Профил на съвременния безбожник

Наблюдавайки вече над четвърт век начина, по който откликва средностатистическият българин спрямо духовното послание на християнството, съм забелязал, че по една или друга причина, думата „безбожник“ има негативна конотация в българския език. Но това не означава, че „набожен“ е непременно нещо позитивно. Може би е било някога, но не и днес, най-вероятно вследствие от 45-те години воинстващ комунистически атеизъм.

И така, може да се каже, че към днешна дата да си безбожен е нещо негативно, но да си „набожен“ е също нещо по-скоро негативно, отколкото позитивно. По-възрастните хора обаче е възможно да асоциират набожността с моралната здравина.

В други езици и култури, в които християнството има по-голямо влияние на лично и обществено ниво, двата термина биха означавали две пълни противоположности, като „набожен“ (богоугоден), би било съвсем точно определение за някой, който се придържа, и то успешно, към ясно изразени библейски стандарти за моралност.

Противоречието между термините „безбожие“ и „набожност“ отразява в някаква степен и неясния начин, по който „нашего брата“ продължава да възприема Бог и християнството. (Като обобщавам образа на средностатистическия „нашенец“ със сумарното „нашего брата“, не влагам в това никакво негативно отношение, по-скоро едно любвеобилно, Алеково, ако мога така да кажа, обръщение едновременно на  симпатия и недоумение от културния „компот“, който представлява към днешна дата душевността на средностатистическия българин).

И последно, изглежда за „нормална“ духовност днес се счита номиналната такава, заключаваща се в практикуването на „балансирани и безопасни“ форми на религиозност, като например посещение на някоя църква за Рождество и Възкресние, но нищо повече от това.

В същото време, за много хора е напълно естествено да се интересуват от окултни науки, астрология, магии, гледане на карти и на кафе и тям подобни практики, които Библията ясно заклеймява.

И така, къде сме днес като народ що се отнася до библейското разбиране за вярващи и безбожни хора и общество като цяло?

Официално се считаме за християнска нация (православна), но каква е всъщност истината? И как се свързва това с реалното състояние на нацията като цяло?

  1. Профил на истинския вярващ

Нека се опитаме да си съставим един „профил“ на истинския вярващ, според библейското разбиране за вярващ – християнин. Не е необходимо да влизаме в детайли, нека този профил да бъде достатъчно широк, така че да се отнася както за католици, така и за православни или протестанти.

Може да се каже, че „вярващ“ според Библията, е човек, който най-малкото:

  • приема, че Богът, Който е вдъхновил създаването на Библията, е Богът, Който е сътворил видимия материален свят, както и невидимия духовен такъв;
  • приема, че Бог е Богът на Авраам, Исаак и Яков, т.е. Богът на израилтяните, на Моисей и на пророците, дали  ни книгите, които днес наричаме Стар Завет или Свещените Писания;
  • приема, че Исус е избраният от Бога Христос, Божият Син, заченат от Святия Дух, умрял за нашите грехове и за греха на света, възкръснал на третия ден и възцарен днес отдясно на Бог Отец, действащ на земята чрез силата на Святия Дух;
  • приема, че един ден Исус Христос ще се завърне да съди живите и мъртвите, и да постави началото на ново небе и нова земя.

Мисля, че е повече от ясно, че независимо към кой клон на християнството твърди някой, че принадлежи, ако приема тези библейски истини, може да се каже, че той е „вярващ“.

Но без дела вярата е мъртва, както ни учи ап. Яков в своето послание. Т.е., ако един вярващ  приема тези истини само умствено, но не съобразява начина си на личен живот с тях,  и няма страх от Господа, т.е. не живее „богоугодно“ 9така, сякаш наистина вярва, че Бог е негов Създател, Спасител и Съдия), то може да се каже, че такъв човек всъщност не е вярващ.

2. Добри безбожници и вярващи безбожници

И така, стигнахме до въпроса кой е истински вярващ в библейския смисъл на думата. Става ясно, че хората, които не вярват, че Бог е създал света и всичко видимо и невидимо, нито приемат боговдъхновеността на Библията – фактът, че Исус е Бог, Който дойде да умре и възкръсне за нас, грешните хора- технически са „безбожници“.

Но ето откъде идва объркването: много от тези „безбожници“ в своите междучовешки взаимоотношения са добри хора, имат благ характер, не мислят никому зло и дори правят света по-добро място в чисто човешкия смисъл. Те имат съвест, понеже Бог е дал съвест на всеки от нас – и тя им говори и ги води към Него (но не е ясно дали те самите го осъзнават).

