Реформациите от Средните векове и значението им за свободата

 

Mayflower1 (2)

(„Пуританите заминават за Америка“,17 век.)

 

Този материал е на тема “Реформациите от Средните векове и значението им за свободата”. Въпреки, че нямам време в момента да разгледам различните “реформации”, използвам този термин (множествено число), за да е ясно, че споделям убеждението на изследователите на тази ера, които говорят вече за реформации (мн. число), а не Реформацията на Средните векове (ед. число), както е било за много години.

Според мен е важно да има разговор на тази тема, който разговор, надявам се, да създаде възможност за осмисляне на свободата като социален феномен, развил се във времето и свързан с ред други условности, основно характерни за западната цивилизация.

Но първо нека отделя малко време за тази дума “свобода”.

Когато, в резултат на моите лични търсения, започнах да осмислям този феномен на едно по-дълбоко ниво, осъзнах, че за повечето хора свободата, подобно на други велики човешки идеали, като например любовта, може да е доста субективно понятие.

Реших, че за мен това не е достатъчно. Вече съм наясно, че аз мога да избера да съм поредният свободомислещ човек, който ще си конструира някаква своя идея за неговата си свобода, или за свободата на всички други, обаче както аз си я представям. Но моите идеи не представляват голям интерес за мен. Всъщност по-голяма скука от това да мисля за някакви свои идеи, надали има. Камо ли да обременявам други хора с тях.

Далече по-голям интерес за мен представлява “класическата” идея за свободата. Или идеите, които се формират в зависимост от историческата епоха и контекст. Далеч по-интересна за мен е идеята за свободата, която са имали велики мислители – от класическия период, до днешни дни, които са оставили трайна следа в историята.

И така, когато говоря днес за “свобода”, имам предвид класическото разбиране за нея.

Но кое е всъщност това класическо разбиране?

Ейбрахъм Линкън, в своя реч през 1863 година, пред жители на град Балтимор, казва следното:

Светът никога не е имал добра дефиниция за думата свобода, а ние американският народ, се нуждаем от такава днес, повече от всякога. Всички казвам, че сме за свобода, но дори да ползваме една и съща дума, имаме предвид различни неща. За едни, думата свобода означава да могат да разполагат със себе си и с плода на своя труд, както на всеки се види угодно. За други, обаче, свобода означава да се разполагат с друг човек и с плода на неговия труд. Ето един пример за две не само различни, но несъвместими неща, наричани с една и съща дума от различни хора. Следствието от това е, че едното и другото в края на краищата се наричат “тирания” и “свобода” – две напълно противополижни и несъвместими неща. (А. Линкън “The Last Full Measure”, 1863)

Значи все пак Линкън стига до някаква дефиниция на свободата. Според него свободата задължително трябва да отразява съответен морал, в който не може дадена свобода да бъде за сметка на ближния или да нарушава основния закон.

И все пак, как Линкън, а преди него Джеферсън, Лок и други титани на свободната мисъл стигат до класическата идея за свободата?

Несъмнено, бащата на това класическо разбиране за свобода е Цицерон, който може да се каже, че е квасът, заквасил мисълта на много негови имени и безименни далечни ученици през вековете, включително гореспоменатите. Волтер казва за него: Той ни научи как да мислим!

Цицероновата, или класическата идея за свободата, се основава на разбирането на естествения закон, която идея е основа и за Джон Лок и други фигури от ерата на Западното Просвещение. А именно – разумът е част от човешката природа, с този разум осъзнаваме що е то справедливост, което от своя страна е основата на закона.

Мъри Ротбард казва за Цицерон, че е:

великият комуникатор на идеите на стоиците от Гърция в Рим, а именно – идеите на стоиците за естествения закон, които оформят законите на Рим, който става прототип на Западната цивилизация.

Ето какво казва Цицерон за свободата:

  • Есенцията на свободата е да живееш така, както ти избереш да живееш.

  • Свободата е естествената способност на човек да прави това, което иска да прави, стига то да не е забранено от закона.

  • Само в народи, в които силата на хората е върховна, може свободата да намери свой дом.

Ето и думите на Цицерон и за властимащите:

Никога не е имало управляващи, които да не са съставени от лъжци, крадци и злодеи.

