всички модели на Harley, от първите, които изглеждат като велосипед с моторче, до последните, които са с електрически двигател (или може би хибриден, не се сещам).

Никой не гледа старите модели с желанието да ги възпроизведе отново днес. Но със всеки модел има подобрения, които отразват иновации, позволяващи използването на механизми и технологии, извлечени от действието на различни естесвени закони – от физиката, химията, термодинамиката и други.

Историята на християнството по подобен начин е поглед назад с цел по-добро придвижване напред. Разликата тук е, че при нас първите модели на християнството са по-добрите, а с времето изглежда са се влошавали. Целта сега е да разберем как точно по-добрите „модели“ на християнство, особено тези от първите 300 години след Христос, са работили, за да може и ние днес да приложим принципите, които са работили тогава – не стила, принципите.

Harley Davidson 2016 електрически модел

Harley Davidson 2016 електрически модел

За жалост, религиозността в хората е обсебена от ритуализма, които създава условия за мистицизма. Бог е мистерия, но не е мистичен. Библейското разбиране за мистерия е „скрита истина“. Мистичното е по-скоро „скрита измама“.

Например, единството между мъжа и жената е наречено „тайнство“. Гръцката дума е „мустерион“, или – мистерия. Как мъжът и жената стават едно чрез брака ние с нашия ум не разбираме. То е скрито за нас, още повече, че мъжът и жената продължават да са си отделни личности, всеки с неговата си отговорност пред Бог за личните си дела и избори. Но Бог вижда двамата да станат едно чрез завета и ни уверява в това чрез Словото си. За нашите естествени очи това е скрита истина, но е истина и е факт в духа и душата, които не виждаме.

Мистичното и окултното са уж някакви скрити за нас истини и тайни, които обаче Библията нарича „суети“, или лъжи.

Истините на Божието Царство са ни разкрити понякога чрез метафори – от самият Исус, както и от пророците, понеже те са невидими за окото, но са реални. Науката пък стига до своите открития чрез принципите на емпиричното (вещественото) доказателство.

Принцпите на Реформацията са принципи засягащи миналото и бъдещето, но те всъщност те са вечните принципи на Царството. Това не е някаква утопия. Реформисти и реформистки движения е имало през много и различни епохи на развитието на света. Това, че ние не сме знаели за тях, е съвсем отделен въпрос. Което поколение реши да е сериозно с Бог, може да извлече принципите на Царството, да научи за това как тези принципи са работили в миналото и да намери начини да приложи тези принципи в днешния контекст.

Един пример само, за да не стане твърде дълъг този пост: правото и задължението на всеки отделен човек сам да се задълбае в истините на Библията, да им позволи те да оформят разбирането на правилно и грешно и на базата на това да се старае да донесе промяна в личния си живот, както и в света около себе си. Звучи простично, но се оказва революционна идея например в средните векове.

Оказва се, че и днес тези същите принципи могат да са революционни, но приложени по начини, които са актуални за днешно време. Крайният резултат ще е Божието благословение – както е бил и преди 500 години, но може и да изглежда по различен начин. Не, че мир, праведност, чиста съвест, радост и любов изглеждат и се усещат толкова по-различно днес от преди както е било преди хиляди години. Древните изкуства ни разкриват това, че човеци от всякакви епохи са преживявали същите неща, както и ние днес. Но разбира се, модерния свят налага своят си език и форми. Наша задача е да комуникираме тези истини по начини, които ще бъдат приети и разбрани.

Advertisements

Спасението на Виена – стратегия за духовен пробив и промяна в Европа

Актьори облечени катп воините на Ян Собиески – част от честването на 333 годишнината от освобождението на Виена.

През 1683 година Османската империя, под ръководството на везира Кара Мустафа, предприема масивна военна кампания с цел превземане на Виена, а след това и на Рим.

Това е втората атака срещу Виена, в първата (1529 г.) мюсюлманите също претърпяват поражение.

Преди около три месеца Святият Дух започна да ми говори за това, че желае да възстанови неговото Тяло като войнстващо тяло („еклесия милитанс” – богословски термин означаващ „църквата воинстваща“).