Това усложнява нещата. Какво правим с такива хора? Къде са те в Божия план? Бог ще приеме ли хора в Небесното Царство само на базата на техните добри дела? Според Библията, спасението е единствено и само чрез приемането на жертвата на Исус, а не чрез нашите добри дела. Но пък да отречем доброто в хората е най-малкото дебелашко и арогантно! И най-фанатизираните евангелизатори биха признали, че е доста трудно да заклеймиш като еднакво грешни и зли Адолф Хитлер и баба ти Пенка от 4-тия етаж, която мете входа, без дори някой да й плаща за това – но не е много наясно с всички библейски постулати и кълне под мустак от време на време, когато нещо я ядоса.

Но Бог не очаква от нас да съдим хората, в морално отношение.. Не е работа на никой да се прави на морален съдия и да убеждава безбожните точно колко грешни са. Нашият призив е да бъдем сол и светлина с решенията за своя личен живот; както и да умеем да направим ближния си част от важния разговор за вечните неща.

И ето къде се усложняват нещата още повече: има хора, които пък умствено приемат Божественото начало, но нямат моралната и духовна сила да живеят богоугодно и стават един вид „вярващи“ безбожници.

Някой може да каже, че всъщност това не са вярващи хора, понеже вярата не е само умственото приемане на библейските истини. Но това би било просто семантика – основната идея тук е, че вярата или е вяра, която свързва в единство сърцето, ума и живота ни в стремежа да живеем богоугодно, или не е истинска вяра.

Френският учен и християнски апологет Блез Паскал казва следното за християнската вяра в своите брилянтни „Мисли“: „Величието и [едновременно] нечестието на човек са толкова явни, че една истинска религия би трябвало да ни покаже, че в човек има някакъв източник на величие, както и източник на нечестие. И след това трябва да може да ни обясни тези забележителни противоречия“.

3. Християнството на нашего брата

Ако трябва да минем отвъд парадното, официалното и културалното, за какъв вид духовност или християнство можем да говорим, когато става дума за българския народ?

Ето какво има да каже по темата Константин Петканов, писател, публицист, академик, изследващ миналото ни. Може би той по-добре от мен ще ни помогне да си съставим един профил на съвременния безбожник – без значение дали той приема или не с ума си основните истини от Библията.

„Религиозен ли е българинът? Преди всичко той е в повечето случаи фаталист, вярва в предопределението. Щом е лице с лице със стихиите, които вършат с него каквото си искат, то не е чудно, че се проявява като фаталист: “Каквото е писано, това ще стане”, или “Теглото е писано на челото на човека”. Един пита: “- ще отидем ли утре на работа?”, друг отговаря: “- ако е рекъл Бог, ще отидем”. Не умува, не дири причините на противоречията в живота. За него всичко си върви по един ред: “Бог дал, свети Илия взел”. Какво има да се чуди на очевидни неща! Тъй е било, тъй ще бъде до края на света. Готви се за работа, но и поглежда към небето, звездите, месечината, следи ветровете и по тях нарежда какво да прави. Вярва в силата на стихиите – те са и кротки, и луди, затова не се страхува от тях. Ако това е тъй, то следва да отбележим, че и дума не може да става за чисто религиозно съзнание у българина. Доброто, любовта към ближния, основата на християнството, за него не са нищо друго, освен човещина, нещо съвсем обикновено…

А страхът от Бога у него е притъпен. Свикнал е на ударите на стихиите, претръпнал е, та не чувствува така дълбоко страх от прегрешенията: “Който не работи, той не греши”, “Греховете са драги до гробови праги”. Грехът е човешка работа: “И светците са грешили, пак се посветили”. Така че не е нужно много нещо, за да станеш светец, стига да си “малко нещо човек”.