Явно светът не се е променил много в последните повече от 2 100 години след смъртта на Цицерон. През 43 г. пр. Хр. император Антоний, който обявява Цицерон за враг на държавата, отнема живота му чрез ръката на наемен убиец Херений.

Много векове по-късно, британският благородник, историк и изследовател на историята на свободата, лорд Актън, синтезира класическото разбиране за свобода по следния начин:

Свободата не е силата да правим каквото си искаме, а правото да вършим, това, което трябва [да бъде направено] – пояснението е мое. (Лорд Актън, “Римският въпрос”, 1860 г. Журнал за местна и чужда литература, том 2, част 5).

Актън, който е признат за може би най-ерудираният западен изследовател на свободата и обществото през 19. век, синтезира в едно изречение класическата християнска идея, залегнала в основата на западната християнска цивилизация, а именно свободата като правото, силата и възможността човек да върши добро, т.е. да изпълнява Божията воля според конкретните обстоятелства на всеки и според общите морални постулати на Библейското разбиране за моралност, кодифицирано от 10-те Моисееви заповеди.

Така стигаме и до ролята на Реформацията за свободата – в западния свят, а от там по-късно и значението ѝ за нашия народ.

Нито един от най-значимите процеси в западната цивилизация – изобретяването на печатната преса, преводът на Библията на говоримите езици на различните народи в Европа и възникването на съвременната национална държава, не са отделени от Реформацията, или реформациите от Средните векове, а именно периодът 1450-1650 г.

  1. Религиозната основа на западната цивилизация.

Първото нещо, което трябва да осъзнаем, е мястото и ролята на християнството, и в частност на католицизма, за западната цивилизация. Трудно е за повечето съвременни българи, израснали в условията на атеизъм, подкован от марксистката теория за “диалектически материализъм”, да осъзнаят огромната роля, която играе религиозното съзнание в развитието на западното общество, вкл. до Втората световна война. Въпреки че първите признаци за загубата на традиционните позиции на християнството се проявяват още в края на 19 век, истината е, че западната култура продължава да бъде твърдо вкоренена във вековните си християнски традиции до Втората световна война. Над 90% от хората в Холандия, към края на Втората световна война, са редовно посещаващи неделно богослужение вярващи. Във Великобритания – над 60%. В началото на Втората Световна война, Германия е 80% лутеранска и 20% католическа. Цифрите не са много по-различни за останалите западни страни.

Студената война маркира ясно линията между страните от т. нар. “свободен свят” и тоталитарните комунистически режими, но поставя и началото на сриването на устоите на онова, което за векове допринася западната цивилизация да може да претендира с право за титлата “свободен свят“, а именно – сриването на класическото разбиране за свободата и дори повече от това – на класическото християнско разбиране за свободата.

Въпреки, че религиозната принадлежност също е от решаващо значение за народите, които се оказват под властта на Османската империя, например Православието за нашия народ, християнството по нашите земи изпълнява различна роля – то помага на хората в процеса на тяхното екзистенциално и културално оцеляване, но не е непременно динамото, което движи процесите в едно свободно общество и което търси себе си и се самоопределя. С други думи, изглежда, че религиозността на западната цивилизация, оформяна от римокатолическата вяра за 1000 години (от ерата на император Констатин през 4 век до 1450 г., която маркира началото на средновековната реформация), играе много по-важна роля във формирането на мирогледа на обществото като цяло, в сравнение с влиянието на православието в нашето общество. Някои може и да оспорят това мое предположение и аз мога да приема такива възражения. Но това не ми пречи да направя своите си лични заключения.

  1. Предвестници на Реформацията.

Първите предвестници на реформацията от Средните векове са Джон Уиклиф (или Уайклиф според някои) в Англия и Ян Хус и Йероним Пражки в Европа.

А) Уиклиф

Джон Уиклиф пише против държавната религия и издига идеала за това, че Исус е глава на Тялото Христово и вярващите, а не държавните служители трябва да бъдат свещениците. По онова време свещениците в англиканската църква са имали абсолютна власт – и духовна, и административна, и не са били отчетни пред миряните. Тяхната привилегирована позиция се дължи и на особеностите при възникването на англиканската църква, която е форма на реакционизъм срещу папската власт. Уиклиф обаче издига библейския идеал за духовното върховенство на Христос и призива като основа за свещенослужение, а не назначението от императора. Той е бил едновременно тачен от един и гонен от други, включително краля и англиканската църква.

