Беше октомври, 2001 година. Едва месец преди това групата от 19-те джихадисти от Ал Каида беше взривила двата самолета в Кулите Близнаци в Ню Йорк. Бомбардировките над талибаните в Афганистан бяха започнали.

Някъде, по същото време, пътувах с кола до Тимишуара, Румъния, като говорител на една конференция. Върнах се в събота, навреме за неделната служба в църквата ни в София. Бях изморен, но реших да си проверя имейла, за да не оставям това за след службата или за понеделник.

И какво да видя – имейл от Чък Пиърс, в който ме пита дали мога във вторник, идната седмица, три дена по-късно, да съм в Хановър, Германия, и да служа на една от четирите основни служби на конференция, организирана от служението на Питър Вагнер. Дотогава не бях срещал Питър. Конференцията беше посетена от нещо като 3000 души, мисля от близо 60 страни. Дали беше поради станалата наскоро терористична атака или по друга причина, не знам, но духовната атмосфера беше нажежена.

Осъзнах, че съм един от основните четирима говорители. Имаше и много други говорители по различни по-малки зали и теми. Но службата, на която аз трябваше да служа, беше една от четирите основни служби, които се проведоха в голямата зала.

Бог ми даде слово. Просто го спусна в духа ми, буквално го усетих като писмо, пуснато в пощенска кутия.

Словото беше за Европа.

За долина пълна с кости. Костите на бивши воини. Костите на хора, които са били избраният от Бог народ, Неговият заветен народ. Но вече не са.

Аналогът тук е с историята на древен Израел, и по-конкретно със 70-те години вавилонско робство, през който период евреите са подчинени на езически царе, храмът е изгорен до основи и Ерусалим е под вавилонски протекторат. Изглеждало е, сякаш всичко е било е загубено за Израел. За някои хора от това поколение може би наистина всичко е било загубено.

Но на Езекил му бе заповядано да пророкува върху костите. Божият заветен народ в изгнание е като костите на воини, разхвърляни в долината на битка, отминала преди много време. По една или друга причина, ние не знаем защо, Бог не извърши възстановяването преди Неговият пророк да говори на костите. Езекил имаше съмнения и вътрешни борби. Не беше сигурен дали костите могат да оживеят.

“И рече ми: Сине човешки, могат ли да оживеят тия кости? И отговорих: Господи Йеова, Ти знаеш.” Езекил 37:3

Ние, хората, сме по-склонни да мислим, че Бог като е Бог, нека Той да възкреси каквото, когато и както иска. И това е вярно. Само Бог може да извърши нещо толкова колосално като връщането на един народ като Изравел от пленничество и да възстанови техния национален суверенитет. Или да възстнови България като народ и като държавност. Или Европа като християнска цивилизация.

Но има такива моменти, когато Той казва на нас – ние да говорим на мъртвите кости около себе си.

Исус, който също поучава за това как работи вярата, ни учи за това как чрез вяра да говорим на “планините” (пророческа метафора за трудностите, които се изправят пред нас.)

Той им каза: Поради вашето маловерие. Защото истина ви казвам: Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: Премести се оттук там, и тя ще се премести; и нищо няма да ви бъде невъзможно. Матей 17:20

Това е смиряващо на много нива, особено за тези от нас, които се имаме за умни и непримитивни.

(Филмът “Момченцето” предизвиква много размисли в тази насока – ако вярата ни е чиста и искрена, реално какво означава да говорим на планините? Препоръчвам го по много причини, не на последно място поради превъзходната игра на Джейкъб Салвати, Ема Уотсън и Кари-Хироки Тагауа.)

Пророк Езекил се покорява и пророкува на мъртвите кости.

Пророците са известни със своето радикално покорство на Бог, каквото и да им струва това.

Пророкуване означава да изговорим дадено ни от Бог слово, мисъл, сън или видение, без да го  видоизменяме или адаптираме според нашия човешки ум, логика или обстоятелства. Това е смиряващо, понеже Бог може да ни даде слово, което конфликтира на много нива с нас самите, както и с други хора, или с установени традиции и постулати на човешко поведение и норми.

Бог иска ВСИЧКИ НИЕ да можем да пророкуваме, т.е. да можем да приемаме слово от Него и да го предаваме вярно и точно до който, когато и както трябва.  (1 Кор 14:5). Проблемът е, че не всеки взема това насериозно и не всички искат да го правят. Не всеки иска да мине през процеса на пречупване, през който Бог възнамерява да прекара човека, който смята да си има “вземане-даване” с Него и Словото Му. Някои хора нямат вярата, че Бог може и иска да им говори – да им даде слово, което да предадат. Други пък не са в среда, която ги насърчава да се видят по този начин. А и не всички вярващи имат достъп до хора, които знаят или дори искат да помогнат на други да бъдат активирани в пророческото измерение.