Всичко това подготвя смесването на религиозното чувство със суеверието. Прави му впечатление свръхестественото, и пред него прекланя глава. Болестта иде от Бога, тя е изпитание за човека; но преди да се моли, търси цер от бабите, прибягва до баяния, заклинания и пр., с една реч: призовава стихиите на помощ. Има лоши часове, отровни думи, нечисти очи, черни ветрове – те на всяка крачка дебнат човека. Викат свещеника да чете молитва на болния, но след него веднага пращат за баячката. Ако болният оздравее, за изцелител се смята баячката, защото тя се “оращисва” със силите, които го дебнат на всяка крачка на земята….“

„Известна е и историята с Дългошевското изворче. От всички краища на страната тръгнаха със стомни и дамаджани за вода от чудотворния извор. Слепи прогледнали, болни оздравели, неми проговорили и други подобни. Освен тия случаи могат да се посочат и други. Няма село, в което да няма човек, който може нещо повече от другите. Особено внимание обръщат на тия, които гледат на ръце, на кафе и познават миналото и бъдещето само по един белег. Добитък ще се открадне: преди да отидат при полицейските власти, отиват на гледач; някой тежко ще се разболее – дирят цяр от магьосницата. Неизцеримата болест е магьосничество, ненадейното разболяване е урочасване, болният е налетял на лош час.

Не ще бъдем далече от истината, ако кажем за българина, че е лековерен, без здраво религиозно чувство и че в повечето случаи това чувство не е нищо друго, освен суеверие…“

(Из „Характерни черти на българина“, Електронно издателство LiterNet, 26.12.2006 г.)

Ето малко и от „Бит и душевност на нашия народ“, от Иван Хаджийски:

„Християнството със своите идеи и догматика много малко докосва мисълта на селянина. Селският свещеник бе принуден , за да не се откъсне от своето паство, да бъде повече орган на народното езическо суеверие, отколкото на решенията на вселенските събори.“

И така, основната задача пред нас в този ден и час е духовното просвещение на българския народ.

За да може всеки да направи своя личен избор, както и за да може обществото като цяло да възприеме християнския морал и етос, трябва да бъдат представени ясно основните библейски истини – за Божественото начало, за изкуплението в Христос и за идещия Ден на Господа.

Не със заклеймяващ, хардлайнерски калвинистчен подход, който отрича изцяло доброто в непознаващите Бог; не и с лековатата ръка на съвременните „позитивни“ проповедници, които дори вече не ползват думата „грях“ в своя речник от страх да не засегнат някой.

Напротив, време е да направим всеки мъж и жена, възрастните и младите хора, част от един голям, важен и отдавна нужен разговор , в който да се доверим, че сам Исус Христос ще отвори очите на невиждащите чрез действието на Святия Дух.

„…И, ето, в същия ден двама от тях отиваха в едно село на име Емаус, шестдесет стадии далеч от Ерусалим. И те се разговаряха помежду си за всичко онова що бе станало. И като се разговаряха и разискваха, сам Исус се приближи и вървеше с тях; но очите им се удържаха да Го не познаят. И рече им: Какви са тия думи, които разменяте помежду си, като пътувате? И те се спряха натъжени.“ (Лука 24:13-17)

Смисълът на дейността на проповедници, пастори и църкви не е да водят кръстоносни походи с грешните вярвания на безбожниците от един или друг вид (нещо, което ми изглеждаше много правдоподобно и логично като бях младеж на 20 години!). Днес, след четвърт век наблюдения и молитва за спасението на народа ни, разбирам, че повече от всичко е важно:

  • как аз лично и как ние, които се наричаме „вярващи“, ще живеем реално според това, което казваме, че вярваме;
  • как можем да направим ближния си и обществото, част от най-важния разговор (отвъд разговора за земното щастие), а именно разговорът за истините на Библията за вечното спасение на безсмъртните ни души.

Чак тогава можем да полагаме усилия в това да „образоваме“ и „екипираме“ (в академичния или апологетичния смисъл на думата), хората, които са били просветени духовно в основите на христиняството и които са преживели трансформиращата сила на Бог. Без основата на богоугоден живот и духовно просвещение, всякакви опити за водене на хора или на нацията като цяло към духовно обръщение, биха се възприели по-скоро като опит за поредното „зарибяване“, което все някой върши нон-стоп вече четвърт век и все оставаме неспасени, въпреки всички спасители, които периодично идват да ни евангелизират отвън.

Видео чат на живо на същата тема: https://youtu.be/GDRRMHK3SsU

Advertisements

1 Comment

  1. Уау, един от най-ценните материали, които съм чела в последно време. Определено помага да се отворят очите ни защо е толкова трудно понякога да насочим разговора с нашите роднини и приятели за Бога и за какво точно да се молим, преди въобще да говорим. Защото какъв смисъл има да споделяме, ако ще и да са вечните истини, без помощта на Святия Дух, който да отваря сърца и да се противопоставя на религиозност и суеверие?!

    Liked by 1 person

Вашият коментар тук

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s