Б) Ян Хус и Йероним Пражки

Писания на Уиклиф стигат до Ян Хус чрез Йероним Пражки. Ян Хус по това време е ректор на Пражкия университет. Той започва да поучава същите идеи, които се свързват по могъщ начин с националните сантименти на бохемския народ. Хус е автор на “Еклесия”, в който труд заляга основната идея, че живият Господ Исус е Глава на Тялото, а не някоя папска власт, както и че Библията е основният авторитет за вярващите, а не каквито и да били други писания. Хус се застъпва за правото на бохемския народ да извършва богослуженията си на роден език, което, в края на краищата, вярващите в Бохемия си извоюват след смъртта му.

През 1414 година император Зигизмунд, същият, който води неуспешни битки срещу Османската империя край Никопол, през 1396 г., осъжда Ян Хус на смърт.

След близо 100 години, когато Мартин Лутер е изправен пред религиозен съд и е обвинен, че е последовател на Хус, той отговаря “Да аз съм хусаит!”

Две години по-късно Йероним Пражки бива също изгорен на клада като Ян Хус.

  1. Реформацията и свободата на словото.

Идеята за свободата на словото придобива напълно ново измерение с настъпването на протестантската реформация, за която емблематична се счита датата 31 октомври 1517г.

С изобретението на печатната преса през 1450 година се подготвя почвата за експлозията, до която водят 95-те тезиса на Мартин Лутер в Германия. Лутер превежда Библията на говорим немски език и така се поставя началото на лутеранизма и отделянето на германската национална църква от властта на Рим, а по-късно и оформянето на самата немска нация е свързано с тази новооткрита независимост от Рим. Идеята за свободата на словото като основна ценност на свободния човек и общество, е тясно свързано с каузата на реформаторите от средните векове – Лутер, Цвингли и други.

Освен, че изобретението на печатната преса създава напълно нова, революционна технология, напливът от литература свързана с реформацията, е маслото, което бива налято в огъня на просвещението и така и до създаването на свъременната печатна индустрия, а от там и възможността за разпространението на знание и идеи по целия свят. Конкретният интерес на римокатолическата църква е бил да няма демократизация на духовното знание. Интересът на протестантската реформация е диаметрално противоположен – колкото повече духовна литература на език, разбираем за обикновенните хора, толкова по-добре. Така, естестеният катализатор за установяването на свободата на словото като основна ценност в свободните общества в миналото, се явява Реформацията и нейният порив за излизане от рамките на монопола, който дотогава упражнява Рим върху знанието и еклесиалните структури и богослужение.

 

  1. Реформацията и възникването на Съединените Щати

Можем спокойно да кажем, че ако Реформацията на Средните векове не беше се състояла, никога нямаше да бъдат създадени Съединените Американски Щати. Пуританите, основната група от заселници, които заминават за Америка в началото на 17 век, са по същество реформисти, неудовлетворени от положението, в което са поставени хора избрали да се покланят на Бог според разбирането от Библията, до която вече всички получават достъп. Така може да се каже, че основаването на Америка е много повече резултат от реформистките надежди и въжделения на пуританите, отколкото колониалните аспирации на заселниците от Джеймстаун, които са търсили богатства. Това разбира се е част от историята, която идеологизираните “историци” на Москва са крили от нас за години. Вече нямаме извинение, обаче – време е да оценим влиянието на Реформацията, която облагородява дори колониалните аспирации на западните империи, полага основата на Библейското разбиране за Бог и човека и така поставя основите на най-свободната република, гарантирала просъществуването на общество водено от идеали, които са ни добре известни: върховенство на закона, свобода на словото и религията, частна собственост – трите основни стълба на свободното общество.

Щатите – Нова Англия, Пенсилвания, Ню Джързи и Мериленд от самото начало са били замислени и устроени като “религизони плантации”. Някои от заселниците в тези плантации идват с комерисиална цел (“да ловят риба”, както се пише за тях в историческите анали), но повечето идват в Америка, поради религиозното преследване на което са подложени европейските реформистки движения и с цел да установят за себе си начин на живот угоден на Бог според Писанията. Наричали са своите усилия да създадат цивилизация “град поставен на високо” и “свят експеримент”. Дори  хора с ясно изразени комерсиални цели, които са водели плантации в щати като Вирджиния например, са наричали себе си “воинствени протестанти“, които са полагали огромни усилия за успеха на християнството.