Както виждате, “сложно е”, ако трябва да използвам един често леко изтъркан, но доста уместен израз.

Европа е долина пълна с мъртви кости, но и с обещание и наследство от миналото си. Тя е континентът, на който християнската цивилизация е разцъфнала и е дала толкова много на света. Цивилизация, която даде на света включително и Новия Свят, Америка. Цивилизация пост-християнска, но същевременно с това станала и пост-духовна, пост-просветена и пост-способна да намери себе си, да открие правилния път и да предложи на своите млади хора верен морален компас в бурите на цивилизационните конфликти, които вече ни засягат, включително на ежедневно, екзистенциално ниво.

Именно в тази и за тази Европа Бог иска да издигне хора, които да приемат Словото Му и да го говорят на мъртвите кости – ясно, смело и с духовната власт, която подобава за тази задача.

Именно в тази и за тази Европа Бог иска да издигне хора, които да приемат Словото Му и да го говорят на мъртвите кости – ясно, смело и с духовната власт, която подобава за тази задача.

Това е, което синтезира смисъла на моето духовно пътуване през последните вече 26 години, вярвам, че това ще осмисли и следващите 26, или колкото Бог ми е отредил.

ПРОРОК ИЛИ АПОСТОЛАТ?

В Стария Завет Бог издигаше пророк, даваше му Слово, пророкът го изговаряше и нещата или се случваха или не.

В Новия Завет начина по който Бог извършва това, е най-вече чрез апостоли и пророци, които заедно сформират т. нар. апостолат. Сформирането на апостолатите, които могат успешно да се справят с мисията, която Бог има за Тялото Христово в това поколение, не е лесна задача.

В Деяния, 13 глава, под изричното водителство на Исус (Главата на Тялото), чрез Слово, ясно изговорено от Святия Дух, църквата в Антиохия изпраща апостолски “тим”, (аз предпочитам да го наричам с по-правилния според мен термин “апостолат”), на пътуване, на мисия до нациите.
В резултат на това предаване на целите на Бог, Европа бива завинаги променена.

Има невероятна духовна битка за оформянето на такива апостолати. Те могат да са на различни нива – някои поставени от Бог основно за даден град, други за дадена нация, други интернационални.

Но това проявление на Царството няма да стане без болките на растежа в процеса на сформиране, намиране на правилния Божествен ред вътрешно и активирани в съответните мандати, които Той има за различните територии.

Не можем само да си мечтаем по цяла Европа ей така, “магически” да се родят жизнени, здрави, функционални общества от хора, които познават Бог и живеят според принципите на Божието Слово. Това няма да стане преди първо да бъде възстновено управлението, властта, божествения ред на Исус в Тялото.

Това е същността на битката за Европа и за нейното християнско минало, настояще и бъдеще. Може да се каже дори, че това е същността на мисията ни що се отнася до християнската цивилизация.

Аз и моят дом сме решили – избираме да сме покорни на призива “от горе” и да пророкуваме на мъртвите кости, където и когато Бог ни прати – било то в България, Европа или където и да е.

Чрез видео чатове, статии, проповеди на място, конференции, лично служение на хора, духовно бащинство, изграждане на лидери и църкви, микро-църкви, апостолски институти, граждански инициативи, просвещение, дарителство, активиране на латентни дарове в хора и конфронтиране с религиозната система – формите могат да бъдат много и различни, делото е едно и също.

Това е, за което съм роден и призван, и в което съм решен да бъда намерен верен. Това е за което много хора са призвани, ако има кой да разпали и активира в тях този призив.

Ап. Павел казва, че Исус дава “дарове” на Тялото Христово (Еф. 4:10-15)

Моят дар е видя ясно, да дефинирам, да предизивкам, да разпаля, да иницирам, да активирам, да помогна с навигацията на различни процеси и начинания. За ограничен брой хора и общности да бъда и духовен баща (не вярвайте на “духовни бащи и майки”, които имат по 1 000 синове и дъщери – няма такова нещо!).

За жалост, когато някой заговори с речника на реформацията, това привлича всякакви неща – и добри, и лоши. През годините различни хора са експонирали върху мен всякакви свои идеи и очаквания. И когато нещата не се получат точно както на тях им се е искало, или са си планували – съзнателно или подсъзнателно, те се обръщат и се настройват. Това е тъжно, но е факт. Където има волове, яслите не са санитарно чисти, както казва и Божието Слово. И може би e неизбежно за едно поколение с толкова много дефицити.

