Спасението на Виена – стратегия за духовен пробив и промяна в Европа

Актьори облечени катп воините на Ян Собиески – част от честването на 333 годишнината от освобождението на Виена.

През 1683 година Османската империя, под ръководството на везира Кара Мустафа, предприема масивна военна кампания с цел превземане на Виена, а след това и на Рим.

Това е втората атака срещу Виена, в първата (1529 г.) мюсюлманите също претърпяват поражение.

Преди около три месеца Святият Дух започна да ми говори за това, че желае да възстанови неговото Тяло като войнстващо тяло („еклесия милитанс” – богословски термин означаващ „църквата воинстваща“).

Започнах да изучавам различни военни конфликти в историята, конкретно между християнския и ислямския свят. Обсадата на Виена през 1683 година и последвалото поражение на османската армия се откроява като най-мащабната победа за християните и съответно най-стратегическата загуба за мюсюлманите, която според много историци също така бележи и началото на упадъка на османската империя.

Изглед на Виена от възвишението Каленберг. Стара Виена от времето на битката през 1683 година, се намира в далечината в дясно, отвъд хълмистото възвишение Каленберг.

След двумесечна обсада, виенчани започват да губят надежда. Кара Мустафа е разположил войските си около стените на града и е мобилизирал близо 5000 човека, които са изкопали множество подземни тунели, имащи за цел да осъществят нужния му пробив.

В същото време император Леополд, обзет от нерешителност и страх, напуска Виена и оставя около 10 хиляди войници и 5 хиляди граждани-бойци да бранят своите позиции. Обсадата започва на 16 юли. Много може да се напише за станалото в следващите два месеца на обсада, когато виенчани отблъскват армията на Кара Мустафа, която наброява според някои историци 200, а според други 300 хиляди войници, много от тях еничари.

Най-голямото предизвикателство пред Западна Европа е единството на различните империи. Австрийците (Хабсбургите) и поляците например са врагове за дълго време, но осъзнавайки общата заплаха, сключват съюз за взаимопомощ малко преди Кара Мустафа да обсади Виена. Полският крал Ян Собиески е възрастен, но е опитен и вече е печелил битки срещи османците. Не е харесван от останалите императори и е отказвал да служи под властта на който и да е друг. Папа Инокентий XI, чиято еклесиална власт са разпознавали всички западни имперски сили, призовава към единство и дава пълна власт на полския крал-воин Ян Собиески да поведе имперската коалиция срещу Кара Мустафа.

Според исторически източници воините на Собиески са носели крила, които са всявали ужас в суеверните мюсюлмани.

Ян Собиески обединява под знамената си воини от Украйна, Бавария и Австрия. На 7 септември 1683 г. пресича река Дунав на запад от долината, в която са разположени войските на Кара Мустафа. Между войските на Собиески и армията на турците има възвишения известни като планината Каленберг. Собиески изкачва възвишенията с войниците си на 11 септември и на 12 атакува Кара Мустафа по левия фланг (откъм река Дунав) и фронтално, спускайки се в директен сблъсък с османската армия, яздейки надолу по хълма с неговата 20 хиляда армия от хусари.

Едно нещо, често пъти пропускано от светските историци, е ключовата роля, която изиграва свещеникът Марко Д’Авиано, известен проповедник, който развива близко взаимоотношение с император Леополд и води кореспонденция с него за 20 години. Марко Д’Авиано е човекът, успял да убеди западните императорски сили в нуждата от единство, повече от който и да е друг. Той има ключова роля и в това да ги склони да извикат Собиески на помощ.

Атаката на Ян Собиески приключва за около 3 часа! Турците се разбягват, а Кара Мустафа се самоекзекутира пред семейството си в Белград на 25 декември същата година – начин на почетна смърт, отреден от султана за неговия везир, който имал големи амбиции. Започва дълъг и мъчителен период на отслабване на позициите на Османската империя и загуба на много други техни територии на западните Балкани.

В писмото си до папата, Ян Собиески перефразира фразата „Дойдох, видях, победих!“ на Юлий Цезар и казва следното „Дойдох, видях, Бог победи!“

Днес на върха на едно от възвишенията на планината Каленберг има построена църква, която отслужва меса всяка година на 11 или 12 септември.