Някои от гонените движения в Европа са менонитите, които са били изгаряни на клада, лутераните в католическа Германия и Австрия, Хугенотите във Франция, анабаптистите, пуританите и конгрегационалистите и по-късно методистите.

  1. Българската възрожденска мисъл и реформацията от средните векове.

Закъсняло с три века от протичащите в останалата част на света процеси (Европейският Ренесанс)  Българското възраждане през XVIII и XIX век протича в сложни и трудни условия. Все още под властта Османската империя, България е лишена от контакти с останалия европейски свят, а това спъва както икономическото, така и политическото, и културното ѝ развитие.

Периодът от средата на 19 век до 1944 година е време наситено със събития, в световен мащаб и по отношение на чисто българската му конкретика –  няколко войни, кризи, възходи, падения, преврати, смяна на правителства.

В резултат на контактите, сътрудничеството и близките взаимоотношения на наши възрожденци, революционери и просветители с американските мисионери, се заражда и оформя траен интерес към Америка и към Запада като цяло. Илия Конев в своята книга „Българското Възраждане и Просвещението“ изброява внушителен списък с периодични издания, които съдържат, малко или много информация, текстове, статии, преводни материали – за Америка. Това са: вестниците – „Македония“, „Право“, „Отечество“, „Век“, „Турция“, „Народност“, „Източно време“, „Свобода“, „Независимост“, ‚Зорница“ и др. Както и списанията: „Любословие“, „Читалище“, „Знание“, „Български книжници“, ‚Зорница“.

Много близки взаимоотношения между личности от нашата интелигенция и американски мисионери се развиват още през 30-теи 40-те години на 19 век. Българи, които сътрудничат на мисионерите и се радват на тяхното приятелство и подкрепа, това са: Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Константин Фотинов, Сава Радулов, Ботьо Петков, Петко Славейков, Иван Богоров, Христо Данов, Иларион Макариополски.

През 1862 година издателската и разпространителска фирма  на Хр. Г. Данов сключва договор с мисионерите и поема отговорност да разпространява мисионерска литература.

Американските протестантски списания (по сведения от мисионерските архиви) са на първо място по популярност и разпространение у нас в края на 19 век. Един от най-популярните мисионерски печатни органи у нас е „Зорница“, която според оценката на самите мисионери:

Никога не е имала сектантски характер и избягваше атаки срещу Православната църква. По този начин проникна в стотици села, които никога не бяха посещавани от проповедник и се ценеше високо от многобройни православни читатели.

Според някои автори и изследователи (Димитър Мишев, проф. Иван Шишман, Дж. Марш, Мойжес), Българското възраждане като дълбоко осъзнат процес на възстановяване и издигане на нашата истинска идентичност, като искрен и необратим стремеж към просвещение, образование, Възраждането – синоним на неподправения глад към книгата, е резултат именно от дейността на мисионерите. Тяхното влияние, според  известния български публицист, академик Димитър Мишев, който някои учени определят като „проамерикански публицист“,  е ключово за съществуването на българската просвета. Българското просвещение, образователното ни дело, според академика, който в изследвания период е и политик (народен представител), дългогодишен секретар на Българската екзархия, член на БАН – са пряк резултат от посветената дейност на мисионерите.

Бащата на Христо Ботев, учителят Ботьо Петков, също е свързан с американските мисионери и по-конкретно с д-р Ригс. Докато мисионерът е в Константинопол, Константин Огнянович му преподава български език, тъй като Ригс разбира, че ако иска да има успех неговата дейност сред българите, трябва да познава добре езика им. Огнянович по същото време отваря своя печатница в турската столица и двамата с Ригс се заемат с книжовна дейност. Към този малък, но качествен екип се присъединява и Ботьо Петков, който превежда трудовете, които двамата редактират. Сътрудничеството на Ботьо Петков с американските мисионери продължава и докато учителят е в Одеската семинария. От там той им изпраща преводи. Едни от преводните трудове, които мисионерите и Ботьо Петков издават са: „Нещо за безграмотните човеци“ (1843г.) и „Психология или душесловие за учене на децата“ на Т. Галаудет, 1844г.