Започнах да изучавам различни военни конфликти в историята, конкретно между християнския и ислямския свят. Обсадата на Виена през 1683 година и последвалото поражение на османската армия се откроява като най-мащабната победа за християните и съответно най-стратегическата загуба за мюсюлманите, която според много историци също така бележи и началото на упадъка на османската империя.

Изглед на Виена от възвишението Каленберг. Стара Виена от времето на битката през 1683 година, се намира в далечината в дясно, отвъд хълмистото възвишение Каленберг.

След двумесечна обсада, виенчани започват да губят надежда. Кара Мустафа е разположил войските си около стените на града и е мобилизирал близо 5000 човека, които са изкопали множество подземни тунели, имащи за цел да осъществят нужния му пробив.

В същото време император Леополд, обзет от нерешителност и страх, напуска Виена и оставя около 10 хиляди войници и 5 хиляди граждани-бойци да бранят своите позиции. Обсадата започва на 16 юли. Много може да се напише за станалото в следващите два месеца на обсада, когато виенчани отблъскват армията на Кара Мустафа, която наброява според някои историци 200, а според други 300 хиляди войници, много от тях еничари.

Най-голямото предизвикателство пред Западна Европа е единството на различните империи. Австрийците (Хабсбургите) и поляците например са врагове за дълго време, но осъзнавайки общата заплаха, сключват съюз за взаимопомощ малко преди Кара Мустафа да обсади Виена. Полският крал Ян Собиески е възрастен, но е опитен и вече е печелил битки срещи османците. Не е харесван от останалите императори и е отказвал да служи под властта на който и да е друг. Папа Инокентий XI, чиято еклесиална власт са разпознавали всички западни имперски сили, призовава към единство и дава пълна власт на полския крал-воин Ян Собиески да поведе имперската коалиция срещу Кара Мустафа.

Според исторически източници воините на Собиески са носели крила, които са всявали ужас в суеверните мюсюлмани.

Ян Собиески обединява под знамената си воини от Украйна, Бавария и Австрия. На 7 септември 1683 г. пресича река Дунав на запад от долината, в която са разположени войските на Кара Мустафа. Между войските на Собиески и армията на турците има възвишения известни като планината Каленберг. Собиески изкачва възвишенията с войниците си на 11 септември и на 12 атакува Кара Мустафа по левия фланг (откъм река Дунав) и фронтално, спускайки се в директен сблъсък с османската армия, яздейки надолу по хълма с неговата 20 хиляда армия от хусари.

Едно нещо, често пъти пропускано от светските историци, е ключовата роля, която изиграва свещеникът Марко Д’Авиано, известен проповедник, който развива близко взаимоотношение с император Леополд и води кореспонденция с него за 20 години. Марко Д’Авиано е човекът, успял да убеди западните императорски сили в нуждата от единство, повече от който и да е друг. Той има ключова роля и в това да ги склони да извикат Собиески на помощ.

Атаката на Ян Собиески приключва за около 3 часа! Турците се разбягват, а Кара Мустафа се самоекзекутира пред семейството си в Белград на 25 декември същата година – начин на почетна смърт, отреден от султана за неговия везир, който имал големи амбиции. Започва дълъг и мъчителен период на отслабване на позициите на Османската империя и загуба на много други техни територии на западните Балкани.

В писмото си до папата, Ян Собиески перефразира фразата „Дойдох, видях, победих!“ на Юлий Цезар и казва следното „Дойдох, видях, Бог победи!“

Днес на върха на едно от възвишенията на планината Каленберг има построена църква, която отслужва меса всяка година на 11 или 12 септември.

Преди няколко месеца, когато започнах да изучавам тази битка, както и историческия период преди и след това, започнах да осъзнавам колко актуална е тази победа над османските армии за нас днес. Святият Дух, незнайно защо, ме водеше да изчисля преди колко години се случва това събитие и така осъзнах, че тази година се навършват 333 години от избавлението на Виена.

Обадих се на приятели във Виена, споделих с тях за това мое „откритие“ и под водителството на Духа, решихме да се съберем на 11 септември във Виена и да се молим за града, за нацията и за Европа.