Преди няколко месеца, когато започнах да изучавам тази битка, както и историческия период преди и след това, започнах да осъзнавам колко актуална е тази победа над османските армии за нас днес. Святият Дух, незнайно защо, ме водеше да изчисля преди колко години се случва това събитие и така осъзнах, че тази година се навършват 333 години от избавлението на Виена.

Обадих се на приятели във Виена, споделих с тях за това мое „откритие“ и под водителството на Духа, решихме да се съберем на 11 септември във Виена и да се молим за града, за нацията и за Европа.

Каква мислите беше изненадата ни, когато разбрахме, че нашето „откритие“ за тази специална кръгла годишнина не е никакво откритие за католическата църква, която планува специална меса (служба) на 11 септември, неделя, в храма на върха на Каленберг.

Бяха дошли поляци от много места. Над 2 000 души, от които 90% поляци бяха изпълнили храма и един голям периметър около храма. Ездачи облечени като хусарите и воините от армията на Ян Собиески бяха наредени пред храма. Усещане за гордост и тържественост витаеше във въздуха.

Паметник в чест на падналите в битката за Виена украински казаци.

Оркестър от Полша изпълнява полски народни танци след тържествената възпоменателна служба в храма на върха Каленберг на 11 септември 2016 г. по случай 333 годишнината от спасението на Виена.

Самодеен ансамбъл от Полша изъплнява полски народни танци като част от тържествената програма.

333та годишнина от освобождението на Виена от армиите на османската империя привлече над 2000 души, основно поляци, за тържествена меса водена от кардинала на Виена.

Паметна плоча в чест на полският крал-воин Ян Собиески, на стената на католичесия харм на възвишението Каленберг.

Актьор облякъл се като Ян Собиески.

Актьор облякъл се като Ян Собиески.

Кардиналът на Виена Кристоф Шонбьорн пристига за тържествената меса по случай 333-та годишнина от спасението на Виена.

В близък план се вижда един от актьорите облечен в доспехи като на воините на Ян Собиески – с големи крила на гърба, за които се казва, че са всявали ужас във враговете на Собиески.

Кардиналът на Виена Кристоф Шонбьорн говори силно слово, в което беше почетена паметта на Марко Д’Авиано, Ян Собиески и всички смели воини, дали живота си за победата над османците.

След службата стотици поляци продължиха да празнуват събитието с песни, танци и други културни прояви в близост до храма.

Вечерта нашата група се събра и прекара време в поклонение пред Бог и ходатайство за Виена, Австрия и Европа.

Свидетели сме на безпрецедентно преселване на милиони мюсюлмани от страни от третия свят, (приемани без каквато и да е проверка на самоличността) в пределите на Европейския Съюз и САЩ. Криворазбрано християнско милосърдие и политики на мекушавост са причина днес в пределите на страните от свободния свят да има потенциално хиляди „спящи“ джихадисти, прикриващи се под маската на мигранти. Такава връзка вече беше установена при един от скорошните терористични актове във Франция.

Безсилието на политиците е явно. Наш ред е да се мобилизираме духовно, и като граждани, и да дадем отпор на нахлуващите ислямски орди, които идват този път под прикритието на хуманитарна криза създадена от самите тях.

На това място ще има паметник на Ян Собиески.

Бог говори в няколко насоки, но най-важното беше словото за актуалността на тази битка от 1683 година за Божието дело днес.

Спасението на Виена е стратегия за духовен пробив и промяна в Европа – не само минало историческо събитие!

Има ключове, които тепърва трябва да бъдат взети, анализирайки стратегиите осигурили победата на християнската армия. Трябва да позволим на Бог да ни ги разкрие чрез Духа. Има уроци, на които се налага да обърнем внимание днес. Нямаме много време. Намираме се в 11-тия час на това, което се случва с Европа и света.

Призовавам всички вярващи да обърнат сърцата си в смирение пред Бог, в покаяние от всякакви лични и национални грехове – към търсене на Неговата мъдрост и стратегии за победата на Божието царство на всяко място, където се намираме – на ниво град и нация.

Призовавам всички с отворени сърца, които са готови да бъдат част от Неговата воинстваща църква, да се свържат с други такива вярващи и да работят за единството на истинското Тяло Христово в това усилно време!

Бог може и желае да ни даде победата над силите на мрака. От нас зависи дали и ние ще я поискаме толкова силно, колкото би трябвало!

Очаквайте поредица поучения по темата до края на 2016 година.