По този начин бащата на Христо Ботев се оказва един от първите българи, подали ръка на мисионерите, приели техния призив – предизвикателство за издигане на просветно-книжовното ниво на нацията ни. Запознат с американската действителност, с чисто географските  особености на Америка, особеностите на селското стопанство, растения, животни, климат,  Ботьо Петков ще напише по-късно в своята „Кратка всеобща география“ наученото от мисионерите.

Темата за Америка през 60-те и 70-те години на 19. век присъства във всички наши учебници, някои от авторите са –  Неофит Бозвели, Йоаким Груев, Иван Момчилов, Тодор Хрулев и др. Уроците в тях запознават с климата, територията, особеностите в географското разположение на САЩ –  описани са реките, планините.  Дадени са важни подробности за икономическите центрове и търговските пристанища в Америка. Авторите представят пред българските деца фермерския тип земеделие в САЩ.

Още в края на първата половина на 19 век се забелязва отделни интерпретации и анализи на връзката между Западноевропейската Реформация и нашето Възраждане. В отделни публикации на Тодор Икономов, Васил Стоянов, Любен Каравелов и Петко Славейков  са представени личности като Ян Хус и хусизмът, също и Мартин Лутер – неговият живот, дело, съчинения, принос. Според проф. Михаил Бъчваров (в ст.“Ян Хус и българските възрожденци“) в този период у нас се оформя повишен интерес към живота и делото на чешкия реформатор Ян Хус.

Българското общество, поведено от свои ключови личности, регистрира естествен глад и неподправен копнеж към истински стойностното и към ценностите на западния свят. Според проф. Шишманов американските мисионери са изиграли определяща роля в зараждането и осъществяването на Българското възраждане, съществен е приносът им за развитието и благотворното влияние и плодоносност на тоя период. Ключова за подема на просветното и книжовно дело у нас е и връзката, която наши възрожденци са имали с американците. Като съществено развитие и една основна част от тази връзка със Западния свят и в частност с Америка – се явява и темата за Реформацията и реформаторите  – у нашето възрожденско общество.

Много малко е писано и работено по тази тема. Това е и причината фундаментални и важни факти да не са известни на нашето общество.

През 1872 г. във в. ‚Свобода“ Каравелов публикува обширна статия „Ян Хус и Йероним Пражки“, в която представя живота, делото и основните принципи в учението на Ян Хус. В друга своя статия, посветена на Кирил и Методий, Каравелов сравнява успеха на моравската мисия на двамата братя с последвалото по-късно движение за реформация, оглавено от Хус.

Ние смело можем да кажем, че учението на Ивана Хуса е продължение на онова историческо стремление на моравския народ, което се е появило още при Кирила и Методия – против римското духовенство и което е имало чисто народен характер.

Каравелов сравнява делото на Хус и на Лутер и безспорно изтъква приноса на Хус, като по-голям от този на Лутер, той подчертава и искреността в подбудите на Ян Хус.

Хус не е действал против своята съвест, не се е доказвал пред никого, не се е приютявал под закрилата на разни германски князе и графове….

Българският възрожденец подчертава, че фундаменталните принципи в проповедите и поученията на Хус са закоренени в Библията – хората трябва да основават  своята вяра не върху човешки учения, а от Библията, глава на църквата не е папата, а самият Христос. Каравелов описва връзката между Хус и Уйклиф, като предава голямото въздействие, което съчиненията на Уйклиф са оказали на Хус още в момента на запознаването му с тях:

Когато Хус прочел съчиненията на Уйклиф, то неговото учение предизвикало у него такъв възторг, така че той започнал не само да възхвалява английския философ, но и се заел да разпространява преводите на неговите трудове и да ги препоръчва на народа….

Хус, както и Арнолд Брешански (италиански религиозен, политически и обществен деец. Борец за реформи в католическата църква. Един от идейните вождове на римската република през 1145-55 г.), учил народа, че за църквата ще бъде много полезно, ако се ограничат доходите на духовенството.