Каква мислите беше изненадата ни, когато разбрахме, че нашето „откритие“ за тази специална кръгла годишнина не е никакво откритие за католическата църква, която планува специална меса (служба) на 11 септември, неделя, в храма на върха на Каленберг.

Бяха дошли поляци от много места. Над 2 000 души, от които 90% поляци бяха изпълнили храма и един голям периметър около храма. Ездачи облечени като хусарите и воините от армията на Ян Собиески бяха наредени пред храма. Усещане за гордост и тържественост витаеше във въздуха.

Паметник в чест на падналите в битката за Виена украински казаци.

Оркестър от Полша изпълнява полски народни танци след тържествената възпоменателна служба в храма на върха Каленберг на 11 септември 2016 г. по случай 333 годишнината от спасението на Виена.

Самодеен ансамбъл от Полша изъплнява полски народни танци като част от тържествената програма.

333та годишнина от освобождението на Виена от армиите на османската империя привлече над 2000 души, основно поляци, за тържествена меса водена от кардинала на Виена.

Паметна плоча в чест на полският крал-воин Ян Собиески, на стената на католичесия харм на възвишението Каленберг.

Актьор облякъл се като Ян Собиески.

Актьор облякъл се като Ян Собиески.

Кардиналът на Виена Кристоф Шонбьорн пристига за тържествената меса по случай 333-та годишнина от спасението на Виена.

В близък план се вижда един от актьорите облечен в доспехи като на воините на Ян Собиески – с големи крила на гърба, за които се казва, че са всявали ужас във враговете на Собиески.

Кардиналът на Виена Кристоф Шонбьорн говори силно слово, в което беше почетена паметта на Марко Д’Авиано, Ян Собиески и всички смели воини, дали живота си за победата над османците.

След службата стотици поляци продължиха да празнуват събитието с песни, танци и други културни прояви в близост до храма.

Вечерта нашата група се събра и прекара време в поклонение пред Бог и ходатайство за Виена, Австрия и Европа.

Свидетели сме на безпрецедентно преселване на милиони мюсюлмани от страни от третия свят, (приемани без каквато и да е проверка на самоличността) в пределите на Европейския Съюз и САЩ. Криворазбрано християнско милосърдие и политики на мекушавост са причина днес в пределите на страните от свободния свят да има потенциално хиляди „спящи“ джихадисти, прикриващи се под маската на мигранти. Такава връзка вече беше установена при един от скорошните терористични актове във Франция.

Безсилието на политиците е явно. Наш ред е да се мобилизираме духовно, и като граждани, и да дадем отпор на нахлуващите ислямски орди, които идват този път под прикритието на хуманитарна криза създадена от самите тях.

На това място ще има паметник на Ян Собиески.

Бог говори в няколко насоки, но най-важното беше словото за актуалността на тази битка от 1683 година за Божието дело днес.

Спасението на Виена е стратегия за духовен пробив и промяна в Европа – не само минало историческо събитие!

Има ключове, които тепърва трябва да бъдат взети, анализирайки стратегиите осигурили победата на християнската армия. Трябва да позволим на Бог да ни ги разкрие чрез Духа. Има уроци, на които се налага да обърнем внимание днес. Нямаме много време. Намираме се в 11-тия час на това, което се случва с Европа и света.

Призовавам всички вярващи да обърнат сърцата си в смирение пред Бог, в покаяние от всякакви лични и национални грехове – към търсене на Неговата мъдрост и стратегии за победата на Божието царство на всяко място, където се намираме – на ниво град и нация.

Призовавам всички с отворени сърца, които са готови да бъдат част от Неговата воинстваща църква, да се свържат с други такива вярващи и да работят за единството на истинското Тяло Христово в това усилно време!

Бог може и желае да ни даде победата над силите на мрака. От нас зависи дали и ние ще я поискаме толкова силно, колкото би трябвало!

Очаквайте поредица поучения по темата до края на 2016 година.

апостол Георги Бакалов

Профил на съвременния безбожник

Наблюдавайки вече над четвърт век начина, по който откликва средностатистическият българин спрямо духовното послание на християнството, съм забелязал, че по една или друга причина, думата „безбожник“ има негативна конотация в българския език. Но това не означава, че „набожен“ е непременно нещо позитивно. Може би е било някога, но не и днес, най-вероятно вследствие от 45-те години воинстващ комунистически атеизъм.