апостол Георги Бакалов

Advertisements

Хитлер се е възхищавал от исляма!

  Напоследък забелязвам повече и повече псевдо-националисти да разпространяват снимки на Адолф Хитлер – евентуално с идеята, че може би ако Хитлер щял да бъде жив, тогава щял едва ли не да се справи с нахлуващите ислямски мигранти от Сирия и други страни.
Такъв сценарии не би могъл да има, понеже Адолф Хитлер никога не е бил против Исляма – всъщност има достатъчно основание и исторически документи, които сочат към това, че той е бил привърженик на исляма, възхищавал му се е и го е хвалил.
Другият факт, също не по малко важен е този, че Хитлер е бил против християнството. Той го е мразел, мислел го е за слабо и само е говорил добре за християнството с цел да спечели германците, които са били по онова време около 80% протестанти и около 20% католици. 
Но Хитлер не е бил християнин по начина по който повечето хора разбират християнството.
Ето един от цитатите разкриващи истинското отношениене на Хитлер съответно към Исляма и Християнството:

„За наше нещастие на нас се падна грешната религия. Защо не беше религията на японците, които считат жертвата в името на родината за най-голямото добро? Мохамеданската религия също щеше да е по-подходяща отколкото християнството. Защо трябваше да е християнството с неговата смиреност и отпуснатост?“
– Адолф Хитлер; цитат от Алберт Спиър, автор на „Отвътре в Третия Райх: Мемоари“, 115 стр.

Алберт Спиър е бил дясната ръка на Хитлер. Служил е като Министър на Въоръжението и Военната Продукция. Осъден на 21 години затвор от Нюрнбергския процес, в който период написва своите мемоари.

Всеизвестна е и връзката и стратегическият алианс на Хитлер и Третия Райх с Великия Мюфтия на Ерусалим, Хадж Амин Ал-Хюсейни, който е участвал в разговори с Хитлер още през 1941 г., на които е било дискутирано сътрудничеството между Третия Райх и ислямистите в териториите на Великобритания, които по-късно стават Израел. Целта на това „сътрудничество“ е било избиването на евреите. По-късно Ал-Хюсейни бива осъден за военни престъпления. Той е и далечен роднина на Ясер Арафат. В този смисъл може да се каже, че съвременният ислямизъм е в огромна степен повлиян от геноцидните политики на фашизма.

Източник: Ислямът Разобличен http://j.mp/1OVOHoH

137 години от Старозагорското клане – най-жестокият геноцид в отечествената ни история

Старозагорското клане е историческо събитие от 19 до 21 юли 1877 година, включващо избиване на българското население и опожаряването на град Стара Загора от турската редовна армия.
На 19 юли от 18 часа Старозагорската митрополия и свещениците от храм „Света Троица“ организират заупокойни църковни служби и панихида в Мавзолей-костницата „19 юлий“, посветени на Деня на възпоминание на хилядите жертви – православни християни… невинни деца, жени, мъже и старци, избити през м.юли 1877 г. от турската редовна армия, включваща 48-хилядния албански корпус на Сюлейман паша с участието на черкези, командвани от Дай Ахмед.

След героичната Битка при Стара Загора на българските опълченци и войниците на ген. Гурко с десетократно превъзхождащия ги противник освободителните войски се оттеглят към връх Свети Никола в прохода „Шипка“, a турските войски завземат града. С навлизането им в Стара Загора, ордите на Сюлейман паша избиват 14 000 българи от града и южните села, а други 10 000, предимно млади момчета, девойки и жени, са отвлечени и продадени в робските пазари на Турция. Значителен брой българи са избити и в старозагорските села и по пътя им към Стара Загора. Хора са одирани живи, разпъвани на кръст и приковавани. На бременни са разпаряни коремите и са вадени неродените деца.

Само в църквата „Св. Троица“ са изклани 2500 души. Изклани са потърсилите убежище в „Св. Богородица“ и „Св. Николай“. Храмовете са обстрелвани с артилерия и изгорени. Това е най-голямото документирано клане в българската история и един от най-трагичните моменти за Третата българска държава.

Градът е изгорен до основи и обезлюден. Малкото останали живи се спасяват с бягство в Северна България, където престояват до пролетта на 1878 г. Много от тях не се завръщат повече в Стара Загора. Дори много тогавашни съвременници смятат, че повече на това място няма да съществува град.

