Старозагорското клане е историческо събитие от 19 до 21 юли 1877 година, включващо избиване на българското население и опожаряването на град Стара Загора от турската редовна армия.
На 19 юли от 18 часа Старозагорската митрополия и свещениците от храм „Света Троица“ организират заупокойни църковни служби и панихида в Мавзолей-костницата „19 юлий“, посветени на Деня на възпоминание на хилядите жертви – православни християни… невинни деца, жени, мъже и старци, избити през м.юли 1877 г. от турската редовна армия, включваща 48-хилядния албански корпус на Сюлейман паша с участието на черкези, командвани от Дай Ахмед.

След героичната Битка при Стара Загора на българските опълченци и войниците на ген. Гурко с десетократно превъзхождащия ги противник освободителните войски се оттеглят към връх Свети Никола в прохода „Шипка“, a турските войски завземат града. С навлизането им в Стара Загора, ордите на Сюлейман паша избиват 14 000 българи от града и южните села, а други 10 000, предимно млади момчета, девойки и жени, са отвлечени и продадени в робските пазари на Турция. Значителен брой българи са избити и в старозагорските села и по пътя им към Стара Загора. Хора са одирани живи, разпъвани на кръст и приковавани. На бременни са разпаряни коремите и са вадени неродените деца.

Само в църквата „Св. Троица“ са изклани 2500 души. Изклани са потърсилите убежище в „Св. Богородица“ и „Св. Николай“. Храмовете са обстрелвани с артилерия и изгорени. Това е най-голямото документирано клане в българската история и един от най-трагичните моменти за Третата българска държава.

Градът е изгорен до основи и обезлюден. Малкото останали живи се спасяват с бягство в Северна България, където престояват до пролетта на 1878 г. Много от тях не се завръщат повече в Стара Загора. Дори много тогавашни съвременници смятат, че повече на това място няма да съществува град.

Свидетелствата на даскал Петър Иванов, първият старозагорски възрожденски писател, допълват цялостната картина:

„Беше късно, като влязох в града. Но какво думам? Град вече нямаше… То беше само куп от развалини от страшни по-страшни.

На другия ден излязох да обходя развалините. Само скръбни сцени видях. По улиците само кости и глави, кости и глави на 14 000 души изклани мъже и жени от „героя“ Сюлейман паша. По-страшното беше и това, че в това същото време се връщаха робините старозагорски от Одринско, където Сюлейман, след като изклал мъжете им, беше ги изпратил да оплакват дните си немили недраги в одринските кърища.

Всички тези нещастници знаеха местата, където пред очите им бяха изклани мъжете им, синовете им и дъщерите им. На тези места те с висок глас оплакваха останките на своите чеда и съпрузи, като прегръщаха костите и огнилите им дрехи. Нищо не виждаше човек, освен кости и глави, а тук-там гъсти женски коси, които окапали от изгнилите женски глави… Черквите изгорени, опозорени…, пълни с изгнили человечески трупове. Черквите „Св. Троица“, „Св. Богородица“ и „Св. Николай“ с трупове, разрушени и дупките от гюллета (снарядите) още се забелязват тук-там. Само „Св. Димитър“ беше оцелял, защото беше здраво озидана, само отвътре беше изгоряла.

Но край тези възмутителни картини едно баснословно множество кучета, които се бяха настървили от ядене на човешко месо, придаваха още по-голям страх на зрителя със своя див и необикновен вой. Човек не можеше да се приближи към тях – толкова бяха подивели. Тези кучета се избиха до едно.

На третия ден от пристигането ми в Стара Загора обиколих околностите на града, особено баира, наречен Аязмото. Тук аз видях нови дири от най-безчеловечни свирепости. Освен многото кости и глави, които се срещаха на всяка крачка, на едно дърво видях цял един човешки скелет. Обесеният нещастник се сплул на дървото, без да имало някой да го снеме, и само скелетът му беше останал. Току при края на града видяхме жертвеници, дето живи хора са били горени от „героите“ на Сюлейман-пашовата войска. По-нататък друго възмутително зрелище. На клона на едно дърво висеше изсушена една кожа. Повзрях се в нея и за голямо мое удивление видях, че това беше человеческа кожа, от която заключих, че притежателят и трябва да е бил дран жив. Тази кожа после се тури в спирт и когато един английски кореспондент мина през града ни, дадохме му я да я занесе подарък на Биконсфилда. Англичанинът я взе и я занесе със себе си. След няколко дни събраха отчасти костите и главите (от които повечето бяха разцепени с нож) на изкланите нещастници и ги заровиха в Новомахленските гробища, близо до Чирпанския път. Нека не остане без забележка, че повечето от изкланите принадлежат на околните села от Старозагорската и Чирпанската околия, които се били събрали в град Стара Загора за защита.

От разказките на някои стари жени, които останали живи и били зрителки на турските свирепости, научих, че младите жени и девойки, които имали злощастието да попаднат в ръцете на зверовете турци, били предмет на най-позорни истезания. Едно голямо множество голи млади жени се принуждавали да играят хоро и след като се насилвали да удовлетворят скотските страсти на мъчителите си, се изклали до една. Писъкът на тези нещастници стигал до небето, но то било глухо към техните стенания…

Ти трепериш читателю, от разказа на тези ужаси; имай присъствие на духа. Помни, че скъпоценната свобода тъй се спечелва и че нейното запазване иска по-скъпоценни жертви. Помни, че духовете на тези мъченици, които летят над жертвеника си денонощно, викат „отмъщение, когато настане сгода за тази ценна минута…“

Тази кървава история все още не е намерила подобаващо място в учебници по история. И ако по времето на социализма телеграфното споменаване на Старозагорското клане е било обяснимо, заради братските връзки с СССР, двадесет години по-късно не се намери нито един смел историк, който с факти да обоснове защо е била жертвана Стара Загора по време на Руско-турската война. Удобната версия, че това е било тактика от руска страна, за да бъде спечелена войната, отдавна е опровергана от един от участниците в нея – руският полковник Прерадович, командир на Първа бригада на българското опълчение и комендант на града.
Източник: http://j.mp/1CNIE09

Подготвиха за печат:

Росица РАНЧЕВА

Йовка НИКОЛОВA