И така, може да се каже, че към днешна дата да си безбожен е нещо негативно, но да си „набожен“ е също нещо по-скоро негативно, отколкото позитивно. По-възрастните хора обаче е възможно да асоциират набожността с моралната здравина.

В други езици и култури, в които християнството има по-голямо влияние на лично и обществено ниво, двата термина биха означавали две пълни противоположности, като „набожен“ (богоугоден), би било съвсем точно определение за някой, който се придържа, и то успешно, към ясно изразени библейски стандарти за моралност.

Противоречието между термините „безбожие“ и „набожност“ отразява в някаква степен и неясния начин, по който „нашего брата“ продължава да възприема Бог и християнството. (Като обобщавам образа на средностатистическия „нашенец“ със сумарното „нашего брата“, не влагам в това никакво негативно отношение, по-скоро едно любвеобилно, Алеково, ако мога така да кажа, обръщение едновременно на  симпатия и недоумение от културния „компот“, който представлява към днешна дата душевността на средностатистическия българин).

И последно, изглежда за „нормална“ духовност днес се счита номиналната такава, заключаваща се в практикуването на „балансирани и безопасни“ форми на религиозност, като например посещение на някоя църква за Рождество и Възкресние, но нищо повече от това.

В същото време, за много хора е напълно естествено да се интересуват от окултни науки, астрология, магии, гледане на карти и на кафе и тям подобни практики, които Библията ясно заклеймява.

И така, къде сме днес като народ що се отнася до библейското разбиране за вярващи и безбожни хора и общество като цяло?

Официално се считаме за християнска нация (православна), но каква е всъщност истината? И как се свързва това с реалното състояние на нацията като цяло?

  1. Профил на истинския вярващ

Нека се опитаме да си съставим един „профил“ на истинския вярващ, според библейското разбиране за вярващ – християнин. Не е необходимо да влизаме в детайли, нека този профил да бъде достатъчно широк, така че да се отнася както за католици, така и за православни или протестанти.

Може да се каже, че „вярващ“ според Библията, е човек, който най-малкото:

  • приема, че Богът, Който е вдъхновил създаването на Библията, е Богът, Който е сътворил видимия материален свят, както и невидимия духовен такъв;
  • приема, че Бог е Богът на Авраам, Исаак и Яков, т.е. Богът на израилтяните, на Моисей и на пророците, дали  ни книгите, които днес наричаме Стар Завет или Свещените Писания;
  • приема, че Исус е избраният от Бога Христос, Божият Син, заченат от Святия Дух, умрял за нашите грехове и за греха на света, възкръснал на третия ден и възцарен днес отдясно на Бог Отец, действащ на земята чрез силата на Святия Дух;
  • приема, че един ден Исус Христос ще се завърне да съди живите и мъртвите, и да постави началото на ново небе и нова земя.

Мисля, че е повече от ясно, че независимо към кой клон на християнството твърди някой, че принадлежи, ако приема тези библейски истини, може да се каже, че той е „вярващ“.

Но без дела вярата е мъртва, както ни учи ап. Яков в своето послание. Т.е., ако един вярващ  приема тези истини само умствено, но не съобразява начина си на личен живот с тях,  и няма страх от Господа, т.е. не живее „богоугодно“ 9така, сякаш наистина вярва, че Бог е негов Създател, Спасител и Съдия), то може да се каже, че такъв човек всъщност не е вярващ.

2. Добри безбожници и вярващи безбожници

И така, стигнахме до въпроса кой е истински вярващ в библейския смисъл на думата. Става ясно, че хората, които не вярват, че Бог е създал света и всичко видимо и невидимо, нито приемат боговдъхновеността на Библията – фактът, че Исус е Бог, Който дойде да умре и възкръсне за нас, грешните хора- технически са „безбожници“.

Но ето откъде идва объркването: много от тези „безбожници“ в своите междучовешки взаимоотношения са добри хора, имат благ характер, не мислят никому зло и дори правят света по-добро място в чисто човешкия смисъл. Те имат съвест, понеже Бог е дал съвест на всеки от нас – и тя им говори и ги води към Него (но не е ясно дали те самите го осъзнават).