Хус учил още, че не папата е глава на църквата, а само Исус Христос и че християнските вярвания трябва да са извлечени от Библията.

Папата проклина Хус, отлъчил го е от църквата в гр. Прага, реформаторът бил принуден да се премести от Прага, в своето селце Хусинец. Каравелов подробно описва осъждането на Хус и неговата мъченическа смърт, както и твърдостта, с която чехът я приема, като не се отказва нито за миг от убежденията си.

Когато той вървял из пътя, непрестанно се молил на Бога. Джелатите съблекли свещеническите му дрехи, а на главата му сложили хартиен калпак, на който имало изобразени три дявола. Това напомняло на Хус за Христос и Неговият трънен венец. Епископите казали:‘Ние предаваме душата ти на дявола.“ А Хус отговорил с думите на архидякон Стефан: „Предавам душата си на Господ Исус Христос.

Когато Хус видял, че един от селяните носи дърва за неговото „еретическо“ тяло, той се усмихнал и промълвил „О, свещена простота.“ Когато пламъкът рукнал, Хус продължавал да се моли, молил се дотогава, докато огънят не го покрил напълно.

По-нататък в статията Каравелов представя съдбата на Йероним Пражки, който поради страх от смъртно наказание, публично се отрича от учението на Хус, но по-късно се покайва за това и също умрира мъченически. Като описва пребиваването на Йероним в затвора, възрожденецът споделя:

В това време в неговото сърце отново възкръснала любовта към истината и тя победила страха от смъртното наказание.

Петко Славейков е другият наш възрожденец, който анализира и изследва приноса на  рефроматорите за нашата страна и за развитието на човечеството като цяло.

Ключово място в текстовете му заемат статиите за Ян Хус и хусизма. Във в.“ Македония“ Славейков публикува обширен текст със заглавия „Иван Хус“, а в сп. „Читалище“ авторът, в няколко поредни броя публикува своя труд „Славянската взаимност“, който разглежда историята на чешкия народ и съдбата на негови герои като Хус. Изследвайки личността, делото, учението и принципите, които Ян Хус защитава в своите трудове и чрез живота си, Славейков оценява високо реформаторското дело на Хус, не просто в религиозне аспект, но авторът отчита приноса на реформатора най-вече като основен двигател на прогреса за чешкия народ, открива голямото въздействие на хусизма като социално и обществено явление. Славейков проследява и причините за  унищожването на хусизма. Представя историята на чешката държава и присъединяването към Германия и към Западната църква.

За Хус Славейков пише, че чрез неговия глас

Да се чуе гласът на обществения човешки дух, който се въздигаше над целия този хаос, за да разбута (разтърси) заспалото  в незнание човечество и да му посочи пътя към неговия напредък. Духове велики и самоотвержени не закъсняха да възстанат и да покажат раните на епохата, както и лечението (цяровете), които биха могли да изцерят обществото.

По това време Уйклиф бе започнал да проповядва и да учи в Англия, че трябва да има реформация (подобрение) на църквата, че Исусовото учение е развалено от човешки измислици и добавки и че е много важно и нужно да бъде пречистено. По това време бяха възстанали и в Бохемия някои проповедници, които поучаваха същите начала и когато тези две дружини се съединиха, чрез специални преписки и кореспонденция помежду им, тогава действията на последните се засилиха и взеха един решителен и заплашителен характер, Ян Хус, преподавател в Пражкия университет, човек известен със своята образованост и със стоманения си характер, започна да разпространява в Прага и навсякъде из Бохемия истините за опасностите от властолюбието на римското духовенство, без да го е грижа, че пражкият архиепископ го прокълна през 1410г., а папата през 1411.

Хусистите в Чехия дотолков бяха нараснали и ставаха силни, че предизвикваха сериозни страхове у всички римски теокраци.

По-нататък представя Ян Хус пред събора и битките, които е водил. А за неговите привърженици казва:

…войните на хусистите  разклатиха устоите на средновековния свят и подготвиха предстоящото възтържествуване на Лутеровата Реформация, с която се отвориха вратите на новия век.“

„Каквото ида бъде казано, никога няма да бъде достатъчно да се опишат и похвалят делата и достойнствата на такъв мъж, какъвто е бил Ян Хус…Така че нека не се чудим на тези всеславни тържества, които днес се правят в Бохемия в негова чест. Нека по-добре да кажем, че стотици векове ще преминат заедно с остатъците от нашите потомци, но името на Хус няма да престане да блести със същата сила и значение, с които изпълва днес епохата.