Свидетелствата на даскал Петър Иванов, първият старозагорски възрожденски писател, допълват цялостната картина:

„Беше късно, като влязох в града. Но какво думам? Град вече нямаше… То беше само куп от развалини от страшни по-страшни.

На другия ден излязох да обходя развалините. Само скръбни сцени видях. По улиците само кости и глави, кости и глави на 14 000 души изклани мъже и жени от „героя“ Сюлейман паша. По-страшното беше и това, че в това същото време се връщаха робините старозагорски от Одринско, където Сюлейман, след като изклал мъжете им, беше ги изпратил да оплакват дните си немили недраги в одринските кърища.

Всички тези нещастници знаеха местата, където пред очите им бяха изклани мъжете им, синовете им и дъщерите им. На тези места те с висок глас оплакваха останките на своите чеда и съпрузи, като прегръщаха костите и огнилите им дрехи. Нищо не виждаше човек, освен кости и глави, а тук-там гъсти женски коси, които окапали от изгнилите женски глави… Черквите изгорени, опозорени…, пълни с изгнили человечески трупове. Черквите „Св. Троица“, „Св. Богородица“ и „Св. Николай“ с трупове, разрушени и дупките от гюллета (снарядите) още се забелязват тук-там. Само „Св. Димитър“ беше оцелял, защото беше здраво озидана, само отвътре беше изгоряла.

Но край тези възмутителни картини едно баснословно множество кучета, които се бяха настървили от ядене на човешко месо, придаваха още по-голям страх на зрителя със своя див и необикновен вой. Човек не можеше да се приближи към тях – толкова бяха подивели. Тези кучета се избиха до едно.

На третия ден от пристигането ми в Стара Загора обиколих околностите на града, особено баира, наречен Аязмото. Тук аз видях нови дири от най-безчеловечни свирепости. Освен многото кости и глави, които се срещаха на всяка крачка, на едно дърво видях цял един човешки скелет. Обесеният нещастник се сплул на дървото, без да имало някой да го снеме, и само скелетът му беше останал. Току при края на града видяхме жертвеници, дето живи хора са били горени от „героите“ на Сюлейман-пашовата войска. По-нататък друго възмутително зрелище. На клона на едно дърво висеше изсушена една кожа. Повзрях се в нея и за голямо мое удивление видях, че това беше человеческа кожа, от която заключих, че притежателят и трябва да е бил дран жив. Тази кожа после се тури в спирт и когато един английски кореспондент мина през града ни, дадохме му я да я занесе подарък на Биконсфилда. Англичанинът я взе и я занесе със себе си. След няколко дни събраха отчасти костите и главите (от които повечето бяха разцепени с нож) на изкланите нещастници и ги заровиха в Новомахленските гробища, близо до Чирпанския път. Нека не остане без забележка, че повечето от изкланите принадлежат на околните села от Старозагорската и Чирпанската околия, които се били събрали в град Стара Загора за защита.

От разказките на някои стари жени, които останали живи и били зрителки на турските свирепости, научих, че младите жени и девойки, които имали злощастието да попаднат в ръцете на зверовете турци, били предмет на най-позорни истезания. Едно голямо множество голи млади жени се принуждавали да играят хоро и след като се насилвали да удовлетворят скотските страсти на мъчителите си, се изклали до една. Писъкът на тези нещастници стигал до небето, но то било глухо към техните стенания…

Ти трепериш читателю, от разказа на тези ужаси; имай присъствие на духа. Помни, че скъпоценната свобода тъй се спечелва и че нейното запазване иска по-скъпоценни жертви. Помни, че духовете на тези мъченици, които летят над жертвеника си денонощно, викат „отмъщение, когато настане сгода за тази ценна минута…“

Тази кървава история все още не е намерила подобаващо място в учебници по история. И ако по времето на социализма телеграфното споменаване на Старозагорското клане е било обяснимо, заради братските връзки с СССР, двадесет години по-късно не се намери нито един смел историк, който с факти да обоснове защо е била жертвана Стара Загора по време на Руско-турската война. Удобната версия, че това е било тактика от руска страна, за да бъде спечелена войната, отдавна е опровергана от един от участниците в нея – руският полковник Прерадович, командир на Първа бригада на българското опълчение и комендант на града.
Източник: http://j.mp/1CNIE09

Подготвиха за печат:

Росица РАНЧЕВА

Йовка НИКОЛОВA