Това усложнява нещата. Какво правим с такива хора? Къде са те в Божия план? Бог ще приеме ли хора в Небесното Царство само на базата на техните добри дела? Според Библията, спасението е единствено и само чрез приемането на жертвата на Исус, а не чрез нашите добри дела. Но пък да отречем доброто в хората е най-малкото дебелашко и арогантно! И най-фанатизираните евангелизатори биха признали, че е доста трудно да заклеймиш като еднакво грешни и зли Адолф Хитлер и баба ти Пенка от 4-тия етаж, която мете входа, без дори някой да й плаща за това – но не е много наясно с всички библейски постулати и кълне под мустак от време на време, когато нещо я ядоса.

Но Бог не очаква от нас да съдим хората, в морално отношение.. Не е работа на никой да се прави на морален съдия и да убеждава безбожните точно колко грешни са. Нашият призив е да бъдем сол и светлина с решенията за своя личен живот; както и да умеем да направим ближния си част от важния разговор за вечните неща.

И ето къде се усложняват нещата още повече: има хора, които пък умствено приемат Божественото начало, но нямат моралната и духовна сила да живеят богоугодно и стават един вид „вярващи“ безбожници.

Някой може да каже, че всъщност това не са вярващи хора, понеже вярата не е само умственото приемане на библейските истини. Но това би било просто семантика – основната идея тук е, че вярата или е вяра, която свързва в единство сърцето, ума и живота ни в стремежа да живеем богоугодно, или не е истинска вяра.

Френският учен и християнски апологет Блез Паскал казва следното за християнската вяра в своите брилянтни „Мисли“: „Величието и [едновременно] нечестието на човек са толкова явни, че една истинска религия би трябвало да ни покаже, че в човек има някакъв източник на величие, както и източник на нечестие. И след това трябва да може да ни обясни тези забележителни противоречия“.

3. Християнството на нашего брата

Ако трябва да минем отвъд парадното, официалното и културалното, за какъв вид духовност или християнство можем да говорим, когато става дума за българския народ?

Ето какво има да каже по темата Константин Петканов, писател, публицист, академик, изследващ миналото ни. Може би той по-добре от мен ще ни помогне да си съставим един профил на съвременния безбожник – без значение дали той приема или не с ума си основните истини от Библията.

„Религиозен ли е българинът? Преди всичко той е в повечето случаи фаталист, вярва в предопределението. Щом е лице с лице със стихиите, които вършат с него каквото си искат, то не е чудно, че се проявява като фаталист: “Каквото е писано, това ще стане”, или “Теглото е писано на челото на човека”. Един пита: “- ще отидем ли утре на работа?”, друг отговаря: “- ако е рекъл Бог, ще отидем”. Не умува, не дири причините на противоречията в живота. За него всичко си върви по един ред: “Бог дал, свети Илия взел”. Какво има да се чуди на очевидни неща! Тъй е било, тъй ще бъде до края на света. Готви се за работа, но и поглежда към небето, звездите, месечината, следи ветровете и по тях нарежда какво да прави. Вярва в силата на стихиите – те са и кротки, и луди, затова не се страхува от тях. Ако това е тъй, то следва да отбележим, че и дума не може да става за чисто религиозно съзнание у българина. Доброто, любовта към ближния, основата на християнството, за него не са нищо друго, освен човещина, нещо съвсем обикновено…

А страхът от Бога у него е притъпен. Свикнал е на ударите на стихиите, претръпнал е, та не чувствува така дълбоко страх от прегрешенията: “Който не работи, той не греши”, “Греховете са драги до гробови праги”. Грехът е човешка работа: “И светците са грешили, пак се посветили”. Така че не е нужно много нещо, за да станеш светец, стига да си “малко нещо човек”.