За хусистите Славейков пише:

Хусисткото движение възвисило чехите във висока степен в културната история на славянските народи.

Но не се удало на чехите да запазят постигнатите резултати от това движение.

Чрез насилственото унищожение на хусисткото движение, започнало въздигането на шляхтата (благородническото съсловие), което способствало да бъде унищожен демократичният идеал…

5 години след 1615г., чешкото  царство паднало, следствие на несполучливата опозиция на чешките протестанти срещу засилващия се католико-йезуйтски абсолютизъм….

Вече 100 години след унищожаването на хусизма и въздигането на чешкия чорбаджилък, немският елемент започнал отново да се вмъква в чешкото господарство с новата династия на Хабсбургите.

Но България  е под османската опресия по същото това време.

В своя обемен труд, от няколко част – „Славяните и българите“, публикуван във в. Македония, 1870г., Славейков пише;

В религиозно отношение е вярно, че голяма част от народа ни приема за религия спазването на обичаи и обреди повече, отколкото дълбокото убеждение в истината на Евангелието (това вътрешно убеждение в неговата сила за спасение на душата).

Нищо, че духовните доктрини на християнството при нас са извратени и обезобразени от просташкото суеверие или нарочното им изменение, за да послужат на плановете на лукавото ни и алчно духовенство. Но ние не сме по-назад от религиозното състояние на Европа по същото време, каквото е била преди 400 години.

А като се обърнем и погледнем религиозното положение на Европа по онова време, ние трябва да сме снизходителни към тези, които не са имали никаква възможност, нито средства, за да се развиват и да преживеят напредък, както останалите народи са могли да напреднат за това време.

Сега обаче вече ние имаме Писанията в ръцете си, и под тяхното ръководство можем да очакваме на дело да положим основите на веротърпимостта.

Това е Гласът за България и българското, гласът на родолюбието, още преди почти 150 години – глас, в който звучат много надежда, сила и копнеж:

Българите вече идват на себе си и разпознават призива и предназначението си, те са се захванали сериозно да излязат на открито, да дишат по-свободно, печатат се книги и буквари, умножават се те от ден на ден.

Най- задълбочени и обемни като съдържание и тематичен обхват са текстовете на Тодор Икономов. В няколко поредни броя на списание „Читалище“ от 1872г. той публикува своя пространен труд „Хус и Лутер“, където авторът акцентира на живота и делото, ученията и принципите на двамата велики реформатори, като по този начин нашият възрожденец изявява и своите собствени разбирания за ролята и функциите на църквата, които са в линия с казаното от Хус, и с неговата идеология. Проследен е не просто животът, биографията, делото  на Хус, но и ролята му като изразител на всенародните стремежи към свобода и справедливост.

Според Икономов Хус внася истински смут и страх в ключовите религиозни лидери по негово време, тъй като той се апелира за отнемането на материалните им привилегии, както и за дискредитирането им. Икономов разглежда и близостта и приемствеността на учението на Хус с това на Уйклиф. Авторът проследява думите, изречени от Хус по време на различните заседания и на събора. Подчертана е смелостта на Хус.

Последните дни на Хус са изпълнени с тежки изпитания. Икономов подчертава думите на Хус, че е готов и на смърт, като поради тази причина пише писма до приятелите си, отказва категорично на молбите на свещеници, високопоставени религиозни лица, епископи – да се отрече от думите си, за да остане жив, и така не се съгласява на компромис, след което е изгорен.

„Хус остава до края верен на себе си…“ – примерът, делото, думите му са възвеличени от автора на обемния труд.

Във втората част на труда е представен Мартин Лутер. Биографията му е предадена от самото начало, раждане, детство, начин на живот, подчертана е от Икономов тая привързаност на Лутер към светския живот, после постъпването му в манастира, както и огромните усилия и себеотрицание на младия човек в опитите му да води свят живот.