Дето няма волове, яслите са чисти, но в силата на воловете е голямото изобилие. Притчи 14:4

Но Бог е, а не човек, Който дава даровете и призовава хората според Неговата благодат – както Той иска, когато и където реши. Всеки има своето уникално място в Божия план. Най-доброто, което всеки от нас може да направи, е не да експонира своите очаквания вътрху даден човек, бил той дори Божий човек, а да стигне до място на яснота относно каква е неговата мярка, мисия, роля и наследство в Божието дело.

Грешки ще има. Но нека е ясно и друго – грешките на растежа не са същото нещо като греха на нечестивите хора, които умишлено вредят. Един пример за това в България са пасторите-агенти. Тези нечестиви хора, съзнателно са избрали да вредят на Тялото Христово – и преди, и след 89-та година. И не само това, но се стремят вече за няколко години да “омаят” колкото може повече хора и да ги вкарат в заблуда, която се разпростира до такава степен, че те наричат злото – добро и доброто – зло. Така ДС пасторите и техните сурогати искат да убедят максимален брой хора, че агентите са герои, а истински страдалите от тях – и преди, и след 89-та, са “проблем”! Това не е “грешка”. Това е нечестиво!

Лично аз, чрез Божията благодат, най-доброто, което мога да дам на Тялото Христово, колкото и това да предизвиква противоречия и дискомфорт на моменти, дори за поддръжниците ми, са реформисткия дух, визия, послание и дейност.

Реформисткият дух, послание и дейност са контра-културни по същността си, препъни-камък за човешките идеи. Това може да е трудно за разбиране, но всъщност, ако се вгледаме добре в Писанията, Исус, а и първото поколение апостоли, бяха пример за това как поставяха Бог над всичко, включително семейство и приятели. Църквата не може да си позволи да бъде нито граждански манастир, нито социален клуб. Реформисткият мандат, слово и дух са отвесът, който Бог използва да ни държи в своя баланс и истина.

За щастие, не съм единствен – ще има повече и повече реформатори, които ще проправят път за Божието Царство в 21 век. Тук не говоря само за проповедници. Говоря за хора, които Бог издига във всяка сфера на обществото. А освен всичко друго, това е дело за три поколения напред. Някои от нас може и да не видят своите мечти или начинания да се сбъднат. И какво от това? Важното е да знаем кои сме, за какво сме призвани, да излезем извън зоната на комфорта и да направим правилното нещо. Да опитваме, докато успеем.

Но има и нещо друго. Тази работа с реформацията на Църквата не е някакво частно начинание. Това са заниманията на Бог с Неговия Дом. Не опира всичко само до това колко добре ще се справят някакви там митични реформатори с митичната зла система на Вавилон. Никой не е супер-човек и това не е поредният филм от поредицата “Transformers”. Няма такова нещо.

Реформацията на Църквата не може да бъде някаква самоцел или частно начинание. Тези процеси засягат и църквата и обществото. Ако Тялото Христово не приеме Исус Реформаторът (в лицето на реформистки мислещите и действащи водачи и хора, които Той издига във всяко поколение), тогава съдът над Божия Дом ще е напълно заслужен. Разпадът ще е неизбежен понеже винаги в историята, когато вярващите се слеят с културата с цел да избегнат конфликти, това е началото на края. Това е най-голямата опасност, а не кой ще е на власт политически днес или утре, или в какво положение е икономиката. Този свят не е наш дом, той никога няма да бъде рай на земята и Бог да ни пази от искрено заблудени идеалисти или осъзнати шмекери, които ни го обещават.

Въпросът е дали ще изберем да работим заедно с Бог за събарянето на старите, неработещи “храмове” в различните сфери на живота и за издигането на нови, или ще сме поредният прът в колелата на колесницата на Божието Царство.

Най-доброто, което можем да направим е:

• Да излезем от всеки режим на себе-праведност и да приемем света, себе си и другите в цялата ни “счупеност”. Без искрено състрадание и любов сме нищо повече от поредните “кръстоносци”.
• Да приемем Словото на Господа за нашето поколение – това е наша първостепенна отговорност като свещениците на Новия Завет!
• Да го предадем и говорим вярно на който и където трябва!
• Да градим с Божията благодат Неговия жив храм, Тялото Христово – човек по човек, стъпка по стъпка, година след година до Деня на Господа – започвайки всеки със себе си и повереното му от Исус, Главата на Тялото!

Това е Мисията. Това е същността на Божието дело в нашето поколение!

Нека Бог даде на всеки четящ това послание – разбиране, яснота, смирение пред Него и обновено сърце и ревност за богоугоден живот и служение!