Всичко това подготвя смесването на религиозното чувство със суеверието. Прави му впечатление свръхестественото, и пред него прекланя глава. Болестта иде от Бога, тя е изпитание за човека; но преди да се моли, търси цер от бабите, прибягва до баяния, заклинания и пр., с една реч: призовава стихиите на помощ. Има лоши часове, отровни думи, нечисти очи, черни ветрове – те на всяка крачка дебнат човека. Викат свещеника да чете молитва на болния, но след него веднага пращат за баячката. Ако болният оздравее, за изцелител се смята баячката, защото тя се “оращисва” със силите, които го дебнат на всяка крачка на земята….“

„Известна е и историята с Дългошевското изворче. От всички краища на страната тръгнаха със стомни и дамаджани за вода от чудотворния извор. Слепи прогледнали, болни оздравели, неми проговорили и други подобни. Освен тия случаи могат да се посочат и други. Няма село, в което да няма човек, който може нещо повече от другите. Особено внимание обръщат на тия, които гледат на ръце, на кафе и познават миналото и бъдещето само по един белег. Добитък ще се открадне: преди да отидат при полицейските власти, отиват на гледач; някой тежко ще се разболее – дирят цяр от магьосницата. Неизцеримата болест е магьосничество, ненадейното разболяване е урочасване, болният е налетял на лош час.

Не ще бъдем далече от истината, ако кажем за българина, че е лековерен, без здраво религиозно чувство и че в повечето случаи това чувство не е нищо друго, освен суеверие…“

(Из „Характерни черти на българина“, Електронно издателство LiterNet, 26.12.2006 г.)

Ето малко и от „Бит и душевност на нашия народ“, от Иван Хаджийски:

„Християнството със своите идеи и догматика много малко докосва мисълта на селянина. Селският свещеник бе принуден , за да не се откъсне от своето паство, да бъде повече орган на народното езическо суеверие, отколкото на решенията на вселенските събори.“

И така, основната задача пред нас в този ден и час е духовното просвещение на българския народ.

За да може всеки да направи своя личен избор, както и за да може обществото като цяло да възприеме християнския морал и етос, трябва да бъдат представени ясно основните библейски истини – за Божественото начало, за изкуплението в Христос и за идещия Ден на Господа.

Не със заклеймяващ, хардлайнерски калвинистчен подход, който отрича изцяло доброто в непознаващите Бог; не и с лековатата ръка на съвременните „позитивни“ проповедници, които дори вече не ползват думата „грях“ в своя речник от страх да не засегнат някой.

Напротив, време е да направим всеки мъж и жена, възрастните и младите хора, част от един голям, важен и отдавна нужен разговор , в който да се доверим, че сам Исус Христос ще отвори очите на невиждащите чрез действието на Святия Дух.

„…И, ето, в същия ден двама от тях отиваха в едно село на име Емаус, шестдесет стадии далеч от Ерусалим. И те се разговаряха помежду си за всичко онова що бе станало. И като се разговаряха и разискваха, сам Исус се приближи и вървеше с тях; но очите им се удържаха да Го не познаят. И рече им: Какви са тия думи, които разменяте помежду си, като пътувате? И те се спряха натъжени.“ (Лука 24:13-17)

Смисълът на дейността на проповедници, пастори и църкви не е да водят кръстоносни походи с грешните вярвания на безбожниците от един или друг вид (нещо, което ми изглеждаше много правдоподобно и логично като бях младеж на 20 години!). Днес, след четвърт век наблюдения и молитва за спасението на народа ни, разбирам, че повече от всичко е важно:

  • как аз лично и как ние, които се наричаме „вярващи“, ще живеем реално според това, което казваме, че вярваме;
  • как можем да направим ближния си и обществото, част от най-важния разговор (отвъд разговора за земното щастие), а именно разговорът за истините на Библията за вечното спасение на безсмъртните ни души.

Чак тогава можем да полагаме усилия в това да „образоваме“ и „екипираме“ (в академичния или апологетичния смисъл на думата), хората, които са били просветени духовно в основите на христиняството и които са преживели трансформиращата сила на Бог. Без основата на богоугоден живот и духовно просвещение, всякакви опити за водене на хора или на нацията като цяло към духовно обръщение, биха се възприели по-скоро като опит за поредното „зарибяване“, което все някой върши нон-стоп вече четвърт век и все оставаме неспасени, въпреки всички спасители, които периодично идват да ни евангелизират отвън.

Видео чат на живо на същата тема: https://youtu.be/GDRRMHK3SsU