Начинът, по който е описан животът на Хус, и от друга страна този на Лутер (детайлите в определени данни от биографиите им, думите, анализите, направени от автора) говорят за едно доста добро познаване на ключовите личности от Реформацията при нашите възрожденци, които не просто са се интересували от случващото се в западния свят, но и са съумявали (в различна степен, малко или много) да го представят и популяризират на българска почва чрез своите печатни издания, за да може все пак този позитивен пример, прогресивното въздействие на идеите на няколкото велики реформатори, да активират  по някакъв начин процеси от същия характер и у  нас.

Поради тази причина, наистина прави впечатление високото ниво на познаване (от страна на Каравелов, Славейков, Икономов, В. Стоянов) на живота на реформаторите.

По-нататък в своето съчинение Тодор Икономов описва връзката между Ступиц и Лутер. И приемствеността между двамата, като е подчертано от автора ключовата роля, която изиграва Ступиц в живота на Лутер.

Анализирани са богословските трудове на Лутер, както и неговата работа като професор във Витенбергския университет.

Отделен акцент Икономов поставя на тълкуванията на Писанията от страна на Лутер, както и на неговия труд, който е посветен на Псалтиря и е публикуван, според автора, от 1514 до 1516 година.

Не са спестени и някои слабости в учението на Лутер, като например вярата му в Чистилището като наказание за еретиците, което ще ги доведе в крайна сметка до вечния живот.

Поставен е акцент на 95-те тезиса на Лутер, след това авторът проследява битките, споровете, които Реформаторът води, както и затварянията му, преследванията от страна на Папата, на Кардинала, обвиненията.

Извадки от някои от съчиненията на Мартин Лутер са поместени в труда на Икономов, цитирани дословно.

Накрая авторът посвещава няколко страници, за да направи съпоставка между Лутер и Хус. Като при Петко Славейков и Каравелов може да бъде забелязан подчертан респект към делото и приноса на Хус, дори паралелите, които двамата публицисти правят с Лутер са в полза на Хус. Тук Икономов, в стремежа си да бъде максимално обективен в представянето си на ролята и приноса на двамата реформатори, отделя място да анализира принципите, мястото и ролята на всеки един от тях, след това обаче представя и своите заключения и изводи.

Икономов показва някои неоспорими предимства в учението на Хус, в сравнение с това на Лутер, като отделя място да обясни  и слабостите в принципите на Лутер и в някои аспекти на неговата идеология – например в отношението му към жените. Авторът акцентира на думите на реформатора, който пише относно жената, че не случайно Бог е създал жената със по-тесни рамене и по-голямо седалище, с което е искал да покаже, че призивът на жената е да си седи у дома, тя не би могла да играе някаква роля в обществото. Докато при мъжа е обратното – той има по-тесни седалищни части и по-широк гръден кош, което, по думите на Лутер, говори  за основната му роля и функция – да върви напред, да влияе навън.

Общият отличителен белег за проповедите на Хус, според автора, е славянската безличност, и типичното за онова време колективно патриархално самосъзнание, което несъмнено и Хус е притежавал. Липсата на индивидуалност, личността, която възприема себе си единствено като изразител на народните интереси и общите стремежи, и няма оформена индивидуалност – всичко това, според Икономов, пречи на Хус да се оформи и наложи като лидер и да повлияе на обществото като такъв. Докато личността на Лутер личи навсякъде, от проповедите и действията му прозира една ярка индивидуалност.

Славянското при Хус, което е синоним на неотличимост и колективизъм, на зависимост от колектива и пълно унифициране, е попречило на утвърждаването на Хус като лидер и на практичното изразяване на тези лидерски качества, които безспорно са били заложени в него,  личностното се абсорбира от колективното, от народа. Самоувереността, която Лутер притежава, липсва на Хус. При Лутер личността е по-свободна и силна, той категорично застава против духовенството и за отнемане на всичките им имоти, докато Хус не прави това.

Икономов не пропуска да отбележи в своите анализи, че несъмнено положителните страни в учението на Хус са неговата обаятелна личност, борбата срещу духовенството, както и ревностната защита на интересите на чешкия народ, без непременно да изпитва омраза към немците като нация.

Авторът акцентира на значението, което делото и приноса на Хус имат не само за Чехия, но и в европейски мащаб.

Автори: Георги Бакалов, Даниела Беличовска

 

 

 

 

 

 

Advertisements

Вашият коментар тук

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s